„Така и не призна, че е способен на чувства. Говореше за тях като за нещо пагубно, като за непростим дефект в характера.“ ~ Джейн Хокинг, първата съпруга на гениалния учен, с когото споделя 30 години брачен живот.
Амиотрофична латерална склероза
Стивън Хокинг е смятан от мнозина за Айнщайн на нашето време. Въпреки че много научни светила не биха се съгласили, никой не може да отрече, че човекът е гениален – с оригинални виждания и проявява интелектуално безстрашие. Всеобщо е възхищението към несломимата му воля, която крепи както живота му, така и научната му дейност от мига, в който забелязва първите затруднения да говори – симптом за настъпващата амиотрофична латерална склероза. Тогава е само на двадесет години. След като през 1963 г. му поставят диагнозата, лекарите прогнозират, че му остават не повече от две години живот. Бил е на прага на смъртта поне веднъж, когато след боледуване от пневмония на път за Швейцария изпада в кома.
И така, четири десетилетия след откриването на заболяването му и въпреки че е парализиран, прикован на инвалидна количка и напълно зависим физически, той не само още е сред живите, но издава и втория си бестселър. Пътува постоянно по света и изнася многобройни лекции, макар да не е в състояние да говори самостоятелно. Получавал е редица научни отличия.
Съществуват изключения, но развитието на АЛС като цяло е предвидимо. Повечето от пациентите умират през първите десет години на боледуването си, като болшинството от тях живеят доста по-малко. Изключително рядко хора се подобряват след АЛС и вече говорим за феномен, когато някой живее дълго като Стивън Хокинг, който освен това не е преставал да работи активно. Какво му е позволило да опровергае мнението на медиците и нахвърляната мрачна статистика?
Няма да можем да разберем случая на Хокинг, ако го приемаме като изолирано клинично чудо. Трябва да имаме предвид обстоятелствата, свързани с неговата биография и връзките му. Дълголетието несъмнено се дължи на силната му воля да не се оставя на болестта да го победи. Младият Стивън е притежавал невидими помощни средства, с каквито повечето страдащи от АЛС не разполагат. Основното при заболяването е, че поразява тялото, но запазва интелекта. А един абстрактен мислител е бил в най-изгодната позиция да „живее интелектуално“. За разлика от атлетичната катерачка и бивша участничка в маратони Родригес и за разлика от танцьорки като Лаура и Джоан, инвалидизацията на тялото не е засегнала призванието на Хокинг. Дори напротив – може би ефектът е бил положителен. Преди да се разболее, той бил някак несъсредоточен, а интелектуалните му заложби – неразработени.
Стивън винаги е притежавал афинитет към хуманитарните науки и математиката, както и увереност в силите си, но сякаш никога не се чувствал удобно в тялото си. Майкъл Уайт и Джон Грибин в книгата „Стивън Хокинг, живот в науката“ пишат следното:
„Помнят го като ексцентричен и непохватен, хилав и дребен. Училищната му униформа обикновено била измачкана, а ако се вярва на приятелите му, речта му не била нормална и отчетлива, а по-скоро ломотене… Причисляват го към онзи тип хлапета, които обикновено са обект на подмятания, подигравки, а понякога и жертви на побойници. Едни го уважавали скришом, а повечето просто го избягвали.“
На моменти изглеждало, че няма да оправдае очакванията на онези, които имали очи за заложбите му. Твърди се, че младият Стивън бил нарочен да бъде изпълнител на бащините си амбиции. Тъй като академичните и обществените успехи се изплъзнали на стария Хокинг, той искал от сина си на всяка цена да ги постигне. Една от целите била Стивън да се обучава в някое от най-престижните английски частни училища. Когато бил на десет години, кандидатствал в Уестминстър Скул. Но ето какво се случило според биографичната му книга:
„В деня на приемните тестове Стивън се разболял тежко. Той така и не се явил пред изпитната комисия и пропуснал шанса си да учи в реномираното английско училище.“
Можем да предположим, разбира се, че внезапното му разболяване е случайно. Можем обаче и да го разгледаме като единственото средство на детето да се предпази от родителския натиск. Тъй като семейство Хокинг имат известна склонност да се пазят от хорското любопитство, няма как да потърсим потвърждение на предположенията си. Знаем със сигурност обаче, че след като напуснал родния си дом и бил свободен да прави каквото пожелае, интересите на младия Хокинг били повече от социално, отколкото от академично естество. Стивън станал доста мързеливичък, поувлякъл се по алкохола и не посещавал редовно лекциите – все класически форми на пасивното колежанско бунтарство. В един период академичната му кариера висяла на косъм и той се изкушавал да се пренасочи към някаква чиновническа дейност. Едва след обявяването на диагнозата АЛС съсредоточил феноменалния си интелект върху работата – хвърля повече светлина върху същността на космоса и свързва теорията за относителността на Айнщайн с квантовата механика. Заради физическото му състояние е освободен от повечето задължения, които другите учени се налага да изпълняват – например преподавателска и административна дейност.
Неговите биографи пишат:
„Едни са на мнение, че успехите му в областта на космологията се дължат на по-голямата му интелектуална независимост, докато други твърдят, че появата на заболяването е повратното събитие в живота му, като преди това не бил нищо повече от посредствен студент.“
Последното ни е трудно да го повярваме, но и самият Хокинг признава, че започнал да се съсредоточава едва след началото на болестта:
„За пръв път в живота ми се наложи да работя. За моя изненада, открих, че ми допада. Може би не е съвсем честно да го наричаме „работа“. Някой беше казал, че на учените и проститутките им се плаща, за да вършат това, което им доставя удоволствие.“
Въпреки че са го заблудили за проститутките, очевидно е, че Хокинг се е чувствал като късметлия. Той все пак е можел да се занимава с това, което определя за свое призвание, макар физическото му състояние да налагало изключително крайни ограничения. Друг положителен фактор, с който той е разполагал, е безусловната емоционална подкрепа и ежедневните грижи на любим човек.
Източник на сили за Стивън била жена му Джейн Хокинг. Реално погледнато, тя решава да посвети живота си на него, за което след време съжалява. Двамата се запознават малко преди да стане ясна диагнозата на Стивън, а сключват брак скоро след това. Джейн е подтикната да приеме ролята на отдадена и самопожертвувателна болногледачка. И като пиша „самопожертвувателна“, думата не ми хрумва случайно. При това младо момиче липсвало развитото себеусещане за индивидуалност. Затова девойката изцяло се възприемала като санитарка, майка и ангел-хранител на Стивън.
В мемоарите си от 1993 г. тя си спомня: „Исках да открия смисъл да съществувам и мисля, че го бях намерила в идеята да се грижа за него.“ Когато се появили съмненията, че едва ли ще се справи с непосилната задача, някакви приятели ѝ казали: „Щом той се нуждае от теб, трябва да стискаш зъби.“ И тя ги послушала.
Двамата млади не само сключили съюз като двама равностойни брачни партньори. Те направо се смесили. Станали едно тяло, сърце и душа. Без себеотрицанието и усилията на жена си едва ли Стивън е щял да оцелее, да не говорим за постигането на успехи като неговите. Биографите му са категорични, че „без Джейн той едва ли щял да може да се справи с трудностите, а вероятно щяла да му липсва и воля да опитва.“
Отношенията им били стабилни, докато Джейн правела саможертвите и съществувал еднопосочният поток на психична енергия помежду им – от жената към мъжа. Обичали се, но съпругата започнала да се чувства използвана. Тя си спомня особена случка през 1965 г., когато отишла в апартамента на годеника си със счупена и гипсирана ръка:
„Той изглежда очакваше, че щом се появя, ще мога да приложа уменията си на секретарка, като попълня вместо него молбата му за постъпване на работа. В мига, в който видя, че лявата ми ръка е свита под палтото и цялата в гипс, по лицето му се изписа ужас и разочарование. Всичките ми надежди, че ще получа поне малко състрадание, се изпариха.“
Тази случка обобщава естеството на връзката им. Джейн била винаги наличната, безгласна и отстъпчива бавачка, чиито услуги били приемани за даденост и ценени само когато ги нямало. Пътувала по света неотлъчно до съпруга си, като се сблъсквала ежедневно с безчет трудности. Минават години преди Стивън да стане международно прочут и богат писател. Чак тогава могат да си позволят известни улеснения за нея, но и те били само частични. Постепенно тя започнала да усеща, че напълно изчезва като личност. Чувствала, че жизнените ѝ сили са изсмукани, от което станала „чуплива и празна черупка, самотна и уязвима. Що се отнася до Хокинг, той реагирал на нейния стремеж за независимост с презрение, а най-накрая и с ярост, присъща на дете, изоставено от майка си“. След това съпругата била изпъдена и заменена с нова – медицинска сестра, която напуснала предишния си мъж, за да се венчае с учения. Джейн също си намерила нова любов. Именно тази извънбрачна връзка през последните години на съвместния ѝ живот със Стивън я зареждала със сили да издържа на натоварването.
Към научната работа и безграничната подкрепа от страна на Джейн можем да прибавим и още един фактор, който вероятно е допринесъл за оцеляването на Хокинг: болестта го освободила от агресията. Повечето пациенти с АЛС са „любезни“, но това не е само онази вродена доброта и приветливост на човешките същества. Става дума за емоции, подтиквани от точно противоположните им крайности. Казано другояче, крайната външна любезност е пропорционална на мощното потискане на агресията.
Отстояването на личното ни пространство може и трябва да бъде враждебно, ако се налага. Интелектуалната самоувереност на Хокинг е средството, чрез което агресията е намерила начин да се изявява, особено след инвалидизацията на тялото му. Джейн пише в мемоарите си:
„Може да е изненадващо, но колкото походката му ставаше по-неуверена, толкова мненията му ставаха по-смели и предизвикателни.“
Подобно на другите, страдащи от АЛС, и личността на Хокинг е оформена чрез потискане на чувствата. В родното му семейство уязвимостта и задушевното общуване били нещо чуждо. Когато сядали да вечерят, се хранили мълчаливо и с наведени глави – все едно четат книга. Домът, в който израснал Стивън, бил занемарен доста повече от допустимото, което сочи, че и двамата родители били емоционално необвързани със семейните дела.
По този въпрос биографите казват:
„Нито Изабел, нито Франк Хокинг проявяваха какъвто и да било интерес относно състоянието на къщата. Килимите и мебелите не излизаха от употреба до пълното им разпадане. На места тапетите се бяха отлепили преди много години и продължаваха да си висят все така. Мазилката на твърде много места в антрето и зад вратите беше изпопадала, където сега зееха дълбоки дупки в стените.“
Уайт и Грибин пишат за бащата на Стивън, че бил студен човек, „който бил значим в детството и младежките години на сина си най-вече чрез своето отсъствие“. Джейн също споделя, че семейство Хокинг смятали „всяка изява на емоция за проява на слабост, за липса на самоконтрол и едва ли не обида… Чудатостта им стигаше дотам, че се срамуваха да се показват сърдечни по какъвто и да било начин“.
След като Стивън и Джейн сключват брак, роднините на младоженеца се отказват да имат отношение към бъдещите грижи за болния – един факт, който булката тогава не могла да проумее, а не приема и до днес. Освен с отговорностите за съпруга си, тя се нагърбва и с отглеждането на трите деца, които им се раждат. Съпругът упорито отказва да приеме, че състоянието му затруднява живота и на жена му. Като прибавим и обстоятелството, че тя реагирала сервилно на това отношение, можем да заключим, че не е имала и миг почивка.
„Бях на път да рухна – спомня си Джейн. – Стивън обаче упорито отказваше да ми помага, защото това щяло да бъде отстъпление пред болестта. А предложенията за помощ бяха такива, че ако ги беше приел, голяма част от товара щеше да бъде снет от плещите на децата и моите.“
Той просто отказвал да обсъжда каквито и да било проблеми, защото разчитал на склонността на Джейн да поема всичкия натрупващ се стрес. Бившата му съпруга пише:
„Така и не призна, че е способен на чувства. Говореше за тях като за нещо пагубно, като за непростим дефект в характера.“
Опитите ѝ да получи подкрепа от неговите родители били посрещнати със студенина и дори враждебност. Веднъж свекървата заявила: „Виж, Джейн, никога не сме те харесвали особено. Никога няма да бъдеш част от нашето семейство.“ Тези думи идват вместо благодарност за десетилетията самоотвержена служба на нейния син.
От тази глава започна ли да проличава, че АЛС се дължи или поне определя частично от потискането на емоциите? Забелязва ли се вече схемата, при която всичко започва от несподелените и притъпени чувства през детството? Нима в повечето случаи – ако не при всеки от тях – болестта не атакува онези – „любезните“, на които други управляват живота? Тепърва ще разширяваме познанието си за термина „майндбоди“, а дотогава нека имаме предвид очертаната любопитна хипотеза. Трудно е да се повярва, че такива често наблюдавани сходства между отделните случаи се дължат на някаква случайност.
Избрано от: „Когато тялото казва „Не“. Цената на скрития стрес“, Габор Мате, изд. „Лик“, 2006 г.
Снимка: goodreads.com
