Да се нуждаете от одобрение, е все едно да казвате: „Вашето мнение за мен е по-важно от моето собствено мнение за мен самия.“
Ако желаете да получите одобрение, вие просто се радвате, че имате подкрепата на другите хора. Но ако изпитате потребност от него и не го получавате, вие ще се провалите. В този момент се намесват саморазрушителните сили. Също така, когато стремежът към одобрение стане потребност, вие давате част от себе си на „външния човек“, чиято подкрепа трябва да имате. Ако другите хора не ви одобряват, ще се деморализирате. В този случай вие сте избрали да изложите самооценката си на показ, така че всеки по собствена преценка може да я приеме или отхвърли. Хубаво ви е на душата само ако всички решат да ви похвалят.
Човек не може да живее, без да си навлича сериозно неодобрение. Това е характерно за човечеството, цената, която плащаме за това, че сме „живи“, нещо, което просто не може да се избегне.
Ако имате нужда от похвала и излъчвате тези сигнали, никой няма да може да се отнася откровено с вас. Нито пък вие можете твърдо да кажете какво мислите и чувствате във всеки настоящ момент от живота си. Вие жертвате собственото си Аз за мненията и пристрастията на другите. Потребността от одобрение се основава върху една-единствена предпоставка. „Не вярвай на себе си – първо попитай някой друг.“ Нашата култура утвърждава поведението на търсене на одобрение като жизнен стандарт.
В стремежа си към одобрение вие можете да бъдете манипулиран много лесно. Заложили сте ценността си на мнението на другите и ако те не ви дарят с одобрението си, нищо не ви остава. Нямате ценност.
Важно е да се подчертае, че малките деца действително се нуждаят от одобрението на значими за тях възрастни в годините, в които се формират. Одобрението обаче, не би трябвало да зависи от благоприличието, нито пък детето трябва да получава одобрение от родителите си за всичко, което мисли, чувства или върши. За да не изпитва потребност от одобрение като възрастен човек, детето трябва от самото начало да получава щедро одобрение. Но ако то порасне и не може да мисли и да действа, без да получи позволение от родителите си, у него отрано са били хвърлени семената на невротичната несамоувереност. Нашата култура учи детето да разчита по-скоро на другите, отколкото да се доверява на собствената си преценка. За всичко питай мама или татко. „Какво да ям?“, „Как?“, „Колко?“ Питай мама. „С кого мога да играя?“, „Кога?“, „Къде? „Това е твоята стая, но трябва да я подреждаш така! Дрехите на закачалките, креватът оправен, играчките в кутията и така нататък.“ Ето друга серия от въпроси и отговори, която подкрепя зависимостта и стремежа към одобрение:
„Можеш да облечеш каквото поискаш.“
„Така харесваш ли ме, мамо?“
„Не, милата ми. Райетата и точките не си подхождат. Върни се и промени или блузата, или панталоните, така че да си подхождат.“
Една седмица по-късно...
„Какво да облека, мамо?“
„Нали ти казах, облечи каквото искаш. Защо все ме питаш?“
Защо ли наистина...
Касиерката в магазина пита детето: „Искаш ли бонбонче?“ То поглежда към майка си и я пита: „Искам ли бонбонче?“ Детето е свикнало за всичко да се допитва до родителите си, дори за това, дали иска, или не иска нещо. Като се започне от играта, яденето и спането и си стигне до приятелствата и мисленето, твърде малко са посланията за самоувереност, които семейството излъчва към малките деца. Това е резултатът от основното убеждение на татковите и майките, че децата им са тяхна собственост. Вместо да им помогнат да мислят самостоятелно, сами да решават проблемите си и да развият увереност в себе си, родителите често третират децата като вещи. Ако не слушаш няма да те харесваме и ти няма да се харесваш!
Когато тръгнахте на училище, влязохте в институция, специално създадена, за да насажда мислене и поведение, свързани със стремеж към одобрение. Никога не разчитайте на собствената си преценка. Питайте учителя дали може да отидете до тоалетната. Сядайте на определен чин. Не се местете, за да не бъдете наказани. Всичко бе така организирано, че другите да имат контрол над вас. Вместо да се научите да мислите, ви учеха да не мислите самостоятелно. Сгънете листа си на 16 квадрата и не пишете върху гънките. Тази вечер научете глава 1 и 2. Упражнете правописа на тези думи. Рисувайте това. Четете онова. Научили са ви да се подчинявате. Ако се съмнявате в нещо, съветвайте се с учителя. Ако случайно си навлечете гнева на учителя или, още по-зле, на директора, с месеци ще трябва да изпитвате чувство на вина. Ученическият ви бележник беше известие за родителите ви, в което се съобщаваше какво одобрение сте извоювали.
Училищата не умеят да работят с деца, които проявяват признаци на самостоятелно мислене. В твърде много училища пътят към успеха минава през стремежа към одобрение. Старите стереотипи на любимеца на учителя и на подмазването имат своя логика. Те съществуват и имат ефект. Ако спечелите одобрението на учителите, ако се държите така, както те ви диктуват, ако учите по предложената ви програма, ще завършите училище успешно. Макар и със силна потребност от одобрение, тъй като самоувереността ви е била потискана при всеки удобен случай. Докато стигне до прогимназията, ученикът обикновено е научил урока за страмежа към одобрение. Когато класният му ръководител го запита какво би желал да изучава в гимназията, той отговаря: „Не знам. Вие ще кажете какво ми е необходимо.“ В гимназията може да му е трудно да решава кои предмети да изучава и ще му е много по-лесно, когато други решават вместо него. В класната стая ще се научи да не поставя под въпрос това, което му се казва. Ще се научи правилно да развива теми и правилно да тълкува „Хамлет“. Ще се научи да пише съчинения не въз основа на собствената си преценка и мнения, а с цитати и позовавания, които подкрепят всяка негова дума. Ако не усвои тези неща, ще бъде наказан с ниски оценки и с неодобрението на учителя. И когато завърши гимназия, ще му е трудно сам да взема решения, защото цели 12 години са му казвали как и какво да мисли. Държали са го на диетата „Съветвай се с учителя“ и в деня, в който завършва гимназия, той е неспособен самостоятелно да мисли. Затова се стреми към одобрение и научава, че да получиш одобрението на другите, е равносилно на щастие и успех.
В университета продължава същия модел на втълпяване. Написваш по две теми на срок, използваш претия формат, нагласяваш полетата на 16 и 84, написваш го на пишеща машина, с увод, изложение и заключение, научаваш тези и тези глави... Големият монтажен конвейер. Съгласявайте се с преподавателите, угаждайте им и ще успеете. Накрая някой студент отива на семинар и преподавятелят казва: „Този семестър можете да се занимавате с всичко, каквото пожелаете, в зависимост от интересите си. Ще ви помогна с избора и заниманията ви, но това е вашето образование и можете да постъпвате, както намерите за добре. Аз ще ви помагам, доколкото мога.“ Изведнъж настъпва паника. „Колко теми ще трябва да пишем?“, „В какъв срок да ги представим?“, „Кои книги да четем?“, „Колко изпита ще имаме?“, „Какви ще бъдат въпросите?“, „Колко дълги трябва да бъдат темите ни?“, „С какво поле да бъдат написани?“, „Всеки ден ли ще трябва да идваме на занимания?“
Студентът е трениран да учи заради някого другиго, да направи удоволствие на преподавателя и да се съобразява с нечии стандарти. Неговите въпроси са резултат от система, която налага стремежа към одобрение като фактор за оцеляване. Той се ужасява, че трябва да мисли самостоятелно. Много по-лесно и по-сигурно е да прави това, което някой друг очаква от него.
Всекидневно сме засипвани със стотици културни послания, които ни насърчават да търсим одобрение. Песните, които слушаме всеки ден, са пълни с лирични послания за стремеж към одобрение:
„Без теб не мога да живея“
„С теб се чувствам истинска жена.“
„Човек е нищо, докато някой не го обикне.“
„Всичко зависи от теб.“
„Караш ме да се чувствам нов човек.“
„Докато той има нужда от мен.“
„Ако си отидеш.“
„Без тебе аз съм нищо.“
Следващият път, когато се заслушате в песен, която ви подтиква да се стремите към одобрение, можете да направите следното упражнение. Изберете тези песни, които отразяват начина, по който сте възпитан, а именно че ще загинете, ако някой ви критикува или измами. Променете песните, така че да отразяват не стремеж към одобрение, а себевладеене. Например:
– Аз сама се чувствам като истинска жена. Това няма нищо общо с теб.
– Аз реших да те обичам. Може би съм го искала тогава, но сега промених решението си.
– Аз сам светлината на своя живот, а това, че те има, я прави още по-ярка.
– Мога да престана да те обичам, но на този етап решавам да не го правя.
Естествено точно тези песни няма да станат популярни, но вие можете поне да започнете да пренасочвате несъзнателните послания, които чувате и които отразяват начина, по който хората в нашата култура са се научили да мислят. „Без теб аз съм нищо“ трябва да се промени в „Без себе си аз съм нищо, но това, че те има, прави този настоящ момент много приятен.“
Телевизионните реклами са насочени специално към това ваше мислене, отразяващо стремежа ви към одобрение. Голям брой от тези рекламни етюди представят усилията на поризводителя да ви повлияе да купувате неговите изделия, като подкрепят схващането, че убежденията на другите са по-важни от вашите собствени. Рекламите за прахове за пране, пасти за зъби, освежители за уста и дезодоранти са пълни с психологични послания, че вие се нуждаете от одобрение и че начинът да го получите е, като си купувате съответното изделие. Защо рекламните организатори прибягват до тази тактика? Защото тя има ефект. Служи на целта им. Те съзнават, че хората са заразени с потребността от одобрение, и извличат полза от тази потребност, като изготвят малки скечове, които излъчват съответните послания.
Нека се замислим над нещата в света. Казано с няколко думи, не можете да угодите на всички. Ако 50% от хората са доволни от вас, вие имате успех. Това не е тайна. Известно ви е, че поне половината от хората във вашия кръг няма да се съгласят най-малко с половината от нещата, които им кажете. Също както самоотхвърлянето, стремежът към одобрение включва широка категория от форми на самопогубващо поведение:
• Променяте позицията си или изменяте на убеждението си, защото някой проявява признаци на несъгласие.
• Смекчавате някое твърдение, за да избегнете реакцията на неудоволствие.
• Подмазвате се, за да накарате някого да ви хареса.
• Чувствате се потиснат и тревожен, ако някой не е съгласен с вас.
• Чувствате се обиден или подценен, ако някой изрази мнение, противно на вашето.
• Обявявате някого за сноб или „горделивец“, с което всъщност искате да кажете: „Обръщай ми по-голямо внимание“.
• Държите се изключително любезно и клатите глава в знак на съгласие, дори когато изобщо не сте съгласен с това, което се казва.
• Правите услуги на някого и се бунтувате, че не можете да откажете.
• Смутен от държанието на продавачката, купувате нещо, което не желаете или се страхувате да го върнете, защото може да й направите лошо впечатление.
• Разпространявате лоши новини за смъртни случаи, разводи, нападения и други подобни и се наслаждавате, че ви забелязват.
• Държите се неконформистки, за да привлечете вниманието към себе си. Това е същата невроза, каквато е конформното ви поведение, целящо външно одобрение и стремеж да ви забележат.
• Закъснявате непоправимо навсякъде и за всичко. В този случай няма как да не ви видят. По този начин принуждавате хората да ви обръщат внимание. Може би го правите от необходимост да изпъквате. Следователно се ръководите от онези, които ви обръщат внимание.
• Опитвате се да направите впечатление на другите с познания по някой въпрос, за който нищо не знаете.
• Чувствате се нещастен, ако човек, когото уважавате, има мнение, различно от вашето, и ви го казва.
Помислете кой ваш познат се радва на най-голямо одобрение от страна на околните? Как изглежда? Как се държи? С какво привлича другите? Сигурно ще се сетите за някой, който е честен, прям и откровен, който не се влияе от мненията на другите и е пълноценен. На него сигурно не му остава време да се стреми към одобрение. Най-вероятно казва нещата такива, каквито са, независимо от последствията. Може би смята, че тактичността и дипломатичността са по-маловажни от откровеността. Той не обича да обижда другите, а просто е човек, който няма време да играе игри – да говори деликатно и да внимава как казва нещата, че никого да не наскърби.
Не е ли това ирония? Хората, които се ползват с най-голямо одобрение в живота, никога не се стремят към него, не го желаят и не правят усилия, за да го получат.
От: „Вашите слаби места“, Уейн Дайър, превод Нели Щерева, изд. „Кибеа“, 2011
Снимка: goodreads.com