„Ако липсата на емоционална връзка с незрели родители е толкова болезнена, защо мнозина възпроизвеждат същия тип отношения и по-късно? Най-примитивната част от мозъка ни ни казва, че сигурността се крие в добре познатите неща и ситуации.“
~ Защо миналото се повтаря
Ако липсата на емоционална връзка с незрели родители е толкова болезнена, защо мнозина възпроизвеждат същия тип отношения и по-късно? Най-примитивната част от мозъка ни ни казва, че сигурността се крие в добре познатите неща и ситуации (Bowlby 1979). Ние гравитираме около контексти, за които имаме предходен опит, защото знаем как да се справим с тях. Като деца не сме осъзнавали ограниченията на родителите си, защото е стряскащо да разглеждаш родителя си като незрял или изпълнен с недостатъци. За нещастие, отричайки болезнената истина за родителите си, по сходен начин ние не успяваме да разпознаем и другите хора, които ни нараняват в новите ни взаимоотношения. Отричането ни кара да повтаряме една и съща ситуация отново и отново. Разказът на Софи илюстрира тази динамика много добре.
Софи и Джери имат връзка от пет години. Тя е медицинска сестра, обича работата си и е щастлива, че има стабилни, дълготрайни интимни отношения. На трийсет и две години е и вече иска да има истинско семейство. Джери обаче не бърза и не търси промяна. Той е забавен по характер, но не обича да встъпва в особена емоционална близост и обикновено се дистанцира, ако Софи подхване подобни теми. Тя се чувства дълбоко объркана и се обръща към психотерапевтична помощ с надеждата да разбере как е най-правилно да постъпи. Дилемата й не е лека: тя обича Джери, но времето й за създаване на семейство с деца изтича. Също така се чувства виновна и се притеснява, че иска твърде много от него. Един ден Джери предлага да отидат на вечеря в същия ресторант, където е била първата им среща. Нещо в поведението му кара Софи да се замисли да не би да е решил да й предложи брак. Тя очаква вечерта с огромно нетърпение. И действително след края на вечерята Джери изважда малка кутийка от джоба си и я плъзва по ленената покривка към Софи, която едва си поема дъх от вълнение. Но когато отваря кутийката, се оказва, че там няма пръстен, а само малко късче хартия с въпросителен знак на него. Тя не разбира какво се случва. Джери се ухилва насреща й. – Сега вече можеш да кажеш на приятелките си, че съм ти „поставил въпроса“! – Предлагаш ли ми? – пита тя объркана. – Не, шегувам се. Не схващаш ли?
Софи е шокирана, гневна и дълбоко наранена. Обажда се на майка си, за да сподели, която обаче застава на страната на Джери и казва, че шегата си я бива и Софи не трябва да се сърди. Самата аз трудно мога да си представя ситуация в една връзка, в която подобна шега да е на място – твърде унизителна и груба е. Но както Софи по-късно осъзна, майка й и Джери всъщност доста си приличат по липсата на усет и чувствителност към преживяванията на другите. Всеки път, когато се е опитвала да сподели нещо за себе си пред майка си, се е чувствала пренебрегната. В хода на терапията тя започна да открива все повече общи неща между липсата на емпатия у майка си и емоционалната нечувствителност на Джери. Така постепенно разбра, че връзката с него всъщност й носи същата емоционална самота, в която е израснала. Объркването, което й причиняваше неговата дистанцираност, всъщност не беше нещо ново за нея – тя беше живяла винаги досега в подобно отсъствие на близост.
~ Чувството на вина, породено от това, че сме нещастни
В сърцето си имам специално място за хора като Софи, която функционира толкова безпроблемно на пръв поглед, че за останалите изглежда, сякаш няма никакви проблеми. В действителност техните качества не позволяват дори на самите тях да вземат на сериозно страданието си. „Имам всичко – все едно казват те, – трябва да съм щастлив(а). Но защо не се чувствам така?“ Това е класическата дилема на всеки, чиито физически нужди са били напълно задоволени през детството му, но не и емоционалните. Хора като Софи често се чувстват виновни, когато се оплакват. И мъжете, и жените от този тип са склонни да изброяват нещата, за които трябва да са благодарни в живота си, все едно въпросът е просто в калкулиране и ако сумата на положителните неща е по-голяма, то значи всичко е наред. При все това те не могат да се отърсят от чувството, че са напълно самотни и няма никой, с когото емоционалната близост да бъде достатъчно дълбока и удовлетворяваща. Когато такива хора станат мои клиенти, те вече са или пред прекратяване на интимната си връзка, или пък имат паралелна, която им дава поне част от това, за което копнеят. Други пък изцяло се въздържат от сериозни романтични връзки, защото ги разглеждат като клопка, от която е по-добре да стоят настрана. Трети избират да запазят връзката заради децата си, но започват терапия, за да се научат да не се поддават на гнева и обидата. Малцина от всички тези хора влизат в кабинета ми с предположението, че отсъствието на удовлетворяваща емоционална близост се дължи на нещо в детството им. Обикновено изобщо не са наясно защо настоящата им житейска ситуация ги кара да се чувстват нещастни и се борят с чувството на вина, породено от факта, че искат нещо повече от живота. Както Софи каза в началото: „Във връзките винаги има проблеми. Трябват усилия и старание, нали?“
Отчасти тя беше права. Успешните взаимоотношения изискват усилия и търпение. Но не трябва да полагаме усилия и да се стараем дори само да бъдем забелязани от другия. Емоционалната свързаност трябва да бъде лесната част от отношенията.
~ Емоционалната самота не зависи от пола
Въпреки че жените, които се обръщат към психотерапевт, все още са повече от мъжете, аз съм работила с много мъже, които са били в същата ситуация – да се чувстват самотни в рамките на основната си връзка. В известен смисъл тя е още по-тежка при тях, защото стереотипната представа е, че мъжете по принцип имат по-малко емоционални потребности. Но един поглед към статистиките за насилие и за самоубийства показва, че това не е така. Страдащите мъже са по-склонни да проявят насилие или да направят успешен опит за самоубийство. Като всеки друг, и те могат да чувстват емоционална празнота, да им липсва усещане за принадлежност или пък загрижено внимание от страна на близките им. Мъжете обаче полагат усилия да не показват нищо от преживяванията си. Емоционалната близост е основна човешка нужда, независимо от пола. Децата, които усещат, че не могат да общуват пълноценно вкъщи, често се опитват да поправят ситуацията, възприемайки роли, за които вярват, че биха допаднали на родителите им. Но дори това да им спечели някакво временно одобрение, то няма да създаде истинска емоционална близост. Емоционално хладните личности не развиват внезапно умение за емпатия просто защото детето им е направило нещо, което ги радва. И жените, и мъжете, на които им е липсвала подобна близост в детството, често дори не могат да повярват, че някой ще иска близост с тях просто заради това, което са. Те мислят, че ако получават подобно отношение, в замяна от тях се изисква винаги да поставят другия на първо място.
Историята на Джейк Джейк наскоро е сключил брак с Кайла, жизнерадостна и енергична жена, която го кара да се чувства истински обичан. Когато са се оженили, е бил щастлив, но в момента не може да се отърси от усещането, че потъва емоционално. – Би трябвало да съм щастлив – каза той, – аз съм най-големият късметлия на света и полагам всички усилия да бъда човекът, който тя иска да бъда. Но усещам, че се преструвам, че се насилвам да бъда много по-весел и оптимистичен, отколкото всъщност съм. И мразя чувството, че се преструвам. Попитах го какъв смята, че трябва да бъде, за да е с Кайла. – Трябва да съм някой, който е много щастлив, също като нея. Трябва да я карам да се чувства обичана и да я направя щастлива. Така трябва да бъде. Джейк ме погледна очаквателно, но аз мълчах и той продължи: – Когато се прибира вкъщи, аз се опитвам да съм истински весел и въодушевен, но всъщност усещам най-вече изтощение. Попитах го какво мисли, че би станало, ако сподели с нея напрежението, което усеща. Според него тя „би била напълно разбита и много ядосана“. Казах му, че сигурно в миналото му подобен тип споделяне е разгневил някой негов близък, но сега Кайла не би реагирала по такъв начин. Думите му повече ми напомняха за случка с майка му, която вероятно бързо се разгневявала, ако близките й не постъпвали така, както тя искала. Сигурността, която Джейк изпитваше във връзката си, го караше да копнее да се отпусне и да бъде такъв, какъвто е, но в същото време бе уверен, че не може да си позволи да спре да се старае. Когато предположих, че с Кайла най-сетне би могъл да бъде обичан просто заради това, което е, той се смути от самото споменаване на емоционалните му нужди. Изглеждаше засрамен и каза: – Когато говорите така, звучи все едно съм достоен единствено за съжаление. Очевидно в детството си основното послание, което е получил от майка си, е било, че демонстрирането на емоционалните му потребности означава слабост и че ако не се държи така, както тя иска, няма да е достоен за любовта й. В крайна сметка Джейк започна да осъзнава чувствата си, да става все по-искрен с Кайла, която изцяло го прие такъв, какъвто е. Но бе удивен от това колко много гняв, насочен към майка му, избликна в този процес. „Не мога да повярвам колко много съм я мразел“, сподели веднъж той. Това, което не разбираше тогава, беше, че омразата е нормална и спонтанна реакция, когато някой се опитва да те контролира безпричинно. Тя е сигнал, че емоционалният ни живот е застрашен от изискването чужди нужди да бъдат винаги от първостепенна важност.
От: „Порасналите деца на емоционално незрели родители“, Линдзи Гибсън, изд. „Изток-Запад“, 2020 г.
Картина: unsplash
