За неизразената агресия, страхът от загуба на любовта и идеологията на миролюбие ~ Фриц РИМАН

Немският психолог и психоаналитик Фриц Риман ни кара да погледнем страха без страх. Да го приемем и овладеем означава да се развиваме, да станем по-зрели. Когато бягаме от страха и сблъсъка с него, когато сме наранени и не смеем да изразим агресията си, когато се чувстваме зависими от любовта и се страхуваме да не я загубим, страховете ни се обръщат с гняв към нас и ни превръщат в депресирани страдалци, изнемогващи под товара на изкривено чувство за морално превъзходство. Споделяме теорията на Риман за депресивния човек и агресията от книгата му „Основни форми на страх”.

За депресивният човек е голям проблем да се справи със своите агресии и афекти. Как да бъде агресивен, да се заявява и налага, когато е обзет от страх от загуба, преживява се като зависим и толкова много се надява на любов? Зависимият не може да нападне този, от когото е зависим, от когото се нуждае. Това би означавало да отсече клона, върху който седи. Но светът и хората – такива, каквито са, какъвто, разбира се, е всеки един от нас – правят от друга страна агресиите и афектите неизбежни. Как обаче депресивният да се отнася към своите агресии, след като те му се струват толкова опасни?

Едната възможност е да ги избягва. Това се постига чрез създаването на една идеология на миролюбието. По този начин човек не допуска нито в себе си, нито навън възможността за агресия, както и нея самата. Там, където би трябвало да се наложи, да влезе в сблъсък, където всъщност би трябвало да се отбранява, той обезврежда ситуацията, като я преиначава и оневинява – другият съвсем не е имал това предвид; не си струва да станеш агресивен заради една дреболия, така само се излагаш. Колкото повече човек се оттегля в рамките на една такава идеология, допуска да бъде наранен, без да се съпротивлява, не си позволява собствени афекти, толкова повече това поведение трябва да бъде компенсирано от чувството за морално превъзходство, без самото то да бъде разпознато като една – при това сублимна – форма на агресия.

Това поведение кулминира в ролята на страдалеца, която може да доведе до душевен, морален или сексуален мазохизъм. Тук се стига до онова странно взаимодействие, в което неизживяното, непосмяното се съпреживява в идентификацията с другия, комуто то в известен смисъл е предоставено, прехвърлено. Който превръща себе си в обект на един изискващ, вземащ си и агресивен партньор, съпреживява в идентификацията с него не само тези потиснати у себе си страни, а особено силно изпитва чувството на морално превъзходство: като понасящ той е по-добрият и смята, че е невинен, когато оставя другия да бъде виновен. Тук става ясна проблематичността на едностранчиво преживените „добродетели“: докато човек съзнателно вярва, че е страдащият, несъзнателно превръща другия в страдащ; садомазохистичното отношение се преобръща; „светецът“ става мъчител, а „грешникът“ – мъченик. „Не убиецът, а убитият е виновен“ е заглавието на една пиеса от Франц Верфел. Защото когато в търпеливо смирение депресивният оставя другия да стане агресивен, „лош“ и с това виновен, той събужда и засилва у него чувството за вина; а ако пък се разболее заради другия, последният никога няма да може да се освободи от чувството за вина, докато самият депресивен си остава невинно страдащият. Тук могат да се разиграят страховити неща, които дават представа за интензивността на афектите, стоящи зад тежките депресии, без засегнатият да ги осъзнава като агресия – той би бил дълбоко шокиран, ако човек му предложи това тълкуване.

Зад свръхзагрижената любов на депресивните хора се крият несъзнавани агресии c тази своя свръхзагриженост те могат да задушат партньора, „нежно да го изнасилят“.

Дори в най-често срещаната форма на депресивни агресии – хленчене, оплакване и вайкане – самата агресия също остава неосъзната. Депресивните не съзнават колко изнуряващо може да действа това на партньора. Те хленчат, че всичко им идва твърде много, че хората са толкова лоши и безогледни; изразът на лицето им упреква без думи и събужда по всевъзможни начини у другия чувство за вина, така че той се вижда принуден още повече да се съобразява в общуването с тях. Или пък на партньора това му идва в повече, той успява да прозре ситуацията и да се освободи от чувството за вина, с което депресивният го е натоварил.

Ако агресията не намери нито един от споменатите тук пътища, тя може да се прояви първоначално като самосъжаление и в крайна сметка да се насочи срещу собствената личност, какъвто най-често е случаят с меланхолика. Заради станалия за него неразрешим конфликт между агресия, чувство за вина и същевременно страх от загуба на любовта, той трябва да отправи всички – първоначално валидни по отношение на другия – оплаквания, упреци и своята омраза към самия себе си, стигайки до себеомраза и до съзнателно или несъзнателно саморазрушаване. Истински трагично е саморазрушаването, предизвикано от основателно появилите се някога в детството чувства на омраза и завист, които човек никога не е успял да изрази, защото така само би влошил своята ситуация и би се преживял като лош. Не намерил възможността, вентила да се освободи от своите афекти, преживял ги с чувство за вина, той е трябвало да ги насочи срещу себе си, и като един вид самонаказание. Най-големите трагедии се разиграват в детството; те са причинени от обстоятелството, че детето е било принудено да приеме своята отхвърленост като себеомраза навътре в себе си и заради страх от загуба и незащитеност да преживее своите агресии като прекалено голямо бреме за застрашената си ситуация. Така още от самото начало депресивният не е наясно как да се справи с агресиите си. Вследствие на това той често схваща прекалено късно или пък изобщо не схваща къде и кога е можело или трябвало да бъде агресивен; живее с погрешна представа за това, каква степен на агресия би трябвало да вложи, за да постигне нещо, да се утвърди или наложи – той резигнира при мисълта, че за целта са необходими тонове агресия, с които той не разполага; и най-накрая, той има напълно преувеличена представа за възможните последствия от една проявена агресия, които той, заради страх и готовност да се чувства виновен, вижда като твърде големи – той непрекъснато се страхува от един вид бумеранг, който го застига с двойно по-голяма сила от тази, с която е хвърлен. Способността да прецени кога би трябвало да е агресивен, да осъзнае, че често само един твърд поглед и една заявена позиция са достатъчни, за да предизвикаш респект у другите, да разбере, че надценява възможните последствия от своите прояви на агресия – това са критичните пунктове, които депресивният трябва да упражнява, за да придобие нов опит за справяне с агресиите си.

Можем да кажем, че в потисканите агресии на депресивния проличава една възходяща линия, която тръгва от свръх-загрижеността, идеологизирането на скромност, миролюбивост и смирение, и през хленчещото вайкане и страдалческата позиция води до обръщането на агресията срещу самия себе си, изразяващо се в самоупреци, самообвинения, само-наказания, дори в саморазрушаване. Към това насочване на агресията към себе си спада и вече споменатото соматизиране; някои тежки или нелечими болести могат психодинамично да възникнат на такава почва, сякаш като последно несъзнавано самонаказание и същевременно отмъщение в саморазрушаването.

Афектите и агресиите, които не могат или не бива да се проявяват, които така и не намират вентил, не само стават изключително мъчителни; те довеждат до една всеобща слабост на импулсите, до пасивност и инертност, които едновременно са следствие на възпрепятстваната агресивност и вторично се превръщат в нейно ново препятствие. Омразата, яростта и завистта са неизбежни в живота на детето, но стават опасни едва тогава, когато се натрупват вътре в него и се превръщат в основания за депресии. Едва когато на детето бъде разрешено да проявява своите афекти и агресивност, то може да се научи да се справя с тях, да ги прилага подходящо според ситуацията или да се откаже от тях. Ако едно дете е необичайно тихо и послушно, ако му е скучно и не подхваща нищо, ако не проявява инициатива и трябва да бъде подтиквано към каквато и да е активност, ако не е по детски импулсивно, ако не може да се занимава самостоятелно и реагира свръхчувствително на оставянето му само – всичко това са симптоми на една започваща депресия, на които трябва да се обърне внимание.

Избрано от „Основни форми на страх”, Фриц Риман
Снимка: Аmerica.pink

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK