Ако обичаш себе си, не значи, че си болен от нарцисизъм.
Narcissus, Caravaggio (1571-1610), Galleria Nazionale d'Arte Antica
Нарцисизмът е привързаност към фалшивия образ, който си създал за себе си. Думата идва от гръцкия мит за младия Нарцис, който се влюбил в отражението си в повърхността на една река. Той бил толкова вглъбен в образа си, че не помръдвал и умрял там, загледан в огледалния си лик.
Западната култура налага нарцисизма. Ние сме облъчвани от медиите да харесваме фалшивите образи на знаменитостите и да сме обсебени от външния си вид (което от своя страна продава модата, продуктите за красота, козметичните процедури и операции, фитнес салоните). Залага се на нуждата да ни се възхищават как изглеждаме, но за съжаление колкото повече усилия полагаме да изградим образ за пред света, толкова повече се отдалечаваме от истинското си аз.
Свикнали сме във всички книги за самоусъвършенстване да чуваме фразата: “Трябва да обичаш себе си, преди да си способен да обичаш другите”. Тя изключително често е подхвърляна от псевдоексперти и жадно попивана от наивната публика.
Определено това изтъркано твърдение има нужда да бъде анализирано и изследвано в повече дълбочина. Какво всъщност означаваше думата любов в този контекст? Романтична любов? Едва ли. Или духовна любов? Какво е духовност? И кои страни от характера си сме длъжни да обичаме? Фалшивият образ, който използваме пред света или истинското си аз, което крием, с всичките му недостатъци? Как да обичаш себе си, след като дори не се познаваш изцяло? Това е като да се влюбиш в напълно непознат и това безсмислено увлечение да придобие смисъл.
Narcissus, Leonardo da Vinci
Аз-ът, който трябва да обичаме, за да се излекуваме, пораснем и променим, не е повърхностното фалшиво Аз. Да се влюбим само в образа си за пред света е заблуждаващо и несъмнено завършва неуспешно. Излекуването и порастването идва чрез обичането на истинската ни същност, тази която е изпълнена с недостатъци и уязвима, тази която крием от останалите. В теологията това е греховната ни същност, която е допускала грешки и се е проваляла. В терапията се нарича ранено дете, което носи цялата болка на живота.
Нужно е да разпознаем истинската си същност, за да оздравеем и пораснем. Добрата терапия трябва да поведе клиента под повърхността до вътрешността на психиката, за да се свърже със спомени от детството. Всички емоции и убеждения за останалите хора и живота, които имаме, идват от миналото.
Ако обратното на любовта е омразата (някои твърдят, че е безразличието), то тази омраза е основана на проекция. Ние имаме негативни чувства към хора, които притежават отрицателните черти, които не харесваме у себе си. Следователно ако се науча да приемам тези негативни страни от личността си, ще ги приемем и у другите хора.
Негативните чувства към останалите може да са базирани на пренос (когато важни хора, присъствали в живота ни, като родители, братя и сестри, са ни наранили в детството). Омразата към някого може и да е просто следствие от нечие неприятно отношение към нас или несъвместимост в характерите. Със сигурност негативните чувства към някои хора са нормална защитна реакция, когато ни причиняват безпокойство.
Ако един възрастен е гневен и мрази партньора си, в терапията се свързваме с детето в него, което е било ядосано и гневно на майка си и баща си. Колкото по-дълбоко влизаме, откриваме грешните убеждения свързани с Аз-а (децата са нарцистични в своето недоразвито мислене). Ако детето се чувства необичано, пренебрегнато или тормозено от родителя, то обвинява себе си и заключва: Нещо не е наред с мен, Не съм достатъчно добър, Не заслужавам любов.
Така че нараненото его, с всички свои изкривени негативни убеждения, има нужда от любов, за да се излекува и да отприщи способността си да обича останалите. При терапията, несъзнателните грешни убеждения за собствената личност са смекчени. Нараненото вътрешно дете е обгрижвано и пазено. Но какво се има предвид под любов? Има различни видове любов като романтична, семейна и духовна любов.
Нека първо изследваме емоциите, които НЕ са любов. Има четири основни негативни емоции, които имат различна степен на интензивност:
СТРАХЪТ може да се прояви като леко опасение, тревожност, нервност и безпокойство до паника и ужас. Страхът се отнася за бъдещето, свързан е с безопасността и оцеляването и се задейства от мозъчната активност, когато сме изправени пред заплашителни ситуации. Страхът води началото си от главата, като мисловен процес. Когато някой чувства хронична умора, особено ако чувства партньора си като заплаха, е трудно да изпитва любов. Той е отбранителен и напрегнат през цялото време.
СКРЪБТА, олицетворяваща мъката и тъгата, се изпитва като свързана със сърдечната област, и идва в отговор на загуба или непосрещнати емоционални нужди. Скръбта, също като останалите емоции, има различни нива на прояви - от леко разочарование до опустошителни преживявания, когато сърцето ти е разбито и когато си напълно отчаян (изгубил надежда и мотивация за живот). Скръбта се чувства и като физическа болка в сърцето заради нервите и хормоните, които се активират именно в сърдечната област. Скръбта се съотнася към миналото, тя е копнежа по нещо, което си имал или искал, но си загубил или е свършило. Когато някой изпита загубата на любимия или някаква травма, е полезно да изрази тъгата си с плач. Когато скръбта остане подтисната, човекът губи връзката с вътрешната си болка.
Ясно е, че е трудно да изпитваш обич към самия себе си и към другите, когато си заровен в собствената си хронична, подтискаща тъга, която понякога прераства в депресия. Но човекът, който изразява скръбта си със сълзи, ще излезе от процеса пречистен и способен да обича отново. Да почувстваш нечия вътрешна болка е път към истинската любов.
СРАМЪТ е емоция, която се изпитва в областта на стомаха. Произхожда от заложения механизъм за оцеляване да се разпознава доброто и лошото, кое е полезно за здравето или го застрашава, в морален и физически смисъл. Ако ядем храна, която е развалена и може да ни навреди, ще почувстваме гадене и ще я изплюем. Ако направим нещо неправилно, срещу нашите ценности, ще се почувстваме виновни. Ако поправим поведението чувството трябва да изчезне. Въпреки това някои деца се чувстват виновни, лоши спрямо себе си, а временната вина се превръща в постоянен срам - детето расте и продължава да се чувства лош човек. Постоянният срам може да доведе до всякакъв вид стеснително и вредно поведение като човекът се самонаказва затова, че е бил лош и незаслужил.
ГНЕВЪТ е емоция, която се изпитва в областта на корема, ниско долу. Има за цел да предизвика действие, борба, ако оцеляването ти е заплашено. Гневът се проявява, когато се защитаваш от атака или обида. Може да прерасне в импулс за отмъщение и отплата, ако оскърблението е в миналото .
Гневът също има различни вариации от безсилие до раздразнение, неуважение и презрение, от заслепена омраза до яростен гняв. Подтиснатият гняв се проявява като враждебност и възмущение. Във връзката, ако някой от двамата партньори изпитва възмущение, което не изразява, то се трансформира в липса на съдействие, прикрита враждебност и пасивна агресивност.
Ако някой живее в състояние на продължителен гняв, е трудно за него да почувства любов и да смекчи чувствата си, защото често е превъзбуден от хормони на агресията.
Всички тези емоции са присъщи на човека и служат на определена цел. Но за да станеш любящ човек, трябва да овладееш тези емоции и да ги преобразуваш в позитивна, духовна форма.
Страхът може да те отведе до вярата. Скръбта е пътят към възвишената любов, каквато е състраданието. Срамът се преодолява, когато започнеш да се чувстваш добър, а енергията, която се отделя за гнева, може да стане мотиватор, есенция на надеждата.
Необходимо е да почувствате вътрешната си болка, всичката подтисната скръб за това, че не сте обичани достатъчно, били сте малтретирани и сте изпитвали болка през живота си. Усещането за тъга води до емпатията - способността да споделяш чуждата болка. Емпатията е път към разкаянието за това как сме ранявали другите и желанието да не нараняваме отново.
Състраданието е чувство на дълбока загриженост, доброта, съпричастност и разбиране. Състраданието е духовна любов - тя е безусловна и щедра, не изисква взаимност. Това е божията любов изразена у хората. Състраданието е тази лековита любов, от която вътрешното аз има нужда.
Когато се чувстваме засрамени от себе си за минали грешки, започваме да се страхуваме от три основни реакции от хората, ако разберат за прегрешенията ни - осъждане и укоряване, което поражда срам, отхвърляне и прекъсване на взаимоотношенията и гняв и омраза.
Противоположното на тези реакции е неосъждането - да видиш доброто у човека; прошката (да извиниш без да наказваш); приемането вместо отхвърлянето и състраданието вместо гнева и омразата. Детето или възрастният, разяждани от срам могат да бъдат излекувани с помощта на тези способи.
Вътрешното аз има нужда от добрина, приемане и състрадание. Как можем да подарим на себе си любов?
Хората са социални същества и се научават как да се отнасят към себе си според това как другите се отнасят към тях. Като възрастни в търсене на излекуване имаме нужда да почувстваме любов от останалите отново, да се почувстваме приети, стойностни и да усетим състраданието на останалите през очите на любовта - чрез приемане, прошка, добрина, уважение, любезност и разбиране.
Състрадателните хора са ни необходими по пътя към обичта към себе си.
Кои са тези обични хора? Твоята задача е да ги откриеш. И също така ти да бъдеш този любящ човек, който ще помогне на другите да се излекуват.
Източник: lifelabs.psychologies
Изображение заглавно: Echo and Narcissus by John William Waterhouse, 1903
