Мисълта е родител на чувството
Просветен ум и велик учител по човекознание. За него Учителят Дънов казва: „Рудолф Щайнер има своя мисия в Европа. Да подготви европейския ум, за да може да възприеме Новото Учение, което идва в света."
Роден през 1861 година в село Кралевич, Унгария, Щайнер завършва политехнически институт, а после и философия във Виена. Най-напред се занимава с писателство, литературна критика и теория на философията. От 1901 до 1913 г. той е секретар на теософското общество, а от 1913 година е ръководител на антропософското общество, което създава. Целият живот и дело на Рудолф Щайнер са посветени на изследване истините на духовния свят. Щайнеровият светоглед за растежа и развитието на децата е в основата на прочутата Валдорфска педагогика. През 1894 г. излиза едно от най-забележителните му съчинения, „Философия на свободата". Защо пътят на сърцето минава през ума, как мисленето поражда нравствени постъпки и защо винаги настояваме за повече, отколкото светът ни дава доброволно?
Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие. „Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък. В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка. Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по-идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират. У тях няма любов, защото им липсва тази представа. Както и да подхождаме към нещата, все по-ясно ще проличава, че въпросът за същността на човешките действия предпоставя въпроса за произхода на мисленето. Ето защо аз ще се спра първо на него.
Основният подтик към науката
„Живеят две души във мойта гръд,
желаят те да бъдат разделени!
Едната тук, във земните гърди
с любовна, буйна страст се впива,
а другата над бездната мъглива
лети и дири мъдрите деди."
(Фауст I, 1112-1117)* стиховете са по превода на „Фауст" от Д. Статков, Народна култура, София, 1962, стр.75
С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа. Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност. Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство. Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение. Питаме се: Защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение? Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача. За нас всяко преживяване се превръща в загадка. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство. Наблюдаваме как едно живо същество расте и се развива до определена степен на съвършенство и издирваме предпоставките за установеното. Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите сетива. Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света. Пред него ние заставаме като една самостоятелна същност. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят. Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието. Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума. Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По-нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световно-историческо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята.
Избрано от „Философия на свободата, Рудолф Щайнер, изд. Димо Даскалов, 1993
Илюстрация: Rudolf Steiner, Golden Temple and Galleries
Снимка: biography.com
