Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар
„Психология на тъпите” на френския социален психолог, историк и социолог Густав Льо Бон е публикувана за първи път през 1895 г. Изложените идеи, които тогава звучат парадоксално, днес са съвсем в крак с времето. За завоевателите на души и преобразяването на всеки индивид, попаднал в прегръдките на тълпите, с думите на Льо Бон.
Сборът от общи черти на характера, наложени от средата и наследствеността на всички индивиди от даден народ, съставлява душата на този народ.
Тези характерни черти са много трайни, тъй като са потомствени, когато обаче, под различни влияния, определен брой хора се окажат събрани заедно в даден момент, наблюдението доказва, че към наследствените им характери се добавя цяла поредица от нови характери, понякога доста различни от тези на рода.
Техният сбор образува една колективна душа – могъща, но нетрайна.
Тълпите винаги са играли важна роля в историята, и все пак, никога толкова важна, колкото днес. Неосъзнатото им действие, подчинено на съзнателната дейност на отделните хора, е една от характеристиките на настоящата епоха.
Най-ужасната катастрофа, която може да постигне един народ, е той да изгуби своята национална душа.
Тълпите натрупват не интелигентност, а посредственост.
Индивидът като част от тълпата и само защото е заобиколен от много хора, добива усещане за непобедима мощ, позволяващо му да се поддаде на инстинкти, които задължително ще обуздае, ако е сам.
В безименната и съответно безотговорна тълпа чувството за отговорност, тази постоянна задръжка пред отделния човек, изчезва напълно.
При тълпата всяко чувство и действие са заразителни, и то до степен отделният човек да жертва с голяма лекота личния си интерес в името на общия. Това свойство противоречи на природата му и човек е в състояние да го възприеме единствено и само, когато е част от тълпата.
Само защото принадлежи на тълпата, човекът слиза с няколко стъпала по стълбата на цивилизацията. Взет сам за себе си, той вероятно е бил културен човек; в обкръжението на тълпата се превръща в инстинктивно създание, т.е. във варварин. Неговите черти са стихийността, невъздържаността, жестокостта и възторзите и подвизите на примитивните създания. До тях той се доближава с лесната впечатлителност пред думи и образи, както и със склонността да бъде докаран до деяния, накърняващи най-явните му интереси.
Човекът в тълпата е песъчинка сред много други, които вятърът издухва на воля.
Тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек.
Отделната личност притежава умението да контролира рефлексите си, докато тълпата е лишена от него.
Тълпите, които френетично искат нещата, не ги искат прекалено дълго. Те са неспособни както на трайно желание, така и на размисъл.
Днешните завоеватели на души вече нямат олтари, но имат статуи и образи и оказваният им култ не се различава съществено от някогашния.
Бихме разбрали донякъде философията на историята само ако правилно сме прозрели този основен пункт на психологията на тълпите: за тях трябва или да си бог, или си нищо.
Във вечната си борба с разума, чувството никога не е бивало победено.
Придобиване на неизползваеми знания е сигурен начин за превръщане на човека в бунтар.
Думите са толкова мощни, че добре подбрани думи са достатъчни, за да направят приемливи и най-отблъскващите неща.
Да се сдобие човек с вяра, значи да стане десет пъти по-силен.
От всички сила, с които човечеството разполага, вярата винаги е била от най-значимите и с право Евангелието й приписва свойството да повдига планини.
Великите събития в историята често са били дело на невежи вярващи, въоръжени единствено със собствената си вяра. Не с начетени хора и философ и най-вече не със скептици са били основани религиите, управлявали света, както и обширните империи, простиращи се от едното до другото полукълбо.
Душата на тълпите е вечно обладана не от нужда за свобода, а от необходимост да се подчинява. Жаждата им за изпълнителност ги кара да се покоряват инстинктивно на всеки самообявил се за техен господар.
В последна сметка интелигентността води света, само че го води от твърде голямо разстояние.
Всичко на света, което е властвало – идеите или хората, – се е наложило основно чрез неудържимата сила, излъчваща се от думата "обаяние".
Обаянието всъщност е вид омагьосване на духа ни от личност, произведение или учение. То сковава всичките ни критически способности и изпълва душата ни с удивление и почитание. Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.
Характерно за обаянието е, че пречи нещата да се виждат такива, каквито са и сковава оценъчните ни способности.
От „Психология на тълпите”, Густав Льо Бон
Изображение: Suzana Dzelatovic
Снимка: gallica.bnf.fr