Ако не се научим да казваме „не“, тялото ни може да го стори вместо нас ~ Габор МАТЕ

Ако хронично пренебрегваме емоционалните си потребности, за да бъдем „приемливи“ за околните, рискуваме да платим за действията си с цената на здравето си.

Габор Мате е роден в Будапеща през 1945 г., а в средата на 50-те, заедно с оцелелите от Холокоста свои роднини, емигрира в Канада. След дипломирането си в University of British Columbia във Ванкувър, преподава по английски език и литература, а не след дълго се връща към детската си мечта и се посвещава на медицината. Невролог, психиатър и психолог, той е един от най-известните специалисти в областта на зависимостите. Габор Мате е популярен с дълбокото си убеждение за неделимата връзка между емоциите, разума и здравето на тялото. Много от книгите му изследват причините за различните заболявания и пътищата, по които да осъзнаем стаената дълбоко в нас отрова и да излекуваме живота си. За стреса, който ни пречупва, споделено от Габор Мате и книгата му „Когато тялото казва "НЕ". Цената на скрития стрес”.

Целта на тази книга е да опише влиянието на стреса върху здравето. И най-вече на скрития стрес, който е във всеки от нас. Той е скрит толкова надълбоко и така се е сраснал с нас, че го чувстваме като неразделна част от себе си.

Не е изненадващо, че специалистите отричат връзката между тялото и съзнанието. Навикът да разцепваме на две онова, което е една цялост, се вижда и в отношението ни към здравето и болестите. Опитваме се да разберем тялото, като го отделяме от разума. Искаме така да гледаме на хората – били те здрави или болни – сякаш съществуват в изолация от средата, в която растат, живеят, работят, играят, обичат и умират. Това са дълбоко вкоренените предразсъдъци на ортодоксалната медицина, които повечето лекари приемат безкритично по време на следването си, а след това ги пренасят и в практиката си.

Колкото по-профилирани стават лекарите, толкова повече знаят за даден орган, но и толкова по-малко разбират човека, в когото се намира въпросният орган. Хората, които интервюирах за тази книга, ми споделяха почти единодушно, че техните лекуващи и семейни доктори не са се опитвали да разберат личната, емоционалната страна от живота на своите пациенти. Освен това се е долавяло и нежелание от страна на специалистите да се водят разговори на такива теми. След като разговарях с мои колеги за същите тези пациенти, открих, че дори след дълги години на лечение лекарят може да остане изцяло незапознат с живота и проблемите на болния, а да е наясно само с тесните граници на заболяването.

По какъв начин стресът се превръща в болест?

Стресът е сложна поредица от физични и биохимични реакции, задействани от силни емоционални подбуди. От гледна точка на физиологията самите емоции представляват отделяне на електрически, химически и хормонални заряди от човешката нервна система. Емоциите въздействат върху (но също така се влияят от) функционирането на главните органи, целостта на имунната защита и движението на многобройните циркулиращи в организма ни вещества, които определят общото състояние на тялото.

Когато потискаме емоциите си, говорим за задръжки, които обезоръжават защитните сили на тялото срещу болести. Потискането на емоциите, което представлява захвърлянето им от съзнателно на подсъзнателно ниво, разстройва и обърква защитните механизми на тялото. Понякога настъпва такъв безпорядък, че тези механизми от пазители се превръщат в унищожители. През седемте години, през които работех като медицински координатор в отделението за палиативни грижи на една ванкувърска болница, се нагледах на пациенти с хронични заболявания. При нас за терапия идваха и хора с ракови заболявания или такива с прогресивни неврологични проблеми, като амиотрофичната латерална склероза. Положението и при тях не беше различно.

В частната си практика съм наблюдавал тази закономерност и при болни, които лекувах от множествена склероза, вътрешни възпаления, като колита и болестта на Крон, синдрома на хроничната умора, автоимунни нарушения, фибромиалгия, мигрена, кожни заболявания, ендометриоза и много други заболявания. Общото винаги беше, че във важни сфери от живота си почти всички мои пациенти със сериозни здравословни проблеми не умееха да отказват.

В научната литература са установени три фактора, които по правило водят до стрес: несигурността, недостигът на информация и загубата на контрол. И трите присъстват в живота на страдащите от хронични заболявания. Мнозина се заблуждават, че владеят положението, а впоследствие установяват, че решенията и поведението им са били диктувани от непознати за тях сили в продължение на много, много години. Забелязвал съм го и при себе си. При някои хора именно болестите са онова, което разбива напълно илюзиите, свързани с контрола.

Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески тип директно причинява рак, известни характерни черти определено повишават риска, защото заради тях се стига до физиологичен стрес. Потискането, неспособността да се казва „не“ и липсата на усещане за гняв водят до ситуации, при които човек не може да изрази чувствата си, нуждите му са пренебрегвани и се възползват от благия му нрав. Тези ситуации водят до съответното вътрешно напрежение, независимо дали то е осъзнато. Когато то се повтаря и натрупва с течение на годините, твърде вероятно е да бъдат нарушени хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески тип, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го предразполага към болести или понижава способността да им се противодейства.

И така, физиологичният стрес е липсващото звено между особеностите на характера и заболяването. Някои отличителни черти – можем да ги наречем и поведенчески модел – увеличават риска от влошаване на здравето, като повишават вероятността за хроничен стрес. Общото между тях е отслабената способност за емоционално общуване. Някои преживявания могат да са с потенциално вредни последствия за организма, ако човек не се е научил да изразява ефективно чувствата си. Това умение се придобива или пък не се усвоява през периода на детството.

Начинът, по който хората израстват, определя как ще се отнасят към собствените си тела и чувства. От сбора на емоционалния заряд през детството и вродения темперамент се получават по-късните характерни черти. Но онова, което наричаме характер, не е фиксиран набор от особености, а само поредица от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години.

Крайната цел на живота е да насърчи даден индивид да загърби пълната зависимост и да придобие независимост. Или по-точно да го направи зрял възрастен, който умее да съжителства в общество с други зрели хора. Израстването е процес на преминаване от предимно външна регулация към саморегулация, доколкото ни го позволява генетичната програма. Добре балансираните лица са най-способни на плодотворни контакти с околните и да отглеждат деца, които един ден също ще бъдат изградени личности. Всичко, което обърква този житейски план, застрашава шансовете за оцеляването на организма в дългосрочна перспектива. Принципно още от първите си години се натъкваме на един конфликт между нуждата да се чувстваме сигурни и желанието за независимост. Напредъкът изисква постепенно и от дадена възраст нататък да изместим акцента на усилията си от търсенето на сигурност към постигането на автономия – от привързаност към индивидуализация. Нито едно от двете не се губи напълно и не е необходимо едното да е за сметка на другото.

С повишената способност за саморегулация у възрастните идва и нуждата от повече независимост, която дава свободата да се правят автентични избори. Онова, което ограничава автономията ни, се възприема като източник на стрес. А стресът пък се увеличава всеки път, когато нямаме възможност да реагираме успешно на дразнителите от социалната и вътрешната ни среда. Той се натрупва и когато лабораторните животинчета или хората се приведат в безпомощно състояние, без право на приемлив избор – с други думи, когато им се отнеме свободата.

Независимостта обаче трябва да бъде постигната, без да се разрушават взаимоотношенията, от които зависи благоденствието. Такива са тези с интимните ни партньори, както и хората, от които зависим – подопечните ни служители, колегите, чиновниците от социалните институции. Колкото по-слабо е развито умението ни за саморегулация в бебешка и детска възраст, толкова повече като възрастни сме зависими от отношенията си с другите, за да поддържаме хомеостазата си. А колкото сме по-зависими от дадена връзка, толкова по-опасни са сътресенията в нея и разпадането ѝ. От тук следва, че уязвимостта ни от субективен и физиологичен стрес е пропорционална на степента ни на емоционална зависимост.

За да смекчи напрежението от прекратената връзка, човек може да избере да се откаже от част от своята автономия. Но това не е здравословно решение. Загубата на независимост сама по себе си е източник на стрес. Привидно може да изглежда, че го правим в името на „сигурността“, но нивата на стрес се покачват, въпреки че субективно бихме могли да усещаме облекчение от постигнатата „стабилност“. Ако хронично пренебрегваме емоционалните си потребности, за да бъдем „приемливи“ за околните, рискуваме да платим за действията си с цената на здравето си.

Другият начин, чрез който някои се предпазват от стреса в проблемните връзки, е емоционалното изключване. За да се чувства в безопасност, уязвимият човек се дистанцира от другите и избягва обвързванията. Такъв поведенчески модел може и да помага за предпазването от субективното възприемане на стреса, но физиологичните последици от него си остават същите. Близостта с други хора е психологическа и биологична необходимост. Издигащите стени около себе си не са способни на саморегулация, а просто са замразили своята чувствителност. При тях последиците от незадоволените нужди също са негативни и значителни.

Приятелската подкрепа спомага за облекчаването на физиологичния стрес. Тясната връзка между здравето и социалната среда убедително е доказана. В проучването от Аламеда Каунти самотниците бяха по-податливи на заболявания от различни видове. Други три независими изследвания, направени сред застаряващи лица, заключават, че липсата на социална интеграция повишава риска от преждевременна смърт.

Биологичните предпоставки за потенциално влошаване на здравето възникват в ранна възраст. Механизмите в мозъка, реагиращи на стрес, се програмират от преживелици, които датират още от раждането, като успоредно с това натрупваме косвени и несъзнателни спомени, ръководещи отношенията и поведението ни спрямо самите нас, околните и света. Ракът, множествената склероза и ревматоидният артрит, не се появяват като ненадейни нови явления в живота на възрастния, а са кулминацията на продължителни процеси. Човешките взаимоотношения и биологичните промени, които подготвят почвата за такива заболявания, може и се случват в периоди, за които бихме могли да нямаме и спомени.

Централно място в разбирането на стреса, здравето и болестите заема адаптацията. Тя представлява умението да се реагира на външни стресори без сковаване, а с гъвкавост и дори оригиналност, без крайни безпокойства и без да се оставяме емоциите да ни контролират. Хората, които не са адаптивни, функционират нормално само ако нищо не ги смущава, но бързо рухват и стават безпомощни, ако претърпят загуба или са изправени пред препятствие. Те започват да винят себе си или околните. Способността да се адаптираме зависи до голяма степен от усещането ни като отделни индивиди, от гъвкавостта на хората от предишните поколения и от това какви външни стресори са въздействали върху семейството.

Да вземем Голямата депресия, която била мъчителен период за милиони души в САЩ. Фамилната история на едни им е позволила да се адаптират и справят с трудностите, докато други семейства, сблъскали се с икономическата криза, били психологически съсипани. Доктор Майкъл Кер пише:
„По-адаптивните хора като цяло рядко заболяват, а ако се стигне до здравословен проблем, той протича без усложнения.“

Тъй като един от важните фактори за появата на болест е степента на адаптивност на дадения човек, а тя от своя страна се определя от емоционалните процеси, протичащи от едно поколение към друго, физическите и душевните заболявания са симптом за нездравословен баланс в отношенията, който не засяга само един индивид. С други думи, физическите болести са последици от болестите на семейната емоционална система, като в нея са включени поколенията от настоящето и миналото.

Няма да е излишно да си припомним, че думата „изцеление“ е с древен произход и идва от „цял“, а впоследствие сме започнали да даваме еднакъв смисъл на „изцелен“ и „здрав“. Да се изцелиш или да се изцериш – това означава да станеш цял. Но как можем да станем по-цели, отколкото вече сме?

Цялото може да бъде нарушено по два начина – да се отнеме нещо от него или вътрешната му хармония да бъде така засегната, че отделните части, които някога са работили заедно, вече да не го правят. Както видяхме, стресът води до нарушения във вътрешния баланс на тялото и се изразява в някаква заплаха, включително за това, че някоя потребност може да не бъде задоволена. Гладът е форма на лишение на физиологично ниво, но в нашето общество лишенията са предимно от духовно естество – например не получаваме емоционална подкрепа или губим психологическата си хармония.

Постигането на цялост може да допринесе с много за здравето. Всички разполагаме с този потенциал, но също и с потенциала да се разболеем, като изгубим хармонията си. А болестта е именно дисхармония. Ако трябва да сме съвсем точни, тя е изражение на вътрешната дисхармония. Ако гледаме на болестта като на нещо чуждо и външно, може да се окаже, че обявяваме война на себе си.

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождаването ни от предразсъдъците за полезния ефект от т.нар. „позитивно мислене“. Чет и брой нямат случаите, когато съм сядал до обезсърчените пациенти в палиативното отделение и съм изслушвал как не могат да проумеят с какво са заслужили рак. Един от тях, мъж на около 60 години, ми каза:
„Винаги съм мислил позитивно. Нито за миг не съм допускал песимистични мисли в главата си. Как стана така, че заболях от рак?“

Като антидот на крайния оптимизъм обикновено препоръчвах силата на негативното мислене. В шеговит контекст, разбира се. Всъщност вярвам с силата на мисленето като цяло. Ако започнем да мислим само позитивно, автоматично изключваме онези области от реалността, които ни нападат като негативни. Точно това правят повечето хора, които прегръщат идеята за позитивно мислене. Но автентичното позитивно мислене включва всички аспекти на действителността. Само така можем да сме уверени, че имаме сили да се изправим пред цялата истина, независимо каква може да се окаже тя. Доктор Майкъл Кер изтъква, че натрапчивият оптимизъм е един от начините да озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях. Този тип позитивно мислене е механизъм, чрез който нараненото дете оцелява. Възрастният, който продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, превръща отбранителния модел в житейски принцип.

Появата на дадени симптоми или заболяване трябва да ни накара да се запитаме следните два въпроса: Какво ни казва тази болест за миналото и настоящето? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната практика е да се акцентира само върху втория въпрос, без да се търсят причините за заболяването. Подобни „позитивни“ подходи изпълват рафтовете на книжарниците и постоянно излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е нужно да съберем смелостта да мислим и негативно. И тук не става дума за самосъжаленията и песимизма, които пък се представят за реализъм. Всъщност ни е необходимо да преценим кое не функционира нормално. Къде няма баланс? Какво пренебрегваме? На какво тялото ни казва „не“ и „стига толкова“? Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които рушат баланса, ще си останат скрити. И дори още по-важно – избягването на тези питания само по себе си е стрес. Първо, „позитивното мислене“ се основава на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с реалността. Допускането на този страх да властва над нас причинява задържането на емоционалното развитие в детска възраст. Няма значение дали убеждението е съзнателно или не, то е форма на стрес. Второ, липсата на съществена информация за нас като индивиди, а също и за положението ни спрямо средата, в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение, което активира съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с повишаването на независимия и самостоятелен контрол.

Трудно бихме могли да бъдем самостоятелни, ако се оставим на произвола на бурното течение, което представляват социалните отношения. Не по-малки трудности идват и от чувствата за вина, непременно да сме обвързани с някого, от стремежа за успехи, от страховете пред началниците, скуката и самотата. Причината е проста – автономия не е възможна, докато нещо определя действията ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, зависимият човек бива контролиран от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства дори когато той си мисли, че е „избрал“ напрегнатия си начин на живот и смята, че заниманията му носят удовлетворение. Решенията, които взима, са пристегнати с невидими окови. А когато накрая се събуди, поклаща глава и казва досущ като Пинокио: „Колко глупав съм бил, докато бях кукла на конци.“

Мой познат психотерапевт веднъж ме посъветва:
Ако трябва да избираш между вината и сподавеното възмущение, винаги избирай вината.

Това е мъдрост, която оттогава непрекъснато споделям с други хора. Ако да кажеш „не“ те обременява с чувство на вина, а съгласието оставя потисната горчилка и възмущение, нека бъде вината! Горчилката и възмущението са отрова за душата.

С негативното мислене можем да търсим безстрашно нещата в нас, които ни пречат или не работят оптимално. От многобройните проучвания стана ясно, че склонните към натрапчиво позитивно мислене по-често развиват разни заболявания и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното позитивно мислене е друго – то ни помага да преодолеем страха и да видим цялата истина, независимо каква е тя.

Здравето не се постига само чрез размишления върху щастливите моменти – пише молекулярната биоложка Кендъс Пърт. – Понякога най-силният тласък към изцелението може да бъде рестартирането на имунната система с изливането на отдавна потискания гняв.“

Гневът – или поне здравословната му страна – е едно от седемте условия за изцелението. Всяко от тези условия има връзка с някое от дълбоко вкоренените убеждения, които ни предразполагат към болести и възпрепятстват лекуването им.

* За седемте условия за изцеление от Габор Мате, предстои да споделим.

Снимка: huffingtonpost.com, sott.net

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK