„Най-висшата цел на човека - да я наречем мъдрост или просветление - се състои в способността да съзерцава всичко и да прозре, че то е добро такова, каквото е.”
Торвалд Детлефсен и д-р Рюдигер Далке ~ за вината, доброто, злото и любовта в своята книга „Болестта като път”.
В „Истинската книга за извиращата първопричина" можем да прочетем следното „предупреждение срещу добри дела". Янджу казва: „Който прави добро, не го прави за слава, но славата ще го застигне. Славата няма нищо общо с изгодата, но изгодата ще го застигне. Изгодата няма нищо общо с войната, но войната ще я последва. Ето защо благородният се пази да върши добро".
Прекрасно знаем какво голямо предизвикателство е да поставяме под съмнение смятаното за толкова сигурно основно изискване - да правим добро и да избягваме злото на всяка цена. Знаем също, че тази тема неволно извиква страх - един страх, от който можем да се предпазим най-надеждно, като се вкопчим трескаво в досегашните норми. Въпреки това, би трябвало да се осмелим да засегнем тази тема, като я разглеждаме отново и отново от всички страни.
Нямаме намерение да извеждаме тезите си от която и да било религия, но гореизложеното криво разбиране на греха е породено от една дълбоко вкоренена представа за ценностите, присъща на християнските културни среди, с която обикновено сме проникнати по-здраво, отколкото ни се ще да признаем. Други религии не са имали и нямат подобни трудности с този проблем.
В индуистката божествена троица Брахма-Вишну-Шива на Шива се пада ролята на разрушителя и така той олицетворява сила, антагонистична на Брахма, съзидателя. Такава представа улеснява разпознаването на необходимата изменчивост на силите.
За Буда се разказва следната история: Един младеж отишъл при него с молбата да го приеме за ученик. Буда го попитал: „Крал ли си някога?" Младежът отвърнал: „Никога". Буда рекъл: „Тогава върви и се научи да крадеш и тогава се върни при мен".
В 22-ри стих на Шинджинмей, най-стария и навярно най-важен текст на дзен-будизма, се казва: „Ако ни остане и най-малката представа за правилно и погрешно, духът ни ще загине, лутайки се объркан". Съмнението, което разделя полярността на противоположности, е злото, и все пак, то е необходимият околен път към прозрението. За познанието ние винаги се нуждаем от два полюса, но не бива да затъваме в тяхното противопоставяне, а да използваме напрежението между тях като подтик и енергия по пътя към единството. Човекът е грешен, виновен, но точно тази вина го отличава, тъй като тя е залог за свободата му.
Струва ни се много важно човек да се научи да приема вината си, без да допуска тя да го задушава. Вината на човека е от метафизично естество и не произтича от неговите конкретни действия, по-скоро необходимостта да се реши и да действа е видим израз на вината му. Признаването на вината освобождава от страха, че си виновен. Страхът е притеснение и точно то пречи най-много на освобождаването и разгръщането, които са необходими на човека. Не можеш да избегнеш греха, като се стараеш да вършиш добро, за което винаги трябва да заплащаш с потискането на съответния противоположен полюс. Опитът да бъде избегнат грехът чрез добри дела води единствено до нечестност.
Пътят към единството, обаче, изисква нещо повече от чисто бягство и чисто затваряне на очите. Той изисква от нас да виждаме все по-осъзнато полярността във всичко, без да се плашим от нея, да прекосяваме конфликтността на човешкото битие, за да бъдем в състояние да обединим противоположностите в себе си. Изискването гласи: не въздържание, а спасение чрез преживяване. За това е необходимо непрекъснато да се подлага на съмнение закостенелостта на ценностните системи, за да се прозре, че в края на краищата тайната на злото се състои в това, че в действителност то не съществува. Вече казахме, че отвъд всяка полярност стои единството, което наричаме „Бог" или „Светлина".
В началото била светлината, като всеобхватно единство. Освен тази светлина нямало нищо, иначе тя не би била всеединство. Едва когато се прекрачва в полярността, настъпва мрак, само и само да направи светлината осезаема. При това мракът е чисто изкуствен продукт на полярността, необходим, за да стане светлината видима на двуполюсната плоскост на съзнанието. Така мракът служи на светлината, той е нейната тор и носител, както ни учи Луцифер. Изчезне ли полярността, изчезва и мракът, защото той няма собствено съществуване. Светлината съществува, но не и мракът. Затова и често цитираната борба между силите на светлината и силите на мрака не е истинска борба, тъй като изходът й е известен предварително. Мракът не може да стори нищо на светлината. Светлината обаче незабавно преобразува мрака в светлина, затова той трябва да я избягва, ако не иска неговото несъществуване да бъде разобличено.
Този закон можем да проследим чак до заобикалящия ни материален свят - защото каквото е горе, това е и долу. Да си представим едно помещение, пълно със светлина, извън което цари тъмнина. Спокойно можем да отворим всички врати и прозорци, за да пропуснем вътре тъмнината - тя обаче няма да затъмни светлината, а светлината ще превърне мрака в светлина. Нека обърнем примера обратно: тъмно помещение, обградено отвън със светлина. Отворим ли прозорците и вратите, отново светлината ще преобрази тъмнината и така помещението ще се изпълни със светлина.
Злото е изкуствен продукт на двуполюсното ни съзнание, подобно на времето и пространството, то служи като тор за процеса на възприемането на доброто - скут на светлината. Затова злото не е противоположно на доброто, то е самата полярност, грехът, защото светът на двойствеността няма краен продукт и следователно няма собствено съществуване. Това води до отчаяние, което, на свой ред, служи на прелома и на прозрението, че човек може да намери спасение само в единството. Същата закономерност важи и за нашето съзнание. Съзнателни наричаме всички качества и аспекти на един човек, които се намират в светлината на неговата съзнателност и които той, следователно, може да види. Сянката е онази сфера, която не е озарена от светлината на съзнанието и поради това е тъмна, т. е. несъзнателна. Но тъмните аспекти също изглеждат зли и страшни само дотогава, докато тънат в мрак. Дори само съзерцаването на тъмните съдържания, обаче, внася светлина в мрака и е достатъчно да превърне несъзнателното в съзнателно.
Да съзерцаваш нещо е голямата магическа формула по пътя към себепознанието. Съзерцанието променя качеството на съзерцаваното, тъй като внася светлина, т. е. съзнание в тъмнината. Хората винаги искат да променят нещата и затова им е трудно да разберат, че единственото, което се изисква от тях, е способността за съзерцание. Най-висшата цел на човека - да я наречем мъдрост или просветление - се състои в способността да съзерцава всичко и да прозре, че то е добро такова, каквото е. Това ще рече истинско себепознание. Докато на един човек все още нещо му пречи и докато все още смята, че нещо се нуждае от промяна, той не е постигнал себепознание.
Трябва да се научим да съзерцаваме нещата и събитията в този свят, без нашето его веднага да ни въвлича в отхвърляне или одобрение, да ни кара да изпитваме симпатия или антипатия. Трябва да се научим със спокойно чувство да наблюдаваме многообразните игри на мая. Неслучайно и в цитирания по-горе текст от дзен се казваше, че и най-малката представа за доброто или злото обърква духа ни. Всяка оценка ни обвързва със света на формите и води до закрепостяване. Докато сме вкопчени в нещо, не можем да се освободим от страданието, чувстваме се грешни, нездрави, болни. Копнеем за един по-добър свят и се опитваме да променим този, който ни заобикаля. И ето че човекът отново се оказва в плен на илюзията на отражението, защото вярва в несъвършенството на света и не забелязва, че само погледът му е несъвършен, че само той му пречи да съзре целостта.
Затова трябва да се научим да познаваме себе си във всичко и после да се упражняваме в безпристрастност. Безпристрастност означава да намерим средата между двата полюса и оттам да наблюдаваме пулсирането им. Безпристрастността е единственото поведение, което ни позволява да съзерцаваме всяка форма на проявление, без да я оценяваме, без разпалено да, без не, без идентификация. Тази безпристрастност не бива да се смесва с поведението, наречено безразличие, с онази индиферентност, смесица от безучастност и незаинтересованост, която навярно има предвид Исус, когато говори за „хладните". Те никога не влизат в конфликт и вярват, че чрез безучастност и бягство могат да постигнат онзи здрав свят, който истински търсещият човек си извоюва с упорит труд, като прозира конфликтността на своето битие и не се бои съзнателно, т.е. съзидателно да прекрачи в полярността, за да я овладее. Защото той знае, че все някога ще трябва да обедини противоположностите, създадени от неговото аз. Той не се страхува от необходимите решения, дори когато знае, че те ще му навлекат чувство за вина - но той се старае да не затъва в нея.
Противоположностите не се обединяват от само себе си - ние трябва да ги преживеем в действие, за да можем изобщо някога да ги направим свое притежание. Интегрираме ли двата полюса, чак тогава става възможно да намерим средата и оттам да започнем делото за обединяване на противоположностите. Бягството от света и отшелничеството са най-неподходящите реакции за постигане на тази цел. Нужна е смелост, с която съзнателно и безстрашно да посрещаме предизвикателствата на живота. Ключовата дума в горното изречение е „съзнателно" - защото само съзнателността би ни позволила да наблюдаваме отстрани всичките си постъпки, би ни попречила да се изгубим в действията си. Не е толкова важно какво прави човекът, а как го прави. Оценката за „добро" и „зло" винаги се отнася до това какво прави човекът. Ние заместваме това схващане с въпроса „как някой прави нещо". Действа ли съзнателно? Замесено ли е неговото его в постъпките му? Прави ли това без участието на своето аз? Отговорите на тези въпроси определят дали даден човек се обвързва или освобождава чрез действията си.
Повелите, законите и моралът не отвеждат човека до целта, наречена съвършенство. Послушанието е хубаво, но не е достатъчно, защото се знае, че „и дяволът слуша". Външните повели и забрани са оправдани дотогава, докато съзнанието на човека порасне и той може да прозре собствената си отговорност. Забраната да не се играе с кибрит е оправдана при малките деца и става излишна при възрастните. Когато човек открие в себе си собствения си закон, чрез него се освобождава от всички останали. Най-съкровеният закон на човека е дългът му да открие истинския си център, да намери и осъществи себе си, т. е. да се слее с всичко, което е.
Инструментът за обединяване на противоположностите се нарича любов. Принципът на любовта е да се отвориш и да допуснеш в себе си нещо, което дотогава е било вън. Любовта се стреми към единение, тя цели претопяване, а не разделение. Любовта е ключът към обединяването на противоположностите, защото тя превръща „ти" в „аз" и аз-а в ти. Любовта означава да казваш „да" без ограничения и условия. Любовта иска да се слее с цялата Вселена - докато това не ни се удава, още не сме осъществили любовта. Докато любовта все още избира, тя не е истинска любов, защото любовта не разделя, а изборът прави тъкмо това. Любовта не познава ревност, защото не се стреми да притежава, а се разлива като река.
Символ за тази всеобхватна любов е любовта, с която Бог обича човека. В тази картина трудно се вмества представата, че Бог разпределя любовта си неравностойно. Още по-малко някому би хрумнало да ревнува, задето Господ обича и друг. Бог - единството - не прави разлика между добро и зло и затова той е любовта. Слънцето изпраща топлината си на всички хора и не разпределя лъчите си според нечии заслуги. Само човекът се чувства призван да хвърля камъни - тогава поне не би трябвало да се учудва, че улучва винаги себе си. Любовта не познава граници, не познава прегради. Любовта преобразява. Обичайте злото - и то ще умре.
Из: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „Кибеа“
Снимка: Ruediger Dahlke; goodreads.com