За пътя към осъзнаването и оздравяването, споделено от немския психолог Торвалд Детлефсен и д-р Рюдигер Далке в книгата им „Болестта като път"
(Portrait of Dr. Gachet, 1890 ~ Vincent van Gogh)
Пътят на човека е път, водещ от неволята към добруването, от болестта към изцелението и към просветлението. Болестта не е пречка, изникнала по погрешка на пътя и поради това неприятна. Болестта е самият път, по който човек върви към здравето си. Колкото по-съзнателно гледаме на този път, толкова по-надеждно ще може той да изпълни целта си.
Болестта е състояние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония. Тази загуба на вътрешно равновесие се проявява в тялото като симптом. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва досегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т.е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва.
„Какво ви липсва?" – питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки". Днес лекарите питат: „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два противоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща. И двата се отнасят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му – ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т.е. съвършен.
Следователно болест означава нарушаването на една хармония, т. е. поставянето под съмнение на един дотогава балансиран ред . Но нарушаването на хармонията се извършва в съзнанието на равнището на информацията и се проявява изключително само в тялото. Ако в съзнанието на даден човек се възцари неравновесие, то става видимо и осезаемо в тялото му като симптом. Затова е подвеждащо да се твърди, че тялото е болно, болен може да бъде единствено и винаги само човекът, а това болестно състояние се проявява в тялото като симптом.
Тъкмо чрез симптома можем да се научим да познаваме себе си, можем да проникнем в онези извивки на душата си, които иначе не бихме открили никога, тъй като се намират в сянката. Тялото е огледало на душата ни - то ни показва и това, което душата не може да прозре без противопоставяне.
Ако даден човек се съпротивлява да изживее в съзнанието си определен принцип, този принцип „потъва" в тялото му и се проявява като симптом. Това принуждава човека да изживее принципа против волята си и да го осъществи. Така принципът лекува човека - той е телесен заместител на онова, което липсва на душата.
Защото болестта прави човека искрен! В болестния симптом ясно и видимо изживяваме това, което изтласкваме от душата си и искаме да прикрием.
Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния равен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усещаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (смущението) да изчезне. Човекът не иска да бъде смущаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.
Още от времето на Хипократ академичната медицина се опитва да внуши на болния, че симптомът е повече или по-малко случайно събитие, причината за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно. Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обаче сигналът губи своята същинска функция и симптомите се превръщат в сигнали без значение.
Проблемът на академичната медицина се състои в това, че тя поставя знак на равенство между симптома и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т.нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни - само симптомите са се променили. Статистиките се опитват „да замажат" този отрезвяващ факт, като обхващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои симптоми са се увеличили в този период по значение и честота.
Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чието побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, който ни помага да се грижим за собственото си развитие и осъзнаване, но който може да прояви голяма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.
Из: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „Кибеа“
Снимка: д-р Рюдигер Далке - dahlke.at