Колкото повече знаете за себе си, толкова повече търпение ще имате към другите ~ Ерик ЕРИКСОН

„Децата няма да се страхуват от живота, ако родителите им имат достатъчно пълноценен живот, за да не се страхуват от смъртта.“

Човешкият живот може да се разглежда като последователни стадии, в които задачата ни е да изграждаме своята идентичност. „Его-идентичността“ е сърцето на Аз-а, усещането, че си един и същ през всички периоди на живота си, но и различен, защото се развиваш през всеки един от тях. Тя е свързващата нишка, събираща всички наши образи и роли в едно цяло. Всеки стадий от човешкият живот е свързан с развитието на дадена компетентност, като започнем от надеждата, в най-ранния етап и стигнем до до мъдростта, на края на жизненият път. Личността се развива на степени, с преходи от една степен към друга. Всяка криза през която човек преминава е възможност за израстване и усъвършенстване. Чрез идентичността осмисляме пребиваването си на земята. Тя ни дава чувството за цел, смисъл и посока. Благодарение на нея можем да се свързваме с другите по неповторим начин, без да губим усещането за себе си. И на всеки етап от живота си да намираме сила и смисъл да продължим по пътя.

Германският психоаналитик Ерик Ериксон разграничава осем стадия в изграждането на Его-идентичността на човека:

МЛАДЕНЧЕСКАТА ВЪЗРАСТ

Първата година от живота. Задачата тук е да се изгради базовото доверие. Това е общото чувство на доверие към другите, усещането, че те са доброжелателно настроени, а светът е безопасно място. Изграждането на базовото доверие към другите хора и заобикалящата среда зависи от грижите, които полага майката за детето си и сигурността, която тя му дава. Но базовото доверие е вяра не само към външния свят, а и доверие към вътрешния свят. Можем да смятаме, че сме успели в изграждането на това, когато детето е в състояние да остане само без майката и не изпитва неконтролируема тревожност или страдание. Психичното качество, което се изгражда при успешното преминаване на кризата през този първи етап Ериксон нарича “надежда”. Базовото доверие към майката и себе си дава възможност на детето да се справя с предизвикателствата през следващите периоди от живота си.

РАННОТО ДЕТСТВО

Втората и третата година от живота. Задачата тук е изграждането на независимост срещу срама и съмнението. През първата година децата изцяло зависят от грижите на майката. През втората си година те стават по-независими, защото прохождат, проговарят и започват да изследват активно околната среда. За тях най-голямата гордост е откритието, че могат да правят нещата сами. Чувството за идентичност приема формата на “Аз съм това, което мога да правя”. Ако родителите не дадат свобода на детето и не го поощрят за успехите му, в него се развиват чувство на срам и съмнение. Изградената през този период “автономност” на поведението силно стимулира и засилва чувството на “базово доверие“.

ВЪЗРАСТТА НА ИГРАТА

Това е периодът от 4 до 6 години. Конфликтът тук е инициативност срещу вина. Детето започва да става все по-активен член на социума и да се запознава и общува с нови хора, за което спомага и развитието на речта. Влиза в отношения с други деца и се развива способността за планиране и осъществяване на поведението. Започва да поема задължения и отговорности. Чувството за идентичност се изразява в усещането: „Аз съм това, което ще стана“ или с други думи започва да се формира чувството за цел. Най-важната родителска задача тук е да се поощрява самостоятелността на детето. Ако системно го ограничават в неговата психика се изгражда чувство за вина и впоследствие ще израсне като човек, силно зависими от околните, без способност да си поставя реалистични и достижими цели.

УЧИЛИЩНАТА ВЪЗРАСТ

От 7 до 12 години. Това е конфликтът, който много от хората така и не успяват да разрешат и който се превръща в основна пречка до края на живота им: трудолюбие срещу непълноценност.

Трудолюбието се изгражда в училище и това е процес, който се оформя, докато децата усвояват знанията на своето общество и разбират необходимостта от него. Чувството за идентичност в този период приема израза “Аз съм това, което съм научил”. Ако децата забележат, че тяхната значимост за околните, техният статус в групата от връстници, зависят не от усвоените знания и поведение, а от качества, нямащи нищо общо с това - раса, пол, религия и социално положение, - се появява чувството за “непълноценност”.

ТИНЕЙДЖЪРСКАТА ВЪЗРАСТ

От 12 до 19 години. Това е времето на сериозен конфликт, породен от объркване на ролите. Тук е моментът да се изгради най-важното социално качество – чувството за “идентичност”, или “его-идентичността”. Ако това не стане, в края на този период ще се появи това, което Ериксон нарича “смесване на социалните роли”. Причината за това е, че през този период от развитието си човек се сблъсква с множество нови изисквания и роли, които трябва да усвои. Необходимо е да съчетае в един образ всичко, което знае за себе си, всички роли, които до този момент е приемал. Този събирателен образ е неговата идентичност. Тази идентичност трябва да е адекватен и задоволителен отговор на въпросите: “Кой съм аз?” и “Какъв ще стана по-нататък?”.

Ако това не стане се появява криза на идентичността, която се изразява в неспособност да се свързваш с другите (ако не знаеш кой си няма кого да свържеш с тях), затруднява се правенето на избори, съобразно реалността, насочването към дадена професия. Намирането на собствената идентичност е дълъг процес, който налага експериментиране с различни социални и професионални роли, докато човек най-накрая не разбере кое е това, което е постоянно и неотменимо в него. Най-важното тук е запазване на верността към обещанията и привързаностите си.

РАННАТА ЗРЯЛОСТ

Периода от 20 до 25 години. Тук се появява кризата на интимността срещу изолацията. Човек започва да изгражда интимни отношения с друг човек. Сексуалните отношения досега са били само част от търсенето на собствената идентичност и не са имали много общо с интимността. Това е чувство, което човек изпитва към близките си – партньори, приятели, семейство. Когато съединяваш своята идентичност с идентичността на друг човек, без да се страхуваш, че ще изгубиш себе си, означава че си развил способността за „интимност“. Ако това не се случи, човек се затваря в себе си и избягва междуличностните отношения или се отдава на фалшиви взаимоотношения, в които не показва истинската си идентичност, тъй като не я е изградил. Следствието на това е самота и изолация.

СРЕДНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

Времето между 25 и 65 години. Продуктивност срещу инертност. Според Ерик Ериксон всеки възрастен човек или приема, или отхвърля от себе си отговорността за състоянието и развитието на обществото, в което живее. Продуктивността е загрижеността на човека за благополучието на своето поколение и на обществото, в което живее и работи, както и за състоянието на света, който ще остави след себе си. Антипод на това са безразличието и апатията. Хората, които са непродуктивни, постепенно се затварят в себе си, личните им потребности и удобства са единствената им грижа. Спират да бъдат активни членове на обществото. По този начин може да се появи „кризата на зрялата възраст“, която се изразява в безнадеждност, усещане за безсмислието на живота и самосъжаление.

КЪСНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

Периодът след 65 години. Мъдрост – отчаяние.

Тук се налага обединяване на всичко, което е успял да постигне човек в психичното си развитие през целия си живот. Ако се е провалил в предните етапи, това е почти невъзможно и следствието е чувството за отчаяние. Човек започва да гледа назад в миналото си, прави равносметка за успехите и провалите си, както и за цялостното качество на живота си. Ако успее да изгради позитивен образ на целия си живот и да погледне на него със задоволство и удовлетворение, без излишни съжаления, това би била финалната, най-сладка победа за човешкото същество. Ако обаче възприема живота си като поредица от грешки, се появяват отчаянието, усещането за неизживяно и силният страх от смъртта. Мъдростта през последния период от живота е способността да приемеш приближаването на смъртта спокойно, като заслужена почивка и неизбежна част от кръговрата на живота.

Животът няма никакъв смисъл без взаимната зависимост. Ние се нуждаем един от друг, и колкото по-скоро разберем това, толкова по-добре за всички ни.

Когато наблюдавате детската игра, виждате колко близо е тя до рисуването на художника с четката. В играта детето казва неща, без да произнася думи. Виждате как то решава проблемите си. Можете да видите и какво не е наред. Малките деца имат огромни творчески сили, които излизат на повърхността по време на свободната игра.

Играта е най-естественият начин за самолечение, който ти дава детството.

Децата не могат да бъдат заблудени с празни похвали и снизходително насърчение. Ще се наложи да замените изкуственото укрепване на самочувствието им с нещо по-добро, което аз наричам натрупване на „его-идентичност“, което придобива реален смисъл само от безрезервното и последователно признание на реалните за тях постижения, които са от значение в техния свят.

Някой ден, може би, ще съществува добре обмисленото обществено убеждение, че най-смъртоносният от всички грехове е осакатяването на духа на детето; такова осакатяване подкопава жизнения принцип на доверието.

На тинейджърите трябва да им се даде свободата да избират, но не толкова много свобода, че да не могат да изберат.

Най-пълноценният живот е този, който е успял постигне вътрешен баланс между трите сфери: работа, любов и игра.

В социалната джунгла на човешкото съществуване, не можеш да се усетиш истински жив, без чувство за идентичност.

Чувството за идентичност дава възможност да усещате себе си като нещо, което има продължителност и еднородност, и да действате по съответния му начин.

Когато минаваме през жизнения си цикъл на 40-те си години, търсим у старите хора мъдрост. Когато сме на 80, пак търсим мъдрост у 80-годишните, но само за да видим кой е помъдрял и кой не. Много от старите хора не стават мъдри, но все пак за да помъдрееш, трябва да остарееш.

Здравите деца няма да се страхуват от живота, ако родителите им имат достатъчно пълноценен живот, за да не се страхуват от смъртта.

Ако имаме някаква отговорност в цикъла на живота, то това е всяко поколение да даде силата на следващото, с която то да може да се изправи пред значимите си проблеми по свой собствен начин.

Надеждата е едновременно най-ранната и най-незаменимата добродетел, присъща на състоянието да си жив. Смисълът на живота е да се съхрани надеждата, дори когато доверието е наранено, вярата – разрушена.

Фактът, че човешката съвест остава частично инфантилна през целия живот е в основата на човешката трагедия.

Снимки: erikerikson.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK