Повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота | Согиал РИНПОЧЕ

„Tибетска книга за живота и смъртта”

„В тази книга Согиал Ринпоче насочва внимани­ето към това, как да разберем истинското значение на живота, как да приемем смъртта и как да помогнем на умиращите и мъртвите. Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще трябва да се срещнем с нея. За мен има две възможни отношения към смъртта, докато все още сме живи. Можем да предпочетем или да я пре­небрегваме изцяло, или да я гледаме лице в лице, като мислим за нея и се опитваме да намалим колкото може повече страданието, което тя може да причини. И в двата случая обаче не сме в състояние да я победим.” ~ Далай ЛАМА

(Sogyal Rinpoche (left) helped organise His Holiness the Dalai Lama's first visit to the west in 1973)

Смъртта в съвременния свят

Когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между отношението към смъртта, с което аз бях закърмен, и това, което заварих. Въпреки целия си технологичен напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се случва в смъртта или след нея.

Научих, че на съвременните хора се внушава да отхвърлят смъртта, че тя не означава каквото и да било друго, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори говоренето за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.

Други пък гледат на смъртта с някаква наивна, необмислена веселост, струва им се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да се безпокоят.

Когато мисля за тях, си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често допускат грешката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: е, добре, всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред. Добра теория, докато човек не започне да умира наистина."

Първият от тези два типа хора гледат на смъртта като на нещо, от което трябва да се бяга, а вторият - като на нещо, което само се грижи за себе си. колко далеч са тези възгледи от истинското значение на смъртта!

Всички велики духовни учения по света - включително и християнството, разбира се - ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго, освен настоящия живот. Без истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.

Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта се простира далеч отвъд индивида - то засяга цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвременните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде фатално за бъдещето.

Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фанатична религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на планетата. Подписваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколение на света. Без радикална промяна в сърцата, душите, в представите ни Земята ще завърши като Венера — обгоряла и мъртва.

Страхът от смъртта и неведението по отношение на отвъдното подхранват унищожаването на нашата околна среда, което застрашава живота на всички ни. Нима тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво представлява смъртта и как да умират? И никой не им дава и капка надежда, свързана с онова, което е отвъд смъртта, и следователно с това, което се крие зад живота?

Нима има по-голяма ирония от факта, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и към нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един прост въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат обучени: „Вярвате ли в живота след този, който живеете?” Те всъщност не се интересуват дали хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват дълбоко в сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да съставят общество, чиято идея фикс са краткосрочните резултати и което не мисли за последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина да създадем бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско състрадание?

Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко изглежда наред, докато не наближи смъртта, докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпругите и любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват - те само ги правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.

Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от неизлечими болести, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят с тях като към низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е приключил.

Дори когато умира познат или обичан човек, близките му много често откриват, че нямат никаква представа как да му помогнат. Когато той умре, никой не ги насърчава да мислят за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как биха могли и занапред да им помагат. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се смята за ненужен и нелеп.

(Sogyal Rinpoche at a book signing in London)

Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.

За щастие нещата все пак започват да се променят. В приютите за неизлечимо болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че практическата и емоционалната помощ са крайно недостатъчни - умиращите наистина имат нужда от любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва да открият същинското значение на смъртта и живота. Без това как можем да им дадем истинска утеха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем да посрещнем смъртта и да я разберем истински.

Научните изследвания върху многото различни аспекти на близките до смъртта състояния, дават на човечеството основания да се надява, че животът не завършва със смъртта и че наистина има „живот след живота". За жалост не всички разбират изцяло значението на тези открития за смъртта и умирането. Понякога се стига до другата крайност - да се величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади хора посягат на живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще избегнат проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я приемем, или й придаваме романтичен блясък, е все едно - и в двата случая я превръщаме в нещо тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смъртта са погрешни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.

Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато наближи смъртта! Често си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава: „Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи смъртта. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?" А нима може да има по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така както са живели, без да са готови за живота?

От „Тибетска книга за живота и смъртта”
Снимки: sogyalrinpoche.org, rigpanews.blogspot.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK