Опасното усещане за незначителност

Срещали ли сте хора, на които привидно нищо им няма, но при по-задълбочено общуване, откривате дълбока липса – липса на усещане за собствената стойност? Хора, които се чувстват толкова незначителни, че по всякакъв начин правят всичко по силите си да привлекат вниманието към себе си, обикновено по негативен начин. Тези хора условно могат да се разделят на два вида – пасивни и агресивни.

Човек се ражда на тази земя сам и му се налага да се изправи пред огромен свят и най-страшното – трябва да се изправи пред своите себеподобни. Всичко, с което разполага е самият себе си, самото си същество и факта на съществуването си. Тук идва и най-важната роля на родителите – да съумеят да подкрепят детето в това така трудно начинание и да му дадат незаменимото с нищо друго усещане за собствена стойност и значимост. Задача, в която повечето родители явно са се провалили.

Пасивните хора с чувство за незначителност са тези, на които от ранно детство им е вменено, че сами по себе си са едно голямо нищо и те са се съгласили с това.

При агресивните се е случило същото, но за разлика от първите, не са се съгласили и правят всичко възможно, за да докажат обратното.

И в двата случая обаче, чувството за собствена значимост липсва и бива заменено от мнението и виждането, което има околния свят за тях. Всеки един мотив за техните мисли, чувства и действия се явяват околните. Нищо не произлиза от тях самите, тъй като те вече са научени, че са едно нищо, а от нищото нищо не може да произлезе.

Всеки от нас желае да бъде „видян“, разбран, почувстван и оценен. Това е естествена човешка потребност, тъй като ние сме социални същества и не можем да съществуваме без околните. Малцина са тези, които са способни да живеят като орлите – без свидетели. Учените са доказали, че човешкият мозък възприема социалното отхвърляне като физическа болка. За да бъде „признато“ нашето съществуване, ние се нуждаем от другите – като свидетели, за това, че първо – ни има, и второ, че това, което сме, това, което правим има значение и смисъл.

Желанието да получим одобрението на околните е мощен мотиватор, който диктува мислите и поведението ни в степен, каквато често дори не сме в състояние напълно да разберем. Понякога изобщо не сме в състояние да различим собствените си мисли и желания от това, което околните мислят за нас или желаят за нас.

И тук идва огромната разлика между хората, които живеят с усещането за собствената си значимост и стойност и градят взаимоотношенията си с всички около себе си на тази основа, с признанието за личната значимост на всеки, с когото приемат да общуват и взаимодействат, и тези, които живеят с тежкото бреме на незначителността. Защото основната потребност на последните е нуждата непрекъснато да се доказват в очите на околните. Тези хора никога не правят нищо за себе си, дори и да изглежда обратното. Всичко, което ги мотивира е признанието в очите на другите.

„ИЗВИНЕТЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО МИ!“

Има хора, които когато се намират в група дори и да притежават такова нещо като собствено мнение, никога няма да посмеят да го проявят, ще се държат все едно не съществуват и ще мотивират това с нежеланието си да пречат. Често задават въпроса: „Преча ли?“, дори и да няма никаква вероятност в ситуацията, в която се намират, действително да пречат. Но случи ли се някой да ги помоли за свободна минута поради някаква причина, веднага ще се почувстват обидени, оскърбени и унижени. Способни са да таят и доразвиват тези мрачни чувства в себе си (пускайки на воля въображението си, за да доукраси случката) много дълго време, докато не дойде момент, в който избухват като атомна бомба.

Никога не казват на глас какво искат, вероятно защото си мислят, че нямат право да искат. Оставят на другите да вземат решенията вместо тях, след което много удобно ги обвиняват в незачитане на нуждите и желанията им.

ЛЮБЕЗНИЧЕНЕТО

Срещали ли сте хора, които са прекалено любезни? Да си мил и любезен с околните е социална норма, благоприятстваща хармонията и разбирателството между хората. Но има такива, които видимо прекаляват с любезностите и привидната си добрина към околните, с цел да спечелят тяхната благосклонност към „незначителната“ им личност. Извънредно мили са и винаги са готови да помогнат.

Но винаги има капан. Ако се случи да сте разсеян и не отговорите „подобаващо“ на безкрайната им любезност, рискувате да си навлечете тежки обвинения в неприветливост, безразличие или грубиянщина. Ако пък приемете помощ или услуга, мигновено се превръщате в длъжници за цял живот и рискувате да се окажете „неблагодарници“, „използвачи“ и други подобни, в случай, че решите да използвате думата „не“ някога.

„НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ“, „НЕ МЕ МИСЛИ“, „КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА?!“

Тези хора обичат да демонстрират усещането си за собствената си незначителност, като начините за това са разнообразни. Ако например се чувстват зле и вие пожелаете да им помогнете като започнете с простото: „Какво не е наред?“, ще ви отговорят с „Какво значение има?!“, натъртвайки върху това, че самите те не отдават значение на чувствата, мислите и преживяванията си, така че и околните не би трябвало да го правят.

Не дай си боже обаче, ако изпълните желанието, което декларират и не им обърнете така желаното внимание. Ще се озовете засипан с обвинения в студенокръвност, безразличие и дори нечовечност.

„НЕ“ КАТО МОТИВАТОР

Съществуват хора, които съзнателно или несъзнателно намират думата „не“ за изключително мотивираща. Например, още докато са в училище, обичат, да речем, литературата, но учителят им по математика често им натяква колко са зле по неговия предмет и нищо не разбират. Впоследствие, изправени пред решението как да продължат образованието си в университета, ще изберат математиката, а не литературата, само за да му докажат, че греши. Което е абсурдно, защото така оставят целия си по-нататъшен живот да бъде диктуван не от собствените им желания и ценности, а от мнението на учителя по математика. По-нататък това продължава и във връзките им. Тези хора започват да се привличат силно от личности, които твърдо им заявяват „не“. Това „не“ явно се явява най-обаятелната характеристика при избора на бъдещ партньор. А дори да са във връзка, ще нагласят нещата така, че да се влюбят в партньора си едва, когато ги напусне, защото тъкмо тогава ще е казал ясното си и категорично (и така привлекателно) „не“.

Всичко това произтича от силното желание да докажат и на себе си, и на околните каква невероятна сила на характера притежават и колко са борбени. Въвлечени в този порочен кръг, така и никога не успяват да обърнат внимание на това, което им идва отвътре - това, което настина харесват да правят, нито пък някога успяват да разберат кои са хората, които наистина обичат.

От другата страна на монетата са агресивните „незначителни“, тези които компенсират като изграждат един силно привлекателен за тях образ на „величие“. Това са хората, които имат непрекъсната нужда от публика. Колкото по-голяма, толкова по-добре. Те се разпознават лесно. Вдигат шум около себе си с цел да привлекат вниманието и се чувстват изключително нещастни, когато това не става. Ако не са „центъра на компанията“ бързо им доскучава, защото докато са заети да доказват собствената си значимост, нямат времето и енергията, необходими да обърнат внимание на някой друг.

ПРЕСТИЖ

Ако могат, ще изберат професия, която да им осигури престиж, без никога да се замислят кое е това, което действително обичат да правят. Ще избират такива хобита, които да им осигурят участието на много други хора, за да си осигурят нужните уши, които непрекъснато да ги слушат и нужните очи, които непрестанно да им се възхищават.

ЛЮБОВТА КАТО АКСЕСОАР

Когато се влюбват, влюбват се с очите, не със сърцето, защото обектът на тяхната любов е просто аксесоар за пред околните. Което впоследствие неминуемо ги обрича на самота и постоянно търсене на нови и нови завоевания. Търсене, породено от постоянната празнота, която крещи да бъде запълнена, но безуспешно. В крайна сметка никой не е достатъчно добър за тях и подходящ партньор просто няма.

МАНИПУЛИРАНЕ

Така и никога не успяват да създадат близки взаимоотношения с околните, макар доста умело да имитират това. Тъй като като само „аплодисментите“ могат да притъпят усещането за собствената им незначителност, всичко, което правят е с тази едничка цел. С течение на времето се превръщат в изкусни манипулатори.

Това им поведение в началото може да е интересно и забавно, но впоследствие става силно изморително за околните и когато вече не са в състояние да бъдат в нескончаемата роля на зрители, си спечелват злобни забележки и дори обиди.

Това са хора, които не желаят да бъдат „виждани“, но изпитват непрекъсната нужда да бъдат „гледани“.

ЗАВИСТ

Тези хора по принцип обичат да злословят зад гърба на околните, тъй като това по някакъв тайнствен начин увеличава собствената им стойност. Изпълнени са със завист и обичат да слушат истории за несполуките и нещастията, сполетели другите.

Разбира се, винаги са готови да влязат в ролята на Спасител и да подадат ръка на изпадналите в нужда „жертви на собствената си глупост и некомпетентност“ и да им разяснят подробно кое е правилно, кое – грешно и да им дадат безценни насоки за по-нататъшното им развитие в живота.

Дори и да притежават много повече от другите, те пак ще гледат в „чуждата паничка“ и всичко, което не им принадлежи ще им се струва по-хубаво и по-ценно от тяхното. Тъй като в случай, че усещаш собствената си личност за незначителна, нещата, притежание на тази личност също чувстваш като незначителни, без значение дали става дума за предмети, постижения или умения. Пред другите обаче те непрестанно ще хвалят и величаят дори и най-незначителните си способности и успехи.

Най-важното им занимание е непрекъснато да контролират това, което околните мислят и чувстват към тях и това значително изтощава нервната им система, прави ги неспокойни, тревожни и деспотични.

И при пасивните и при активните „незначителни“ вниманието е обърнато изключително към тях самите, но по един негативен начин. Те винаги се чувстват зле, поради тежкото чувство, което носят в себе си не са способни да отправят взора си навън.

Един спокоен по отношение на себе си човек, не изпитва нужда да се занимава непрекъснато със собствената си личност и винаги намира време за любимите си дейности и хора. Твърде е зает да изгражда света около себе си по начина, който най-вярно да съответства на вътрешния му свят. Красив вътрешен свят, който отдавна е изградил и сега само ежедневно доразвива. За тези хора е изключително трудно да влизат и да поддържат връзки с гореспоменатия тип „незначителни“ личности. Поради простата причина, че им е трудно да проумеят защо някой причинява такова нещо на себе си и на околните.

Автор: Десислава Димитрова

Изображение: The Society of Illustrators of Los Angeles