Почти всеки живот може да бъде резюмиран в няколко думи: на човек му се показва небето и бива захвърлен в калта ~ Лев ШЕСТОВ

„Винаги става така: от гениалните бащи се раждат деца идиоти.”

Руският философ екзистенциалист и литератор Лев Шестов печели популярност със две от своите ранни творби: "Доброто в учението на граф Толстой и Ф. Ницше" (1899) и „Философия на трагедията” (1903). Но публикуваната през 1905 г. книга „Апотеоз на безпочвеността” е неговият истински шедьовър, уловил духа на превратното време, в което живее авторът. В това саркастично и афористично свое произведение, Шестов разкъсва на парчета всички традиции, идеологии и идеи, които пречат на хората да реализират своя истински потенциал. „Няма невъзможни неща на тая земя”, заявява авторът, който препоръчва човек да вярва единствено в себе си и в абсолютната свобода, че може да изгради собствената си идентичност.

(Лев Исаакович Шестов)

Има достатъчно основания, за да се отнасяме недоверчиво към живота. Толкова пъти той ни е лъгал в нашите най-свидни очаквания. Но още повече основания имаме да не се доверяваме на разума: ако животът е могъл да ни излъже, то е само защото безсилният разум се е подал на измамата. Може би той самият е измислил тази измама и само от самолюбие прехвърля вината от болната на здравата глава. Така че в края на краищата, избирайки между живота и разума, отдаваш предпочитание на живота. Вече не се стараеш да предвидиш и обясниш, а чакаш, приемайки всичко непоправимо за необходимо.

Нравствените хора са най-отмъстителните хора и своята нравственост те използват като най-добро и най-изтънчено средство за отмъщение. Те не се задоволяват с простото презрение и осъждане на ближните си, те искат тяхното осъждане да бъде всеобщо и задължително, т.е. заедно с тях, против осъдения от тях да застанат всички хора, дори собствената съвест на осъдения да бъде на тяхна страна.

Оригването прекъсва и най-възвишените човешки размисли. От тук при желание може да се направи извод – но при желание може и никакви изводи да не се правят.

Философията трябва да изостави опитите да издири вечните истини. Нейната задача е да научи човека да живее в неизвестността.

В рая е разрешено всичко освен любознателност – дори труда, макар там той да не е задължителен, тъй като е предназначен всъщност за изгонените от рая.

Науката е полезна – в това спор няма, но истина у нея няма и никога няма да има.

Най-вярното средство да се освободим от втръсналите ни истини е да престанем да им плащаме обичайния данък на уважение и благоговение и да започнем да де обръщаме към тях свойски, дори с оттенък на фамилиарност и презрение. Да правим например като Достоевски – да поставяме в кавички такива думи като „добро”, „прогрес”, „саможертва”, „идея” и т.н.

Природата е оставила логиката и морала на Хегел и Спиноза, а за себе си е оставила дряновицата. Опитай и тръгни да спориш: по неволя ще отстъпиш! Най-умните от метафизиците, католическите инквизитори, са подражавали на природата. Те рядко се обръщали към словото и се доверявали повече на огъня на кладите, отколкото на сърдечната жар.

Да изкриви, да обезобрази отделния човек „за по-голяма слава на бога” (девиз на Йезуитския орден) в средните векове, в епохата на разцвета на католицизма, се е смятало за най-обикновено, напълно законно нещо. Рискувайки да се покажа парадоксален, аз поемам смелостта да твърдя, че идеите се измислят тъкмо затова, за да се добие правото хората да бъдат осакатявани.

Почти всеки живот може да бъде резюмиран в няколко думи: на човек му се показва небето – и бива захвърлен в калта. Ние всички сме аскети – едни по собствена воля, други – по неволя. Тук, на земята, у хората само се събуждат мечтите и надеждите, но те не се изпълняват тук.

У един старинен писател, съвременник на Паскал, открих следните забележителни думи: „Човекът е толкова жалък, че непостоянството, с което той изоставя своите намерения, е в известен смисъл най-голямата му добродетел; защото това свидетелства, че тук-там в него има някакъв остатък от благородство, което го насочва да се отвращава от неща, които не заслужават любовта и уважението му.” Колко много се отдалечи съвременната мисъл дори от възможността за такъв род предположения!

Да бъдеш непоправимо нещастен е срамно. Непоправимо нещастният човек се лишава от покровителството на земните закони. Всяка връзка между него и обществото се скъсва завинаги. И понеже всеки рано или късно е осъден да бъде непоправимо нещастен, значи, че последната дума на философията е самотата.

„По-добре да бъдеш нещастен човек, отколкото щастлива свиня” – по този златен мост утилитаристите смятаха да преминат над пропастта, деляща ги от обетованата земя на идеализма. Но дойде психологията и грубо докладва: „нещастни хора няма, всички нещастни са свини”. Подземният философ на Достоевски, Разколников, Хамлет и т.н. не са нещастни хора, чиято съдба може да бъде предпочетена, а нещастни свини и най-важното – те сами знаят това твърде добре.

Ако при Достоевски дойдеше човек и му кажеше, че е безнадеждно нещастен, великият художник на човешката мъка вероятно в дъното на душата си би се смял над него и неговата наивност. Нима хората могат да осъзнават такива неща? Нима могат така да се оплакват и все пак да очакват утеха от ближните? Безнадеждността е най-тържественият и най-великият момент в нашия живот. Дотогава са ни помагали – сега сме предоставени на самите нас. Дотогава сме имали работа с хората и човешките закони – сега вече имаме работа с вечността и липсата на всякакви закони. Как може да не се знае това!

Астрологията и алхимията изживяха своето време и умряха от естествена смърт. Но оставиха потомство: химията – изобретяваща багрилни вещества и астрономията – трупаща формули. Винаги става така: от гениалните бащи се раждат деца идиоти. И особено когато майките са твърде добродетелни, а в този случай имаме необикновено добродетелни майки: обществената полза и морала. Алхимиците търсеха философския камък – и напразно си губеха времето, астролозите гадаеха по звездите – и мамеха хората с мнимото си всезнание. За спътнички в живота те имаха ползата и честността и по такъв начин на бял свят се появиха химията и астрономията… По всяка вероятност алхимиците и астролозите са били най-забележителните хора на своето време.

Поостържете руснака и ще намерите татарин. Културността е наследствен дар, който почти никога не можеш да си създадеш отведнъж.

Хората често започват да се стремят към велики цели, когато чувстват, че не са им по силите малките задачи. И не винаги безрезултатно...

Когато човек забележи у себе си някакъв недостатък, от който по никакъв начин не може да се избави, не му остава нищо друго, освен да обяви този недостатък за предимство.

Философите възхваляват като висша и най-достойна цел на нашето съществуване душевното спокойствие, aequanimitas. Но в такъв случай идеал за нас трябва да са животните, към които в смисъл на невъзмутимост не могат да се предявят никакви претенции. Погледнете овцата или кравата, която пасе. Те не си спомнят миналото, нито се досещат за бъдещето и изцяло живеят в настоящето, което при наличието на добра паша ги удовлетворява напълно.

Тежко нещо е робството и велико нещо е свободата! В края на краищата робството става до такава степен непоносимо, че човек е готов да пожертва всичко само да се изтръгне на свобода. За какво му е на затворника, измъчващ се в килията, неговата добродетел? Той има една цел, едно желание – да се освободи, да излезе от затвора и съответно на това започва да цени в себе си само онези качества, които могат да му помогнат в осъществяването на заветната мечта. Ако за да се строши желязната решетка е нужна само голяма физическа сила, затворникът постепенно ще се научи да смята за висша добродетел здравите мускули. Ако може да му помогне хитростта – ще му се стори, че най-ценното нещо в света е хитростта.

Уседналият човек се жалва:,,Как може да се живее без увереност в утрешния ден, как може да се нощува без покрив!'' Но ето, че случаят завинаги го изгонва от дома му и той нощува в гората. Не може да заспи, страхува се от диви зверове, от бродяги. В края на краищата обаче той ще повярва на случая, даже ще започне да живее като бродяга и ще свикне да спи нощем.

Най-важните и значителни мисли и откровения се явяват на бял свят голи, без словесна обвивка: да им намериш подходящите думи е твърде трудна задача, цяло изкуство си е. И обратно: пошлостите и глупостите винаги цъфват накипрени в пъстри, макар и поовехтели, парцалки. Така че можеш директно, без никакви усилия, да ги поднесеш на публиката.

Из "Апотеоз на безпочвеността"

Снимки: LiveInternet, Росспэн

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK