„Този, който се самоубива, търси да достигне образа, който сам си е изградил за себе си; човек се самоубива само за да може да съществува.“ ~ Андре Малро

Arnold Bocklin (1827-1901), Self-portrait with Death playing the fiddle, 1872

Битува мнение, че съществува връзка между високия коефициент на интелигентност и самоубийството, тъй като по-високата степен на интелигентност изправя човек пред предизвикателството на по-големи трудности в живота.

Животните рядко се самоубиват. Защо ние го правим? Вероятно причината се крие в това, че ние сме единствените същества, които са наясно относно своята смъртност и отговорността за собственото си оцеляване.

Преди няколко стотин години животът е бил по-различен. Значително по-прост. Чувството ни за индивидуалност е било далеч по-малко развито, отколкото сега. Например, ако сте се родили в семейство на дърводелец, най-вероятно вие също ще сте такъв.

Самостоятелните решение не са били особено популярни, вместо това всеки индивид е бил част от група – семейство, каста и е имал социално и работно място, което рядко е било въпрос на избор. Браковете са се сключвали за удобство, а не по любов, аристократите са сключвали брак само с хора от тяхното потекло, и ако сте роден селянин, ще си останете такъв, без да ви се предоставят някакви възможности за нещо повече. Съдбата ни е била предопределена. Как ще протече животът ни – предварително разчертано. Всичко, което е трябвало да правим е да действаме според предписаното.

Бавно, с времето, човешкото общество се разви до такава степен, че днес на нас ни е вменена отговорност за собствената ни съдба, казва ни се, че можем да бъдем всичко, което поискаме, стига да се постараем достатъчно. С появата на тази отговорност, за много хора  животът стана много по-труден и неприятен. Свободата може да се превърне в тежест.

Свободата на избор поставя цялата вина и съжаление от провала на раменете на индивида. В старата индийска кастова система, например, самоубийствата са почти несъществуващи. „Недосегаем“ никога не би се стремял да се превърне в Брахман, а приемайки безропотно отреденото му, основната му грижа е била да си намери храна и подслон. Хората са нямали време да се занимават с депресии и самоубийства.

Днес, всеки интелигентен човек, се изправя пред мащаба на обхвата на възможностите, с които разполага. Това го кара и да види множеството заблуди на обществото, безсмислието на рутинното ни съществуване и реалната стойност на нещата, които масата цени толкова много.

В западното желание за индивидуация съществуват дара и проклятието на амбициите, изправянето на един човек срещу друг, сравняването и напрежението от напредъка по пътя на развитието и успеха.

С усещането ни за собствената ни индивидуалност идва и силното усещане за това кои сме като личности. А не можеш да имаш съзнание за себе си като отделен индивид, ако нямаш с кого да се сравняваш.

С това чувство за „себе си“ или „идентичност“ идва и чувството за „собствената стойност“, усещане доста разтегливо, особено по време на детството. Всяко травматично преживяване в годините, в които се формира личността ни, води до зловредна емоционална чувствителност. Интелигентните деца, често биват отхвърляни  и низвергнати от връстниците си. Тъй като са различни и странни, стават социални аутсайдери. Макар интелектуално да са по-развити, се превръщат в социални инвалиди. Кристиан Боуви казва: „Въобще изключителните хора живеят сами. И тяхното превъзходство ги изолира: то едновременно се явява и причината и следствието от тяхната самота.“

Социалното развитие влияе директно на емоционалното развитие, което пък се отнася до способността ви да се справяте с рискови или стресови ситуации. Емоционалното ви развитие се влияе силно и от отношенията с родителите ви, докато сте израствали. Лошите преживявания и лошите взаимоотношения водят до по-голямо недоверие и нещастие в живота, и в крайна сметка дори до самоубийство. Примери за това могат да бъдат намерени както в цялата история, така и в ежедневието.

Хемингуей е перфектният пример за това, с неизвестния си брой неуспешни романтични отношения, с които е целял да запълни празнотата в живота си и да намали нещастието си, което в крайна сметка е довело до неговото самоубийство. Едгар Алън По, Джон Дън, Уилям Колинс, Самюъл Колридж са автори, които са страдали от родителски смут и травма в детството си, които са довели до тежка депресия като възрастни.

The death of Thomas Chatterton, Henry Wallis, 1856

Жерар Манли Хопкинс, Теодор Рьотке, Уилям Купър, Джеймс Ръсел Лоуел са поети, които са страдали от тежка депресия, която е довела до самоубийството им.

Мнозина от тях често са били пациенти на психиатрични отделения. Михаил Врубел завършва жизнения си път в психиатрия. Различни прояви на шизофрения съпровождат Гогол през целия му живот, но в последната година преди смъртта му болестта прогресира неумолимо.

Джонатан Суифт прави опит да извади едното си око, което е възпалено, след което в продължение на година не продумва нито дума. Симптомите на заболяването постепенно се засилват и водят до пълна деменция към края на живота му.

Два пъти прави опит за самоубийство Ги дьо Мопасан – с револвер и нож за писма. През 1891 е настанен в клиниката на д-р Бланш в Паси, където остава в полусъзнателно състояние до края на живота си.

Сергей Есенин си прерязва вените, след което се обесва, Николай Успенски, Силвия Плат, Вирджиния Улф, която от дете изпада в суицидни кризи, Клаус Ман, Ромен Гари се самоубиват. Стефан Цвайг се отравя заедно с жена си.

Франц Кафка е отбягвал хората и се е страхувал от привързаност, смятайки себе си за „позорно слаб“. Психологичните проблеми на Кафка се коренят в конфликта с бащата-тиранин, трудни взаимоотношения със семейството и сложни, заплетени любовни истории. В един от своите дневници той пише: „Изходът е може би само един – безумието”. В тежък момент дори праща прощално писмо до приятеля си Макс Брод, с което оповестява решението си за самоубийство. Брод успява да разубеди Кафка в последния момент, както пише в своята книга за него.

Едуард Лиър е изоставен от родителите си  и прекарва живота си в депресия като самотен хомосексуален възрастен. Ридиард Киплинг също е лишен рано от родителите си, което впоследствие е довело да силно невротично поведение.

Микеланджело също страда от периоди на депресия, в които пише около триста стихотворения – повечето от тях за майка си, която умира, когато той е на 6 години. Гоген поглъща арсен при опит за самоубийство.

Утехата на самотата. Нашето „аз“ или его не е нещо, по-скоро това е напрежение, което носим вътре. Нашите идентичности могат да съществуват само при срещата с идентичността на други хора. Брус Лий е бил наясно с това, като е казал: „Можем да опознаем себе си само в контакт с друго човешко същество.“

Един човек в самота, в пълна самота, е човек без идентичност. Усамотението позволява на човека да бъде свободен от другите хора, от невротични обвързаности, лошите спомени от детството, задължения, отговорности, емоционални потребности, страхове и надежди. Самотният човек има свободата за пълна концентрация в абстрактния свят на творчеството.

Марти Ларни казва: „Хората се събират заедно, да почувстват още по-силно самотата.“

Не е ли вярно, че най-пълно усещаме себе си, когато сме сами? Депресивните артисти смятат, че това е напълно вярно, че намират най-съкровеното си същество в пълнотата на своята самота. Стимулирани от депресията, тези хора съзвадат творчески свят на фантазия, за да компенсират това, което им липсва, да намерят стойност и смисъл в живот, който да компенсира празнината, която чувстват вътре в себе си.

В самотата и творческата концентрация идва загубата на миналото и бъдещето. Всичко, което съществува, е настоящият момент. Това е апелът на депресирания интелигентен човек - напълно да се потопи в обаянието на настоящето, в бягството от всички нещастия и проблеми, възможността да превърне себе си в безкрайност, безметежност, изгубен в  битие на несъществуване.

Психиатърът Ейбрахам Маслоу разсъждава: „Станахме много по-свободни от другите хора, което означава, че сме станали много повече „себе си“, нашата истинска същност, нашата автентична същност, нашата истинска самоличност.“

Любовта ни дава проблясъци на чувство за разтапяне на границите на егото. Кара ни да смятаме че любовниците трябва да бъдат едно цяло, както често се говори в поезията. Но Мопасан разбива този мит, като казва: „Когато идва любовта, душата е изпълнена с неземно блаженство. А знаеш ли, защо? Знаеш, ли конкретно от къде е това усещане за огромно щастие? Точно от това, че ние си въобразяваме, че е дошъл края на нашата самота.“

Депресираните артисти растат и съществуват чрез своите произведения. Тяхната работа и техният стил се променят непрекъснато, защото никога не са доволни от това, което са направили. След като един проект е завършен, друг трябва да се стартира, в противен случай депресията се подновява. Изчезва само, когато са напълно потопени в акта на сътворението.

„Човек става силен, когато остане сам. Самотният отговаря само за себе си. В тълпата индивида е обречен да живее с мнението на тълпата, стадото! А най-добрите мисли от всички се раждат трагична самота.“ ~ Валентин Пикул

Източник: lonerwolf.com
Картини: Wikimedia Commons