„Ако изоставим старанието непременно да бъдем щастливи, ще можем да се порадваме на живота.“ ~ Едит Уортън

В някакъв момент от живота си, повечето от нас се изправяме пред  един феномен, известен като „тъмната нощ на душата“. И въпреки че се опитваме да избягаме от него, той винаги е някъде там, скрит дълбоко в нас. Колкото и да се опитваме да слагаме щастлива усмивка на лицето си и да се преструваме, този феномен продължава да съществува в душата ни.

Докато едни търсят успокоение в религиозната вяра, други в духовната философия, има и немалка част, която се допитва до професионални психолози. Но „тъмната нощ на душата“ не е депресия, която обикновено се характеризира с биологични химични дисбаланси, разрушителни умствени модели и/или прекомерна тревожност.

Това е много по-различно състояние, защото е преди всичко духовна и екзестенциална криза, която не може да бъде излекувана с терапия или лекарства. Преминавайки през нея, усещаме все по-голяма безнадеждност, безпокойство и отчаяние, тъй като откриваме, че никой не може да ни спаси, освен самите ние. Неизбежно това ни кара да се чувстваме още по-самотни, разочаровани и объркани по отношение на света и самите себе си.

Това е усещане за пълна психологическа и духовна пустота, но колкото и да е тежко, има светлина в края на тунела, стига да знаете къде да я търсите.

Концепцията за „тъмната нощ на душата“ съществува от дълго време и може да бъда проследена назад до 16-ти век, когато поетът и католически мистик Свети Йоан Кръстител пише поема, озаглавена „La Noche oscura del Alma“ – „Тъмната нощ на душата“, в която казва: „Ако човек иска да се чувства сигурен по пътя, който е поел, то той трябва да затвори очи и да пътува в тъмното“.

Традиционно, най-тъмната нощ на душата се отнася до загубата на връзката с Бог/Създателя, която ни хвърля в бездната на безбожната празнота. В съвременното разбиране това състояние се отнася до човек, загубил всякакъв смисъл в живота, който се чувства предаден или изоставен от живота, човек без солидна, стабилна почва под краката си.

Най-тежките въпроси, които си задават хората, които минават през тази криза са например: „Защо изобщо съм жив?“, „Защо добрите хора страдат“, „Какво е истина?“, „Има ли Бог и задгробен живот?“, „Какъв е смисълът на живота?“.

Какъв е смисълът да се живее? Всеки ден можем маниакално да търсим отговор на този въпрос, само за да отрием с още по-голяма тревога, че отговорите са толкова обширни, колкото вълните на океана.

Някои ще отговорят: да служиш на бог, на децата си, на хората, други – да направиш нещо значимо, а трети - че животът няма смисъл. Или пък, че можете да си изградите свой собствен смисъл. Това са само някои от стотиците, дори хиляди възможни отговора.

Кой е прав и кой е крив и има ли наистина правилен и грешен отговор? Тръгваме по един път и много бързо се оказваме недоволни, разочаровани, дори отвратени от това, което откриваме. Тръгваме по друг и историята се повтаря отново и отново, докато не осъзнаем с ужас: „Всеки път, по който търся смисъл е безсмислен за мен“. Сриваме се в скръб и отчаяние, озоваваме се отново в изходна позиция.

Този цикъл се повтаря отново и отново по време на „тъмната нощ на душата“, толкова много, че се превръща в мъчение. Възможно е да стигнем до точка на пълно опустошение, въпреки че продължава да ни държи един светъл лъч надежда, че някои от предстоящите дни ще ни дари с този така търсен дълбоко удовлетворяващ смисъл. Свикнали сме да мислим, че умът е решение на нашите проблеми, че чрез използването му ще се освободим от затвора, в който той самият ни е поставил, чувстваме необходимост да определяме всичко количествено, да измерваме и даваме определения на всяко едно нещо.

Щастието не е това или онова. Щастието Е. Във вътрешния диалог на много хора ще откриете: „Не разбирам. Защо съм жив? Защо ми е житейски опит? Не знам защо съм тук и сега. Не виждам смисъл да изживея живота си. Не искам нищо, нито материално, нито духовно, нито връзки, нито забавления, нищо. Не знам какво да правя нито с тялото си, нито с ума си, нито с чувствата си.“

Всичко това може да звучи като проклятие, но всъщност е благословия. Звучи абсурдно, но е така. Преди да ви се случи истински растеж или изцеление, е необходим процес на унищожение и заличаване на всичко, което мислите, че може да ви донесе щастие.

Повечето хора, които изживяват тези мрачни чувства, осъзнават, че нищо вече не ги прави щастливи, нито телесно, нито сексуално, нито емоционално, нито материално, политически, социално или духовно. И това е началото на процеса на пречистване. От раждането ни е обусловено да вярваме, че парите ще ни направят щастливи, богат партньор ще направи живота ни щастлив, по-високият коефициент на интелигентност ще ни направи щастливи, съвършеният живот ще ни направи щастливи.

Но всичко това е лъжа, защото всеки път, когато преследвате щастието, веднага губите връзка с факта, че щастието вече е тук, точно сега, в тази секунда, без да се налага да правите нищо, без да е въпрос на каквото и да било. Щастието е!

Това може би звучи като най-смешното нещо, но дълбоко в себе си можете да усетите истината в тези думи. В действителност, усещането да загубиш почва под краката си е абсолютно ужасяващо, и точно това е, което изпитваме по време на „тъмната нощ на душата.“ И все пак този опит е най-великият учител за всички ни, защото той осветява всичко това, което  е крехко, преходно и подлежи на растеж, промяна и гниене.

Впоследствие оставаме се усещането за огромна вътрешна празнота, но в рамките на тази празнота откриваме това, което никога не може да ни се изплъзне, да си отиде, да се промени или умре. Това е истината за това кои сме ние – нашата чиста, спокойна и блажена същност.

Умът е продукт на нашето еволюционно развитие: той структурира нашето съществуване и ни защитава, чрез него можем да се насладим на красотата на живота, но за да преодолеем „тъмната нощ на душата“ е нужно да разберем, че умът е ограничен, рамкиран и краен – и затова такова е и нашето мислене.

Трябва ли да има смисъл да съществуваш, различен от самото преживяване на това да си жив във всичкото очарователно и шокиращо разнообразие, което се съдържа в думата? Защо е нужно да се „преследва“ или „намери“ нещо, а не просто да се изживява всеки един момент напълно и изцяло в простотата на битието?

Щастието е състояние на духа. То не може да се получи или даде, защото щастието Е.

Автор: Алетея Луна

Източник: lonerwolf.com
Изображения: Mental Health, Vocativ