Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че забравя важното и помни суетното ~ Психология на обидата

Активният егоист обижда, пасивният - се обижда.

(Two figures, 1904 - Pablo Picasso)

Архиепископ Йоан Сан-ФРАНЦИСКИ (ШАХОВСКОЙ) 

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че забравя важното и помни суетното; че забравя това, което би трябвало да помни, и помни оновa, което би трябвало да забрави. Поради това можем да запитаме всеки: “Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и аз ще ти кажа кой си”.  

Всички знаем какво значи обида, защото са ни обиждали и сме се обиждали. Без да съзнава, всеки, който обижда, и всеки, който се обижда, наранява себе си, защото се лишава сам от слънцето на любовта. Обиждащият наранява не само душата, но и тялото си: злите чувства пораждат болезнено телесно напрежение, което се отразява на цялостното физическо състояние и дори на обмяната на веществата. Но и обиждащият се не постъпва разумно, като се наранява сам. Би трябвало да се закрием със светлия щит на правдата от обидите и да не им обръщаме внимание.

Обидата бива понякога несъзнавана. Нанасянето на обида произтича от самата гордост, от желанието да унизиш, от отмъстителността и злобата, от славолюбието, завистта и егоизма или просто от душевна нечувствителност и нравствено безчувствие. Обикновено най-безочливо обижда хората работодателят (индивидуален или колективен: организация, институция, държава), експлоатирайки ги не само икономически,  но и нравствено. Експлоатацията може и да не е свързана с някакви чувства на неприязън, тя може да бъде просто нравствено безчувствие, приемане на другия като средство. Такъв подход понякога се оправдава с най-възвишени мотиви.

Например, съвременните бездушни социални планирания, които въобще не забелязват живия човек, се кичат с хуманни фрази. Смъртно обиден за човека е и самият утилитарен материалистически подход към безсмъртната човешка душа (както свързваната със самоцелни наслади представа за щастие е обидна за човешката свобода). Откритие на съвременността са и опитите да се обижда и самия Бог и вярата (като се изписва святото име с малка буква или годината на рождението Му се обявява за анонимно начало на “нова ера”, започваща неизвестно от какво). Но Бога, приел цялото човешко естество без да приеме греха, човек може да обиди още по-малко, отколкото съзвездието Орион или Лебед. Бог страда като човек, но не се обижда като човек. Хулителите нанасят обида само на живота си. 

Чувство за справедливост и състрадание обаче може да има и материалистът, въпреки неговите материалистически теории. Като човек, невярващият може да притежава изострено нравствено чувство. А се случва и обратното: сърцето на вярващия в Бога да се изпълни (срещу духа на тази вяра) с алчност и безсърдечие. Както “неверието” на невярващия може да се окаже само на върха на езика му, така и “вярата в Бога” се оказва понякога на върха на езика на вярващия. Вярата в Бога не е теоретическа декларация. Човек обижда човека със своята зла (или не достатъчно добра) воля. И всички тези безчислени “молекулярни” обиди, цялото наше лично и обществено зло, пораждат в света онези буреносни облаци на конфликтите, войните и душевни осакатявания, от които се гърчи цялото човечество и поради които може би, ще бъде изтребено.

В предишни времена в името на вярата в Бога царе и народни водачи са обиждали невярващите (или вярващи не като тях самите). Сега в много страни на света невярващите обиждат вярващите. На човека обаче е казано: Знаеш заповедите: не прелюбодействай, не убивай, на кради; не лъжесвидетелствай; не обиждай… (срв. Марк 10: 19). Но ако злото е станало и обидата е пусната на свобода - трябва да й се противопоставят търпение и внимание - “необидчивост”. В преодоляването на злото влиза и преодоляването на обидчивостта.

Ние, хората, твърде лесно се обиждаме един друг. И още по-лесно се обиждаме. Обиждаме се дори ако никой не ни обижда. Понякога просто ни се иска да се почувстваме обидени и в това се проявява порочната човешка инфантилност и нашето участие в това зло. Детето понякога иска да се разплаче не защото майка му го е обидила, а просто защото внезапно сладко му се е приискало да се почувства (и най-вече да се покаже) обидено. Това е просто душевна незрялост. Ако се поддава на такива желания, човек може да остане такъв през целия си живот.

Активният егоист обижда, пасивният - се обижда. Обидите на активните и обидчивостта на пасивните егоисти много объркват живота ни. Изходът от тези състояния е само един - към духовната свобода: да не обиждаме никого и да не се обиждаме никому.

Превод: Михаил Шиндаров

Източник: dveri.bg
Картини:  Pablo Picasso

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK