Философският живот е показване на истината чрез съществуването, което човек води ~ Мишел ФУКО

„Защо би рисувал художникът, ако не го преобразяваше неговата живопис?“

Ролята на Мишел Фуко в световната философска мисъл по отношение на социалните и хуманитарните въпроси е огромна и неоспорима, но в България като че ли той не е съвсем познат и достатъчно ценен. „Песимистична активност“ сам нарича той идеите и научната си мисъл, които вече години след смъртта му оказват влияние върху западната цивилизация.

Мишел Фуко умира на 25 юни 1984 г. на 58-годишна възраст в Париж заради усложнения, предизвикани от СПИН. Тъй като разпространението на болестта по това време е в началото си, не е известно дали той е знаел, че е болен.

Макар самият Фуко да не е желал да бъде издаван посмъртно, ви представяме избрани пасажи са от „Генеалогия на модерността“ и „Управляването на себе си и на другите“, които го превръща в един от най-влиятелните мислители на 20 век.

На общество като нашето са добре известни процедурите на изключване. Най-очевидната, а също и най-познатата, е забраната.

Добре се знае, че не всичко може да се каже, че не всичко може да се говори във всяко обстоятелство, че не всеки, накрая, може да говори за всичко.

Табу на предмета, ритуал на обстоятелствата, привилегировано или изключително право на говорещия субект: ето играта на трите вида забрани, които се преплитат, взаимно усилват или компенсират, като образуват сложна, непрестанно изменяща се мрежа. Ще отбележа само, че в наши дни местата, където тя е най-стегната и където тъмните брънки се множат, са областите на сексуалността и политиката: сякаш дискурсът съвсем не е онзи ясен и неутрален елемент, в който сексуалността е обезоръжена и политиката умиротворена, а едно от местата, където те привилегировано упражняват някои от своите най-плашещи сили. Привидно дискурсът е нещо съвсем незначително, но стоварващите се върху него забрани твърде рано, твърде бързо разкриват връзката му с желанието и с властта. И в това няма нищо изненадващо, защото дискурсът – психоанализата го показа – не е само онова, което явява (или скрива) желанието; той е също обект на желанието, защото на това историята непрестанно ни учи – дискурсът не просто изразява борбите и системите на господство, но и това, за което, чрез което се борят: властта, до която се домогват.

В нашето общество съществува и друг принцип на изключване, вече не забрана, а разделяне и отхвърляне. Мисля за противопоставянето на разума и лудостта. От дълбините на Средновековието лудият е онзи, чийто дискурс не може да се разпространява подобно на другите: случва се словото му да се смята за никакво и неслучило се, без истина и без значение, без да може да бъде освидетелствано.

В края на краищата ние сме оценявани осъждани, класирани, принуждавани да извършваме определени задачи, да водим определен начин на живот или да умираме по определени начини в зависимост от истинни дискурси, съдържащи в себе си специфични властови следствия.

Ако се позова на собствения опит, имам чувството, че знанието не може нищо за нас и че политическата власт е в състояние да ни унищожи. Цялото знание на света не може да стори нищо против това. Всичко, което казвам, се свързва не с това, което мисля теоретически (зная, че е грешно), а с това, което извличам от собствения опит. Зная, че знанието има силата да ни преобрази, че истината не е само начин за разгадаване на света (дори това, което наричаме истина, да не разгадава нищо) и че ако зная истината, тогава ще бъда преобразен. И може би ще бъда спасен. Или тогава ще умра, но мисля, че във всеки случай това е едно и също за мен.

Особената стойност на размишлението над смъртта е не само в това, че изпреварва това, което мнението смята изобщо за най-голямо нещастие; не е само в това, че позволява на човек да се убеди, че смъртта не е зло; то му дава възможност да хвърли, така да се каже, предварително ретроспективен поглед към своя живот. Той може, разглеждайки себе си сякаш е в мига на смъртта, да съди всяко от действията, които извършва според неговата собствена стойност.

Смъртта, казва Епиктет, сграбчва труженика в неговия труд, моряка в неговото плаване: „А теб, в какво занимание искаш тя да те хване?“

И Сенека разглежда мига на смъртта като този, в който човек може да стане по някакъв начин съдия на самия себе си и да измери извършения до последния ден морален напредък. В Писмо 26 той пише: „Доколкото съм успял в моралния напредък, ще ми покаже смъртта... очаквам деня, в който сам себе си ще съдя и ще разбера дали добродетелта е била на устните или в сърцето ми.“

Вижте, именно затова работя като луд и съм работил като луд цял живот. Изобщо не се интересувам от университетския статус на това, което правя, защото моят проблем е собственото ми преобразяване. По тази причина, когато хората ми кажат: „Преди няколко години вие мислихте еди-какво си, а сега казвате нещо друго“, отговарям: „Е, мислите ли, че съм работил толкова през всичките тези години, за да кажа пак същото нещо и да не се преобразя?“

Себепреобразуването чрез собственото знание е нещо, мисля, твърде близко до естетическия опит. Защо би рисувал художникът, ако не го преобразяваше неговата живопис?

Философският живот е показване на истината. Той е свидетелство. Чрез типа съществуване, който човек води, чрез съвкупността от избори, които прави, чрез нещата, от които се отказва, чрез онези, които приема, чрез начина, по който се облича, чрез начина, по който говори, и т.н. – философският живот трябва да бъде от край до край показване на тази истина.

Философ е онзи, за когото изказът на истината никога не трябва да бъде възпиран от някакъв страх.

Използвани материали: „Генеалогия на модерността“ , изд. Изток-Запад и „Управляването на себе си и на другите“, изд. Критика и хуманизъм
​​​​​​​Снимки: ROAR Magazine, Edition-Originale.com, Citelighter

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK