„Творчеството на Майстер Екхарт е разделено на два внушителни дяла, подчинени на различни мисловни и чисто литературни стилистики: тази на проповедта (със задушевността на тона, с директността на внушението, с екзалтираността и патетиката на личното общуване пред лицето на скорошното и неотменно пришествие на Спасителя) и тази на схоластическия трактат (с дисциплинираността на разсъждението, с внимателното боравене с термините, с увереното логично движение по самите „сглобки” на съществуващото). Майстер Екхарт е блестящ ученик на две могъщи традиции – традицията на немските проповедници и традицията на доминиканските катедри в европейските университети. Проповедите му се родеят с най-добрите образци от този жанр на средновековната словесност; трактатите и „въпросите” му са изпълнени според еталона на съвършено отшлифованата школска ученост през Средновековието. В превода аз съм се опитал да съхраня звученето на немските проповеди така, както те са достигнали до нас.”
Цочо БОЯДЖИЕВ, „МАЙСТЕР ЕКХАРТ ИЛИ ЗА МЪЖЕСТВОТО НА РАЗУМА”
Проповед 32
Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
Мат. 5:3
Блаженството отвори премъдрата си уста и рече: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Мат. 5:3). Всички ангели и всички светии, пък и изобщо всичко родено трябва да замълчи, щом заговори вечната мъдрост на Отца; защото цялата мъдрост на ангелите и на всичките твари е чисто нищо пред бездънната Божия Мъдрост. Тази мъдрост е рекла, че бедните са блажени.
Има прочее два вида бедност. Едната е външна бедност и тя е добра и похвална у човека, който я е приел доброволно от любов към нашия Господ Иисуса Христа, защото той сам е бил беден тук, на земята. За тая бедност няма да говоря. Има обаче и друга бедност, някаква вътрешна бедност, която имат предвид думите на нашия Господ, че „блажени са бедните духом”.
Моля ви днес да сте също толкова бедни, че да проумеете моето слово; защото казвам ви в името на вечната истина: ако не се уподобите на тази истина, за която сега ще говоря, няма да ме разберете.
Някакви люде ме питаха каква е сама по себе си бедността и кой е беден човек. На този въпрос искам да отговоря.
Епископ Албрехт казва, че беден е онзи човек, който не намира удовлетворение даже във всички сътворени от Бога неща – и това е добре казано. Ние обаче ще го кажем още по-добре и ще разбираме бедността в още по-възвишен смисъл: беден е онзи човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава. За тия три неща искам да ви говоря и ви моля – в името на Божията любов – да проумеете тая истина, стига да можете. Ако пък я не проумеете, не се опечалявайте, защото аз ще говоря за една такава истина, каквато само малцина ще проумеят.
Първо ще речем, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Смисълът на това твърдение не се разбира правилно от някои люде: това са ония, които се каят и вършат всякакви външни упражнения, ала се държат здраво за собствения си „аз”, че и смятат това за нещо значимо. Дано Бог се смили над тях, ала те слабо познават божествената истина. Тези люде се смятат за свети вследствие видимата им външност, но отвътре са всъщност магарета, понеже никак не проумяват собствения смисъл на божествената истина. Тъкмо тия люде и казват, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Ала тълкуват твърдението си така: човек трябва да живее така, че нивга и в нищо да не изпълнява собствената си воля, ами да се стреми по-скоро да изпълнява волята на обичния наш Бог.
Тия люде са прави и мнението им е добро; затова и ще ги похвалим. Дано Бог в милостта си им дари небесното царство. Ала кълна се в божествената истина: те нито са истински бедни люде, нито пък даже приличат на бедните люде. Те изглеждат велики единствено в очите на хора, които не знаят нищо по-добро. Аз обаче твърдя, че те са магарета, неразбиращи нищо от божествената истина. Заради добрите им намерения те може и да достигнат небесното царство; ала за бедността, за която сега ще говоря, те нищо не знаят.
Ако някой ме попита какво е всъщност бедният човек, дето нищо не иска, аз ще му отговоря с думите: додето в човека все още го има това, че по собствена воля иска да изпълни волята на обичния наш Бог, то в него я няма бедността, за която искаме да говорим; защото в този човек все още има воля, с която той иска да удовлетвори волята Божия, а това не е истинската бедност. Защото за да има истинска бедност, човек трябва да е тъй свободен от собствената си тварна воля, както е бил, когато още не го е имало. Защото казвам ви и се заклевам във вечната истина: докато има във вас воля да осъществите волята Божия и копнеж към вечността и към Бога, дотогава вие не сте наистина бедни. Защото беден е само този човек, който нищо не иска и не жадува нищо.
Когато още съм пребивавал в първата си причина, не съм имал Бог и съм бил причина на самия себе си. Нищо не съм искал, нищо не съм жадувал, защото съм бил чисто битие и сам себе си съм познавал, вкусвайки истината. Тогава съм желаел самия себе си и нищо друго; каквото съм искал, това съм и бил, и каквото съм бил, това съм и искал, и там съм пребъдвал свободен от Бога и от всички неща. Когато обаче съм излязъл – по свободен избор – оттам и съм получил тварното си битие, вече съм имал Бог; защото преди да е имало твари, Бог не е бил „Бог”, ами по-скоро е бил онова, което е бил. Когато се появили тварите и когато приели тварното си битие, Бог станал Бог не в себе си, ами в творението.
Ето, сега пък ще кажем, че Бог като „Бог” не е висшата цел на творението. Защото също толкова висок битиен ранг има и най-нищожната твар в Бога. И ако беше така, че една муха да има разум и да е в състояние да дири по пътя на разума вечната бездна на божественото битие, то ние бихме рекли, че с всичко, благодарение на което е „Бог”, Бог не би бил в състояние да удовлетвори и задоволи даже тая муха. Затова молим Бога да се освободим от „Бога”, да постигнем и вечно да вкусваме истината там, дето висшите ангели, мухата и душата са равни, там, където съм пребивавал и съм искал каквото съм бил, и съм бил каквото съм искал. Затова и настояваме: ако човек ще е беден на воля, той трябва да иска и да жадува толкова малко, колкото е искал и жадувал, кога- то все още го е нямало. И по този начин беден е онзи човек, който нищо не иска.
От друга страна, беден е човекът, който нищо не знае. По друг случай казахме, дето човек трябва да живее така, че да не живее нито за самия себе си, нито за истината, нито за Бога. Сега пък ще го речем по друг начин и даже ще отидем още по-далеч: човекът, който иска да има тая именно бедност, трябва да живее така, че и да не знае, дето не живее нито за себе си, нито за истината, нито за Бога. Той по-скоро трябва да е така празен откъм всякакво знание, че да не знае, да не разбира и да не усеща, дето Бог живее в него – нещо повече: той трябва да е празен откъм всяко познание, което живее в него. Защото когато човекът все още е бил във вечната Божия същност, в него не е живяло нищо друго; онова, дето е живяло в него там, е бил той самият. Затова и твърдим, че човек трябва да е така свободен от собственото си знание, както е бил, когато още го е нямало, и да остави Бога да върши каквото желае, пък той да остане празен.
Всичко, що е дошло от Бога, е насочено към чисто действие. Но отреденото човеку действие е: да обича и да познава. Спорен въпрос е прочее в какво най- вече се състои блаженството. Някои учители твърдят, че в любовта, други – че то е в познанието и любовта, и тия са по-прецизни. Ние обаче заявяваме, че то не е нито в познанието, нито в любовта; ами че в душата има нещо, от което извират познанието и любовта, ала самото то не познава и не обича, както правят това силите на душата. Него който познае, той ще узнае в какво е блаженството. В него няма нито „преди”, нито „после” и то не очаква нищо да се прибави към него, защото нито може да придобие, нито пък да загуби. Затова в него няма даже и знание за това, дето Бог действа в него; то по-скоро е също- то, дето само себе си вкусва тъй, както го прави сам Бог.
Тъй пуст и свободен – казвам аз – трябва да е човекът, че да не знае и не разбира, дето Бог действа в него; и тъй може да има той тая бедност.
Според мнозина учители Бог е битие, и то разумно битие, и той познава всички неща. Аз обаче твърдя: Бог нито е битие, нито е разумно битие, нито познава това или онова. Затова Бог е свободен от всички неща – и тъкмо поради това е всички неща. Който трябва да бъде беден духом, той трябва да е беден в цялото си собствено знание, тъй че да не знае за нищо, нито за Бога, нито за творението, нито за самия себе си. Затова и е наложително човек да жадува да не знае и не познава никое от делата Божии. По този именно начин той ще смогне да е беден на собствено знание.
На трето място беден е човекът, който нищо няма. Мнозина са казвали, че съвършенството е в това, човек да не притежава никакви материални и земни неща; и това е наистина вярно тогава, когато е сторено преднамерено. Но не този е смисълът, който имам предвид.
Преди малко казах, че беден е онзи човек, който не иска дори да изпълни волята Божия, ами живее по-скоро така, че е свободен както от собствената си, тъй и от Божията воля, така както е бил, когато все още не го е имало. Тази именно бедност – твърдим – е висшата бедност. На второ място заявихме, че беден е онзи човек, който не знае даже за Божиите действия в него самия. Когато някой е лишен от такова знание и разбиране, това е най-чистата бедност. Но третата бедност, за която искам да кажа сега, е най-голямата: тя е, когато човек няма нищо.
Сега много внимавайте! Често съм казвал, пък и велики учители го потвърждават: човек трябва да е свободен от всички неща и от всички дела, външните, пък и вътрешните, за да бъде наистина обиталището, в което Бог може да действа. Ако е тъй, че човекът е празен откъм всички неща, откъм твари и от- към себе си, но и откъм Бога, ала все пак е така, че Бог намира в човека място за действията си, то ние твърдим: додето това все още го има в човека, той не е беден в най-буквалния смисъл на тази дума. Защото в делата си Бог не се стреми към това, че човек да има в себе си място, дето Бог да може да действа; напротив, бедност по дух е налице само тогава, когато човек е тъй празен и откъм Бог, и откъм делата му, че Бог, ако поиска да действа в душата, сам става мястото, в което да действа – и то става това място с охота. Защото намери ли Бог човека дотолкова беден, той ще стори делото си, а човекът ще го изстрада в себе си – а Бог е собственото място на делата си; а пък човекът просто изстрадва Бога в делата му с оглед на факта, че Бог е този, който действа в самия себе си. Тук, в тази бедност, човек отново се връща при вечното битие, което е бил, и което е, и което ще бъде завинаги.
Има едно изречение на свети Павел, в което той казва: „С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10). Но моята реч изглежда да се носи над благодатта, над битието, над познанието, волята и всякое пожелание – и как реченото от свети Павел може тогава да бъде вярно? На това би могло да се отговори: думите на свети Павел са верни. Това, дето благодатта е била в него, е било нужно, защото благодатта Божия сторила тъй, че „случайността” да се превърне в същностност. Но като свършила благодатта, като дошъл краят на нейното действие, Павел останал това, което бил.
Тъй че, твърдим ние, човек трябва да е дотолкова беден, че нито сам да е мястото, нито пък да има място, в което Бог да действа. Запазва ли в себе си такова място, човекът запазва и различеността. Затова моля Бога да ме лиши и от Бога; защото същностното ми битие е по-горе от Бога, схващаме ли Бога като начало на творенията. Тъкмо в онова битие Божие, дето Бог е над всяко битие и над всякоя различеност, аз съм бил аз самият, сам себе си съм желаел и себе си съм познавал, и съм искал да сътворя тъкмо този човек, сиреч себе си. Затова аз съм причина на себе си по битието си, което е вечно, ала не и по ставането си, което е във времето. Затова именно аз съм нероден, и поради неродеността си не мога и никога да умра. Поради неродеността си аз съм бил винаги, и сега съм, и ще бъда во веки веков. Каквото съм по рождение, то ще умре и ще се унищожи, понеже е смъртно; затова то трябва да погине с времето. Във вечното ми раждане са били родени всички неща, и аз съм бил причината за себе си и за всичките тях; и ако съм пожелал, нито мен, нито тях щеше да ги има; но ако мен ме нямаше, нямаше да го има и „Бога”: а това, дето Бог е „Бог” – за него аз съм причината; ако мен ме нямаше, Бог нямаше да бъде „Бог”. Но това няма защо да се знае.
Един велик учител казва, че по-благородно е онова, в което той е проломил съществуващото, нежели онова, дето е произлязъл от Бога. Когато съм произлязъл от Бога, всички неща са прогласили: Бог съществува. Ала това не може да ме стори блажен, защото тук аз познавам себе си като творение. Ала в пролома, там, където съм свободен от собствената си и от Божията воля, от всички деяния и от самия Бог, аз съм по-горе от всичките твари и не съм нито „Бог”, нито творение, ами по-скоро съм това, що съм бил и ще остана сега и завинаги. Там политам и се възземам над всички ангели. В този полет придобивам такова богатство, че вече и Бог не ми стига с всичко, което е той като „Бог”, и с всичките свои Божи дела; защото в тоя пролом ми е дадено Бог и аз да сме едно. Там аз съм, каквото съм бил, нито придавам, нито отслабвам, защото там съм неподвижна причина, задвижваща всички неща. Тогава Бог вече не намира място в човека, понеже с тази си бедност човек отвоюва това, дето отвеки е бил и което довеки ще бъде. Тогава Бог става едно с духа и тази е истинската бедност, която може да бъде открита.
Който не разбере тая реч, да не слага тъга на сърцето си. Защото додето човек не се изравни с тая истина, няма да разбере и речта. Защото тази истина, що е дошла непосредствено от Божието сърце, е непокрита.
Да ни помага Бог и ние да живеем така, че винаги да го познаваме. Амин.
Източник: Християнство и култура”, 2012
Изображение: westernmystics - WordPress.com
