Защо кучетата не ходят в музеи или защо е нужно изкуството ~ Татяна ЧЕРНИГОВСКАЯ

Художествено разследване на тема „Защо е нужно изкуството?” – думи на водещия учен в областта на невронауката, психолингвистиката и теория на съзнанието, Татяна Черниговская, споделени по време на дискусия в Ермитажния театър в Санкт Петербург.

Преди няколко години бях на международен конгрес по семиотика, а там представиха доклад, чието тема аз никога няма да забравя. Казваше се: „Защо кучетата не ходят в музеи”.

Това всъщност е доста сериозен въпрос – да, защо наистина кучетата не ходят в музеи? Там има под, по който да се разходят, има въздух, който да дишат, имат уши, очи – да чуят и видят.Те и във филхармония не стъпват. И защо? Този въпрос ни връща към думите, казани от Ирина Прохорова, а именно, че у нас, хората, има нещо особено.

Днес два пъти ще спомена и Бродски. Бродски казва следното за поезията, не за изкуство като цяло, но думите му са напълно приложими: „Поезията е стремежа на човешкия род”. Аз самата съм съгласна, че нищо подобно на нея и изкуството не е открито у нашите съседи по планета.

Ние живеем не в свят на обекти, вещи, планини и реки. Ние живеем в свят на идеи. Тук ще спомена Юрий Михайлович Лотман, с когото съм имала щастието да общувам. Той споделяше следната идея – изкуството не отразява живота, изкуството създава, ражда живота, а това по принцип е съвършено друга история. Ето, господин Учителят днес казва, че всичко е в главата. Да, наистина, цялата работа е в главата, именно затова кучетата, а също и всички великолепни животни, нямат нито една причина да ходят в Болшой театър, нито пък в музеите, защото ние гледаме с очите, но виждаме с мозъка, ние слушаме с ушите, но чуваме с мозъка, и така можем по всички сензорни системи да се разходим. Затова е нужно мозъкът да бъде подготвен.

И не казвам, че има добър и лош мозък, а това, че мозъкът трябва да бъде образован, иначе за него ще е безполезно да гледа „Черният квадрат” на Малевич, да слуша Шьонберг и т.н.

Когато Бродски казва, че изкуството е целта на човешкия род, аз бих искала да подчертая нещо. Изкуството, за разлика от науката, с която се занимавам аз, е друг начин за опознаване на света и друго средство за описание на света. Наистина съвършено различно.

Изкуството прави това, което прави Пруст по отношение на паметта. Пруст открива, аз бих казала „закона на паметта”, макар това да е доста високопарно. Но той казва за паметта, нещо, което съвременната наука със всичките си огромни възможности и технологии все още подозира. Художниците, в широк смисъл, без значение какви точно са те, имат сетива и усет да откриват неща, които е невъзможно да бъдат открити с помощта на науката. Навярно и за нея е възможно, но не толкова бързо. Импресионистите откриват това виждайки. Не с колби и приставки, а с очите си. Те откриват онова, което няколко десетилетия по-късно открива сензорната физиология, която започва да изучава как човек възприема сложните зрителни обекти. А то е нещо, което не всеки може да направи. За да мога да видя, да чуя, да осъзная нещо, трябва да имам трениран мозък. „Удоволствието, което ни дава артистът, е да ни покаже един свят в повече", казва Пруст.

Раждаме се на тоя свят с еднакви мозъци – повече или по-малко (ако не считаме генетиката), с празен текст върху невронната мрежа, каквато имаме всички. Но всеки от нас, когато му дойде времето, ще се изправи пред Създателя със съвършено друга невронна мрежа, и там ще бъде написан текста на целия наш живот, включително храната, гримовете, Леонардо, книгите, вятъра, слънцето в определен ден – всичко. И така – искаме ли този текст да бъде сложен или бихме предпочели да е комикс? Ако искате първото, подгответе мозъка си.

Изкуството е фитнес – ако лежим на дивана и останем така половин година, след това ще сме забравили как да станем и дори как да ходим.

Ако мозъкът не е зает с трудна работа, тогава няма какво да се учудвате и обиждате. На него ще бъде записан текст скучен и прост. Мозъкът се усъвършенства от сложната работа, а изкуството е много сложна дейност за него - затова е нужна подготовка и доста нетривиални ходове.

И при музицирането, и при слушането на сложна музика, невронната мрежа става качествено друга, започват да протичат много сложни процеси. Такива процеси настъпват и когато човек (който разбира какво прави, а не само е с отворени очи), гледа произведение на изкуството. Тогава самият обект – бил той скулптура, филм или картина, става зависим от този, който го съзерцава Нещо, за което Марина Цветаева казва: „Читателят е съавтор”. Зависи от онзи, който чете, слуша, гледа. Това е работа сериозна.

Знаете ли, наскоро прочетох статия в едно сериозно западно списание за това, какво се случва в мозъка на танцуващия. И нека не мислим, че изкуството – това е някакво приятно допълнение - че можеш просто да се облечеш, а можеш да се облечеш и красиво. Не става дума за това, не е до „красивото”. Това е друго виждане за света, не цифрово, ако разбирате какво имам предвид. Това не е алгоритъм, това са гещалти, това е нещото, което философията нарича Qualia качество. То не може да бъде описано по никакъв начин, то е first person experience  начинът, по който се чувствам. А тук науката е безсилна.

Източник: izbrannoe.com
Снимка: ПолонСил.ру
Картина: Portrait of an Extraordinary Musical Dog, Philip Reinagle, 1805

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK