Резилентността казва „Да“ на живота там, където животът е казал „Не“ ~ Борис СИРЮЛНИК

„Изкуството не е занимание за свободното време, а принуда да се борим срещу страха от празнотата...“

Как да се научиш да живееш отново, след като животът ти е нанесъл тежък удар? Някои травмирани деца – грозните патенца, описани от французина Борис Сирюлник – устояват на изпитанията и дори понякога ги използват, за да станат по-човечни. Откъде черпят сила? Тази способност да оцелееш, като дори се преобразиш красиво, е резилентността, „изкуството да плуваш в буйни потоци“, без да се оставиш бурното течение да те завлече към водопада от страдания... способност да се изправиш, след като си паднал, да се възстановиш от раните си (болест, траур, изоставяне, изнасилване, война). Това се свежда в крайна сметка до измеренията на съпротива и устойчивост, до способността на една личност да се развива добре въпреки трудните условия.

Борис Сирюлник е разработил понятието „резилентност“, въвеждайки го във Франция, като самият той е жив пример за това. Детството му е разбито от войната, родителите му са депортирани от нацистите, самият той по чудо оцелява. След това е подхвърлян между институции и приемни семейства. Вместо да го отблъсне от хората, преживяната драма го подтиква да се опита да разбере човешката природа. След като завършва медицина, специализира различни области на психиатрията и работи като невропсихиатър, психолог и психоаналитик, днес  е ангажиран със защитата на децата, природата и животните.

РЕЗИЛЕНТНОСТТА Е ИЗКУСТВОТО ДА ПЛАВАШ В БУЙНИ ПОТОЦИ

Някаква травма е блъснала наранения в посока, накъдето не би му се искало да отиде. Но понеже е паднал в бурно течение, което го търкаля и влачи към водопад от наранявания, резилентният трябва да призове вътрешните си способности, отпечатани в паметта му, трябва да се бори, да не се оставя да се плъзне по естествения наклон на травматизмите, което ще го подмятат от удар на удар, докато една протегната ръка не му предложи сила отвън, било афективна връзка, било социална или културна институция, с чиято помощ да се измъкне.

Когато раната е жива, си изкушен от отказ да приемеш реалността. За да продължаваш да живееш, е необходимо да не мислиш прекалено за нараняването. Но с отдалечаване във времето предизвиканата от удара емоция бавно изтлява, оставяйки в паметта представата за удара. А как ще бъде изградена тази представа, зависи от начина, по който нараненият успява да историзира събитието. Понякога културният контекст го превръща в срамна рана, докато други обстоятелства биха му придали значението на героичен акт. Времето смекчава спомена и разказите преобразяват чувствата. В резултат на усилията да разбере, да намери убедителни думи и да постигне извикващите реалността образи, нараненият успява да превърже раната и да преработи представата за травмата.

„Възстанових се“, изненадват се преодолелите криза, които са се научили отново да живеят, но за да е успешно това преминаване от мрака към светлината, измъкването от мазето или излизането от гроба, трябва да се научиш да живееш друг живот.

Свободата не извежда от лагерите. Когато смъртта се отдалечава, животът не се връща. Трябва да го търсиш, да се учиш отново да ходиш, да дишаш, да живееш в общество.

С прекратяването на малтретирането не се слага край на проблема. Намиране на приемно семейство, когато си загубил своето, е само началото на въпроса: „А сега накъде?“ Когато грозното патенце си намира семейство лебеди, с това не се свършва всичко. Раната е вписана в неговата история, вдълбана е в паметта му, сякаш патенцето знае: „Необходими са два удара, за да се причини травма.“ Първият, реалното събитие, предизвиква болката от раната или мъката от отхвърлянето и липсата. Вторият, в представата за реално преживяното, поражда страданието, че си бил унизен и изоставен. А сега какво да правя? Дали да се вайкам всеки ден, да търся отмъщение, или да се науча да живея друг живот, живота на лебедите?

За да излекувам първия удар, трябва тялото и паметта ми да се справят успешно с продължителната работа по заздравяването на раната. А за да облекча страданието от втория удар, трябва да променя мисълта за случилото се с мен, трябва да успея да преработя представата за моето нещастие и неговото инсцениране пред вашия поглед. Романът на моето отчаяние ще ви трогне, описанието на моята буря няма да ви остави безразлични, а трескавото ми желание да се завърна при хората ще ви подтикне да откриете друг начин да бъдете човеци.

Към зарастването на реалната рана ще се прибави видоизменението на представата за раната. Но на патенцето ще му трябва много време, за да разбере, че раната никога не зараства напълно. Тя представлява пробив в развитието на неговата личност, тя е слабото място, което винаги може да поддаде под ударите на съдбата. Това пропукване принуждава патенцето непрестанно да работи за безкрайната си метаморфоза. Така ще може да води живота на лебед, красив, но крехък, понеже никога няма да забрави миналото си на грозно патенце. Но след като се е превърнало в лебед, мисълта за това минало ще му е поносима.

Представата за миналото е продукция на настоящето. Това не означава, че припомняните факти са фалшиви. Те са истински, колкото са истински реалистичните картини. Художникът, чувствителен към дадени страни от реалността, ги възпроизвежда върху платното, като им придава значение. Пресъздадената от него реалност поднася неговото тълкуване, където всичко е истина, ала прекомпозирана.

Което означава, че резилентността, способността да оцелееш, като дори се преобразиш красиво, няма нищо общо с неуязвимостта, нито със социалния успех.

След травма няма възможна обратимост, има наложена метаморфоза. Разстройството е поправимо, дори към по-добро, но не и обратимо.

Има какво да научим от обрулените от миналото. Те могат да ни научат да оправяме раните, да избягваме някои агресии, че и може би да разберем как да осигурим по-добро развитие на всички деца.

Ударът на съдбата е рана, която се вписва в нашата история, но не е орисия.

Във всеки раздел от историята си всеки човек е тотално, завършено същество със собствен мисловен свят, сетивен, смислен, уязвим и подлежащ на непрекъснато усъвършенстване.

В деня, когато културата на нашето общество престане да представя пострадалите като съучастници на агресора или като жертви на съдбата, усещането, че си бил наранен, ще бъде облекчено.

В културата на вината всяко нещастие, всяко страдание добиваше значението на грях. Ала провинението, докарало болестта, съдържаше в себе си собствения си лек: някакво противодействие, изкупителен ритуал, самонаказване, жертвоприношение, изкупване на грешката чрез пари или служение. Културната история на вината притураше страдание към страданията, но произвеждаше надежда чрез възможното изкупление и моралното му значение. Културата лекуваше онова, което е предизвикала. Докато в културата, където техническият напредък дава думата единствено на хората с професионални умения, индивидите вече не са причина за собствените страдания, нито отговарят за поправителните действия. Специалистът е онзи, който трябва да действа, той е виновен, ако страдам! Защото не си е свършил добре работата. Културата на вината предлагаше възможност за поправяне чрез лично мъчително изкупление, докато технологичната култура възлага на другия да поправя. С прогреса преминахме от културата на вината към културата на вредата.

Днес травмата се разглежда като брутално събитие, което отклонява субекта от предвидимото му нормално развитие. Следователно самият субект трябва да каже какво му се е случило в минало време – понеже човешката идентичност е наративна, субектът трябва да разкаже какво се е случило според него самия, не според някой друг.

Едно и също травмиращо събитие може да доведе до тайна, загнездена като чуждо тяло в душата, до компенсаторна борбеност, която никога няма да признае защо се бие, или до обогатяваща рефлексия върху смисъла на живота. Вече не е възможно да се твърди, че една травма предизвиква предвидимо последствие. Трябва да се приеме, че някакво брутално събитие разклаща и отклонява съществуването на една личност. Наративът за това събитие, ключов камък на личностната идентичност, ще бъде структуриран различно в зависимост от афективната, историзирана и институционална мрежа, която социалният контекст разполага около наранения.

НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА НАПРАВИШ ДЕТЕ, ТРЯБВА И ДА ГО ВЪВЕДЕШ В СВЕТА

Новородените не могат да попаднат другаде освен в историята на своите родители.

Във всеки дом се разиграва собствен сценарий, където представите на отделните членове се свързват и изнася нещо като театрален спектакъл в семеен стил.

Психологическите реакции на децата зависят от състоянието на възрастните около тях.

Дете, което играе на обядване или се прави, че му е лошо, започва да участва в човешката култура.

Културната организация се намесва много рано в трайното установяване на някоя черта от темперамента. В Китай, където семейният живот е спокоен , ритуализиран и непоклатим, малкото се стабилизира от най-ранна възраст. Докато в САЩ подвижните и шумни родители редуват урагана на своето присъствие и пустинята на честите си отпътувания. Децата се нагаждат, като придобиват такова поведение, в което бясната активност се сменя от угояване, тъпчене през очите и устата , за да се запълни афективната празнота.

Съпруг, превърнал в пустиня света на майката, пресушава любовта й към детето.

Ако изгубим майка си в предвербална възраст, рискуваме да си изгубим живота, рискуваме да си изгубим душата, понеже нашият сензорен свят се изпразва и нищо не може да се отпечата в паметта ни. Ако изгубим баща си, преди да сме проговорили, рискуваме да си изгубим порива, вкуса към живота, понеже сензорният свят, в който оцеляваме, ни вцепенява до гадене.

По-късно малкото сираче осъзнава смъртта. Към шестата-седмата година вече го измъчва не усещането за липса, а представата за загуба. На този стадий вътрешният му глас ще го кара да страда, когато си казва: „Аз съм по-малко аз, защото съм без майка.“

Изолираните деца се развиват в огромна дупка на паметта. Нищо не се превръща в спомени за тях, понеже са лишени от отношения и живеят в свят, беден откъм събития.

Без Другия не би имало автобиография. Ала в моята автобиография аз разказвам отчетливостта на обектите и събитията, които моите отношения с моите други са отложили в паметта ми. И продължаваме да се разказваме, докато трае животът ни, само начинът непрестанно се променя, понеже зависи от нашите срещи. Променя се начинът, но не и темата, която остава дълбоко у нас, изразена или скрита, и която представлява гръбначният стълб на нашата идентичност.

В среда без закони и ритуали детето има надежда за живот само ако разчита на себе си и се спасява с престъпления. Влагайки в тях своя талант, виталност и оправност, то доказва, че е здраво в една болна среда. Когато обществото е абсурдно, детето развива самоуважение единствено чрез нанасяне на успешни удари, надсмивайки се над непохватните възрастни, станали негова жертва. Когато светът се руши и семейството изчезва, родителското одобрение вече не служи за модел на детето и отстъпва място „на одобрението на себеравните като предизвестие за самоуважение“. Защото „първите крачки към самоуважението се правят винаги под погледа на другия“. Когато поради социален срив отношенията се свеждат до силата, детето чувства увереност, щом успее да открадни или да направи за смях някой възрастен. Това е неговият начин да се адаптира към един луд свят, ала не и фактор за резилентност, защото не му позволява нито да разбере, нито да действа: детето постига не смисъл, а само жалка победа за момента.

Стига да излезеш от тях жив, войните не представляват непременно по-травмираща среда от всекидневните агресии. Защото това, което формира детето, е афективното мехурче, обгръщащо го всеки ден, и смисълът, който неговата среда придава на събитията. Тъкмо това разрушава едно дете или изплита неговата резилентност.

Когато децата угасват, защото вече нямат какво да обичат, когато по някакво решаваща случайност срещнат някого – само една личност е достатъчно, за да се върне животът у тях, - те вече не знаят как да се оставят да бъдат сгрени.

Да наблюдаваш поведението на едно дете не означава да му слагаш етикети или да го изследваш с математически методи. А тъкмо обратното – да осмислиш значението на неговия стил.

ДА ПРЕДАДЕШ С ХУМОР СВОЕТО НЕЩАСТИЕ, ЕТО ТОВА Е ВЪРХОВЕН ТАЛАНТ

За да се случи такава метаморфоза при възпроизвеждането, болезненото събитие трябва да е изминало същия път, както в театъра или рисунката. „Ако успея да поднеса приятна версия на трясналото ме, усмивката, която ще извикам, ще намали разстоянието между нас и ще отнеме от отчуждаващата сила на моята рана“.

Хуморът освобождава и сублимира, с него се утвърждава неуязвимостта на Аза, който не само отказва да се остави да му бъде наложено страдание отвън, но дори намира средство да превърне травмиращите обстоятелства в някакво удоволствие. Способността да превръщаш изпитанието в средство за общуване се добива изненадващо рано. Още от първите месеци онова, което предизвиква усмивка у кърмачето, е стресът пред необикновеното. Ако бебето е развеселено в очакване на необикновеното, значи вече е научило как да го превърне в нещо близко. Тази емоционална победа го забавлява и окуражава, отпечатвайки в паметта му, че е възможно да обърнеш един страх на смях, стига да го използваш за установяване на отношение.

Това е защитен механизъм по острието на бръснача. Близо до изолацията, която смекчава чувството, свързано с някакъв спомен или някаква мисъл субектът знае много добре, че травмата му е сериозна, но като я изговори с лековат тон, поне може да я изкаже и да възстанови връзката с близките си. „Не им досаждам с драматичното си преживяване, не ги вцепенявам с моя ужас, напротив, забавлявам ги и предизвиквам интереса им, така че израствам в очите им като онзи, който развеселява и интригува. Но дълбоко в себе си знам, че случилото ми се не е нищожно. Като ви карам да се усмихвате, аз въздействам върху моето страдание и превръщам съдбата си в история. Ето. Това ми се случи. Бях наранен. Но не искам да градя живота си върху това да се подчинявам на моето минало. Като ви го поднасям красиво, интересно и весело представяне на станалото, вече аз ръководя ефекта, който произвеждам върху вас. Променяйки образа, който вие имате за мен, аз променям чувството, което изпитвам към себе си.“

Да предположим, че с вас се намираме на морския бряг и гледаме как се отдалечава кораб. Решаваме да кажем „стоп“, щом го видим да изчезва. Може да се предвиди, че ще кажем „стоп“ почти в един и същ миг и ще направим заключението, че корабът е пропаднал в края на света. Всеки ще подкрепи свидетелството на другия, казвайки, че едновременно сме го видели със собствените си очи.

Сега да предположим, че единият от нас се покачи на върха на хълм, за да каже оттам „стоп“, когато види кораба да изчезва. Няма да кажем „стоп“ в един и същ миг. Разликата в показанията ще ни смути и ще ни накара да не се доверяваме толкова на сетивата си. От мига, в който се опитваме да проумеем различието в мненията, светът се преобразява. Престава да бъде подхранен единствено от нашите възприятия, подканяйки ни да си представим представите на другия. Фактът, че сме констатирали едновременно едно и също нещо, ни доставя увереност и ни тласка към грешката. Докато различието в нашите усещания ни подканя да се изненадаме, да наблюдаваме и да изследваме света на другия.

Дълго време се питах срещу какво може да се бунтува един ангел, нали всичко е съвършено в рая. Докато не разбрах, че той се е бунтувал срещу съвършенството. Такъв безупречен ред предизвиквал у него усещането за липса на живот. Тава абсолютна справедливост, пречупвайки всички стрели на възмущението, приспивала душата му. Оргията на чистотата го отвращавала като мръсотия. Значи е трябвало един ангел да бъде прогонен, за да се насочи светлината върху реда и чистотата в райските селения.

Днешното говорене внушава, че трябва да се освободим от тровещата юдео-християнска вина, без която бихме постигнали щастие и спокойствие. Перверзните, лишени от чувство за вина – понеже тяхната емпатия, способността им да се поставят на мястото на другия, не се е развила – с удоволствие потрошават когото и да било. А емпатията, единствената биологична и психологическа основа на етичното чувство, води до нравственост и изпитване на вина.

А и вината успокоява, че не си чудовище. Дори насажда у теб убеждението, че си дълбоко морален.

Омразата притежава защитно свойство, което позволява да се противопоставиш на агресора, но продължи ли прекалено дълго предпазното й действие, без което е невъзможно да се изправиш срещу преследвача, тя започва да трови живота.

ЗА ДА БЪДЕШ УСТОЙЧИВ НА ТРАВМИ, ТРЯБВА ПЪРВО ДА СИ БИЛ ТРАВМИРАН

Дори у децата, които се развиват добре, креативността се събужда под въздействие на липса.

Да усещаш загубата чак до смъртта и да се бориш, за да възкресиш загубената любов, е в „люлката на човешката култура“.

Понякога родителите са налице, но самите те са толкова разстроени, че присъствието им е нездраво. Децата, привързани към родители в трудност, ще трябва да се развиват покрай крехки опори. Всекидневните изпитания налагат и на тях стратегията на махалото, използвана от насилените деца, които като Гъливер имат „избора“ или да се смалят и да се оставят да бъдат смазани, или да станат огромни и да поемат тежестта на крехките си родители. За да понесат тези преждевременни отговорности, несъответни на стадия им на развитие, мнозина „избират“ да развиват един интимен свят на креативност, където се укриват, щом реалността стане прекалено тежка.

В основата на доста творчески кариери се открива този тип изпитания. Лорд Байрон страдал много поради безумството на своя баща, към когото хранел обич. Меланхоличката Вирджиния Улф била заобиколена от меланхолично семейство. Четири поколения психотици били необходими, за да се създаде художникът Жерико. Ърнест Хемингуей израснал в семейство с болезнени и трескави отношения. Робърт Шуман и Ван Гог били изплели здрави връзки с психически разстроени бащи, братя и сестри. С такива връзки творческите импулси идват лесно в главата, нали равновесието е нарушено, а създаването на нов ред е тъкмо творческа работа. Бащата в делириум излиза от строя, меланхоличната майка отстъпва своето място на сина, неуравновесената сестра кара по-малкия си брат да я наглежда и успокоява. Животът в семейството непрекъснато подканя към трансагресия, която не е криминална, понеже редът вече е нарушен и детето е принудено да измисля нови семейни роли, за да се адаптира и да помогне на крехките възрастни, които обича. Може би поради тази причина в семействата на писатели се откриват тройно повече умствени смущения, отколкото в обикновената популация.

Когато детето е пленник на разстроено семейство или когато извънсемейната среда не му предлага основа за резилентност, за да опита силите си в творческо приключение, тогава детето рухва заедно със семейството си.

Парите, които дават достъп до консумацията, днес превръщат спектакъла в стока: било футбол, танц, театър или кино. За да се демократизира достъпът до тази култура, се влагат обществени средства с цел зрелищата да бъдат достъпни и за бедните. Това е абсолютна безсмислица, понеже творчеството не е занимание за свободното време. То трябва да изобрети нов свят, който да смени пораждащия толкова страдания. Творческата култура е обществена спойка, която вдъхва надежда пред житейските изпитания, докато пасивната култура е развлечение за запълване на времето, което не предлага никакво решение. За да може културата да предложи опори за резилентност, трябва да се създават много повече изпълнители, отколкото зрители. На бедните трябва да се предостави възможност да дават, като им се позволи да създадат спектакъл, творческа вечер, дебат, целодневен празник.

Изкуството не е занимание за свободното време, а принуда да се борим срещу страха от празнотата, предизвикан от нашия достъп до свободата , даряващ ни и удоволствието да творим. Всяко малко страдание, което се появи, става ориентир, като жалон в творчеството... следователно тъкмо това е мястото за възможна промяна. Докато съзидателната култура подтиква към развитие, пасивната подпомага храносмилането. Може би са необходими и двете, та човек да се чувства добре? Защото креативното претоварване би предизвикало объркване, докато храносмилателното би породило флатуленция (пффф...)

Всички страдащи деца по необходимост прибягват до креативност, което не иска да каже, че всички творци са принудени да страдат. Прекършените деца нямат избор. Успяват да превърнат в химн на радостта не друго, а какафонията на отчаянието. При облагодетелстваните деца сладостта на творчеството изпълва интимния им свят. В случай на неуспех ще се натъжат за кратко, преди да открият друг път. Докато наранените деца намират спасение в щастието на творчеството, също както давещият се отчаяно се вкопчва в плаващ отломък, за да не потъне. Работейки интензивно, отчаяните деца в един момент застигат облагодетелстваните. Но пазят в паметта си понесените рани, около които са възстановили живота и личността си.

Източник: Борис Сирюлник: „Грозните патенца – да устоиш и да продължиш“, изд. Изток, Запад
Снимки: happinez.fr, cclj.be

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK