Несебичните индивидуалисти дават най-доброто от себе си, независимо от обстоятелствата ~ Михай ЧИКСЕНТМИХАЙ

„Защо някои хора си прекарват добре, чакайки на автобусната спирка, докато други се отегчават, независимо колко забавна е обстановката, в която се намират?“

Михай Чиксентмихай е учен от унгарски произход, професор по психология в Клеърмонтския университет, дългогодишен декан на Психологическия факултет на Чикагския университет. Още в края на миналия век той си осигурява място сред най-влиятелните фигури в съвременната психология с изследванията си върху „несебичния индивидуализъм“. Така той обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал.

Идеите му намират широк отзвук сред психолози, философи, антрополози, социолози, кариерни консултанти, историци, но най-вече сред хората, които се стремят да постигнат повече удовлетворение в живота си.

Изобилни данни свидетелстват, че начинът, по който родителите взаимодействат с детето си, оказва траен ефект върху формирането на неговата личност. В едно от четирите изследвания, които провел в Чикагския университет, Кевин Ратунде установил, че тийнейджъри, които имали определен тип взаимоотношения с родителите си, били значително по-щастливи, удовлетворени и устойчиви в повечето жизнени ситуации от своите връстници, чиито отношения с родителите не били такива. Способстващият оптималното преживяване семеен контекст би могъл да бъде очертан посредством пет характеристики:

Първата е яснотата: юношите знаят какво очакват от тях родителите им – целите и обратната информация в семейните взаимодействия са недвусмислени.

Втората характеристика е центрирането, или увереността на детето, че родителите му се интересуват от онова, което прави в настоящето и от реалните му чувства и преживявания, а не са прекалено загрижени дали ще постъпи в добър колеж, или ще си намери добре платена работа.

Следва изборът: детето чувства, че има различни възможности, сред които да избира, включително да наруши родителските правила – при положение че е готово да понесе последствията от това.

Четвъртата отличителна характеристика е отдадеността, или доверието, което позволява на детето да се чувства достатъчно сигурно, за да изостави защитите си и да се отдаде без стеснение на онова, от което се интересува.

И накрая, предизвикателството, или ангажиментът на родителите да осигурят на детето си все по-комплексни възможности за действие.

Наличието на тези пет условия формира така наречения „автотелен семеен контекст“, тъй като с тяхна помощ детето най-добре може да се научи да се наслаждава на живота. Петте характеристики съвсем точно отговарят на петте измерения на състоянието на щастие. Децата, растящи в семейна среда, характеризираща се с яснота на целите и обратната информация, способстваща чувството за контрол, концентрацията върху дадената задача, вътрешната мотивация и предизвикателството, в повечето случаи имат по-добър шанс да уредят живота си така, че преживяването на щастие да е възможно.

Освен това семействата, осигуряващи автотелен контекст, спестяват много психична енергия на своите членове и така увеличават възможността всички да изпитват наслада. Децата, които знаят какво е позволено и какво не е позволено да правят, не трябва постоянно да спорят за привила и граници и не се терзаят заради тегнещите върху им родителски очаквания за успешно бъдеще, до голяма степен са освободени от натиска върху вниманието, който по-хаотичните домакинства предизвикват. Те са свободни да развиват интереса си към дейности, които ще разширят Аза им. В недотам уредените семейства голяма част от енергията си децата изразходват в постоянни преговори и спорове и в опити да предпазят своя крехък Аз от напора на чужди цели.

Не е изненадващо, че според изследванията на Ратунде разликите между юношите, растящи в автотелен семеен контекст, и онези, чиито семейства не съумявали да им го осигурят, се откроявали най-ясно, когато децата били у дома със семейството: в тази ситуация растящите в автотелен контекст били много по-щастливи, уверени, радостни и доволни от връстниците си в другата група.

Но разликите били налице и когато юношите учели насаме или в училище: и в тази ситуация оптималното преживяване било по-достъпно за децата от автотелни семейства. Различията изчезвали единствено в компанията на приятели: с приятели децата и от двете групи се чувствали еднакво положително.

Характерните черти, отличаващи автотелната личност, най-ясно се проявяват при хора, които сякаш успяват да извлекат наслада от ситуации, които обикновените хора биха намерили за непоносими. Залутани нейде из Антарктика или изолирани в затворническа килия, някои хора успяват да трансформират мъчителните условия в управляема и дори носеща наслада борба, докато повечето други биха се предали.

Ричард Логън, който е събрал и анализирал разказите на много хора, изпадали в тежки жизнени ситуации, заключава, че те са оцелели благодарение на това, че са открили начин да превърнат суровите обективни условия в субективно контролируемо преживяване.

Първо, обръщали внимание дори на най-дребните детайли в своята среда, откривайки скрити възможности за действие, отговарящи на ограничените им, предвид обстоятелствата, способности. Тогава си поставяли цели, съответстващи на несигурната им ситуация, и внимателно следели напредъка си посредством получаваната обратна информация. Щом постигнели целта си, те вдигали летвата, определяйки си по-комплексни предизвикателства.

Типичен пример за този процес дава Кристофър Бърни, военнопленник на нацистите, прекарал дълго време в единична килия по време на Втората световна война: „Ако обхватът на преживяването бъде внезапно ограничен и бъдем оставени със съвсем малко храна за мисълта или чувствата, ние сме склонни да се съсредоточим върху малкото налични обекти и да започнем да си задаваме ред често абсурдни въпроси за тях. Действа ли това? Как? Кой го е направил и от какво? И за сравнение, къде и кога последно съм виждал подобно нещо и за какво друго ми напомня то?... Така ние даваме началото на чудесен поток от комбинации и асоциации в ума си, чиито дължина и сложност скоро засенчват скромната му отправна точка. Леглото ми например можеше да бъде измерено и поставено грубо в една категория с училищните или казармените легла... Когато приключех с леглото, което беше твърде просто, за да задържи интереса ми дълго, аз прокарвах ръка по одеялата и преценявах топлотата им, изследвах механизма на прозореца, неудобството на тоалетната... Пресмятах дължината и ширината на килията, преценях ориентацията и височината й.“

Същата находчивост в откриването на възможности за умствено действие и поставянето на цели ни разкриват разказите на претърпели всякакъв род плен, от дипломати, взети за заложници от терористи, до възрастни жени, изпратени в затвор от китайските комунисти. Ева Зейсел, дизайнерката на керамични съдове, осъдена от сталинската полиция да излежи повече от година в московския затвор Любянка, съхранила разсъдъка си, измисляйки как да направи сутиен от подръчни материали, играейки наум шахмат срещу самата себе си, провеждайки въображаеми разговори на френски език, правейки гимнастика и наизустявайки стихотворенията, които съчинявала.

Александър Солженицин описва как един от съзатворниците му в Лефортово нарисувал световната карта на пода на килията и си представял, че пътува през Азия и Европа към Америка, изминавайки по няколко километра всеки ден. Същата „игра“ самостоятелно откривали и много други затворници; например Алберт Шпеер, любимият архитект на Хитлер, поддържал духа си в затвора Шпандау, като в продължение на месеци фантазирал, че върви пеш от Берлин до Йерусалим, а въображението му осигурявало всички събития и гледки по пътя.

Мой познат, който работи в разузнаването на Военновъздушните сили на САЩ, разказва историята на пилот, който прекарал много години във военнопленнически лагер в джунглите на Северен Виетнам, където загубил близо четирийсет килограма от теглото си и до голяма степен здравето си. След освобождаването си едно от първите му желания било да играе голф. За огромно изумление на другарите си офицери, той играл блестящо, въпреки че бил крайно изпосталял. На въпросите им отвърнал, че всеки ден от пленничеството си представял, че изиграва осемнайсет дупки, внимателно подбирайки стиковете и стратегията си, като освен това систематично променял курса. Тази дисциплина очевидно му помогнала да съхрани не само разсъдъка, но и физическите си умения.

Толас Тибор, поет, който по време на най-репресивните фази на унгарския комунистически режим прекарал няколко години в затвора Вишеград, където били изпратени стотици интелектуалци, разказва, че в продължение на повече от година затворниците държали ума си ангажиран с провеждането на конкурс за превод на поезия. Първо те трябвало да решат кое стихотворение да се превежда. Изтекли месеци, докато номинациите бъдат предадени от килия на килия, а още няколко месеца преминали в хитроумна размяна на тайни съобщения, преди да бъдат събрани гласовете. Накрая било решено на унгарски език да бъде преведено стихотворението на Уолт Уитман „О, капитане! Мой капитане!“ отчасти защото най-голям брой от затворниците го помнели наизуст в оригинал. Тогава започнала сериозната работа: всички се заели да правят собствен превод на стихотворението. Тъй като не разполагал с хартия и средство за писане, Толас правел сапунен филм върху подметките на обувките си и на него пишел с клечка за зъби. Запаметявайки някой стих, той покривал подметката си с нов сапунен филм. Наизустявайки по този начин всичките строфи, той предал превода си на следващата килия. След известно време из затвора циркулирали дузина преводи и за всеки от тях затворниците дали своята оценка и глас. След като било отсъдено чий превод на Уитмановото стихотворение е победител, затворниците се заловили с превода на друго – Шилерово, стихотворение.

Когато неволята заплашва да ни парализира, ние трябва да затвърдим контрола си, като открием нова посока, в която да насочим психичната си енергия, посока, неподвластна на влиянието на външните сили.

Дори всичките му стремления да бъдат осуетени, човек не бива да изоставя търсенето на смислена цел, около която да организира Аза си. Успее ли в това, макар обективно погледнато да е роб, от субективна гледна точка той ще е свободен.

Солженицин много добре описва как дори най-унизителните ситуации могат да бъдат трансформирани: „Понякога, застанал в колона от обезсърчени затворници, сред виковете на надзиратели с автомати, ме обземаше такъв прилив на рими и образи, че сякаш ме понасяше във въздуха... В такива моменти бях и свободен, и щастлив... Някои затворници се опитваха да избягат, промушвайки се през бодливата тел. За мен телена ограда не съществуваше. Броят на затворниците си оставаше непроменен, но мен всъщност ме нямаше сред тях, намирах се много далеч.“

Не само затворници са използвали тези стратегии за възвръщане на контрола върху съзнанието. Пионери като адмирал Бърд, който навремето прекарал четири студени и безслънчеви месеца съвсем сам в малка хижа близо до Южния полюс, или Чарлз Линдберг, който сам се борил с враждебните стихии по време на презатлантическия си полет, прибягнали до същото, за да запазят интегритета на Аза си. Но кое е онова, което прави някои хора способни да постигат този вътрешен контрол, докато повечето се оставят да бъдат пометени от външните трудности?

Ричард Логън дава свой отговор въз основа на разказите на множество оцелели от нацистките концлагери, сред които Виктор Франкъл и Бруно Бетелхайм, които са размишлявали върху източниците на сила в екстремни ситуации. Логън заключава, че най-важната характерова черта на оцелелите е „несебичният индивидуализъм“, или подчертаната насоченост към неегоистична цел. Хората, притежаващи това качество, са склонни да дават най-доброто от себе си при всякакви обстоятелства, но не са загрижени преди всичко за задоволяването на собствените си интереси. Тъй като мотивацията за действията им е вътрешна, те трудно биват смутени от външни заплахи. С достатъчно свободна психична енергия да наблюдават и анализират обективно заобикалящата ги среда, те имат по-добър шанс да открият в нея нови възможности за действие. Ако трябва да откроим една черта като ключов елемент на автотелната личност, тя би била именно „несебичният индивидуализъм“.

Нарцистичните индивиди, чиято основна грижа е предпазването на собствения Аз, рухват, щом външните условия станат застрашителни. Обзелата ги паника не им позволява да направят онова, което трябва; вниманието им се обръща навътре в опит за възстановяване на порядъка в съзнанието и от него не остава на разположение достатъчно за справяне с външната реалност.

Без интерес към света, без желание за активна взаимовръзка с него човек се изолира вътре в себе си. Бъртранд Ръсел, един от най-великите философи на двайсети век, е описал как е постигнал личното щастие: „Постепенно се научих да бъда безразличен към самия себе си и недостатъците си; започнах да съсредоточавам вниманието си все повече върху външни предмети: състоянието на света, различни клонове на познанието, хора, към които изпитвах обич.“ Едва ли би могло да се даде по-добро кратко описание на пътя, по който човек може да си изгради автотелна личност.

Отчасти този род личност е продукт на биологичното наследство и ранните родителски грижи. Някои хора са родени неврологично устроени да бъдат по-концентрирани и гъвкави или са имали щастието родителите да им помогнат в изграждането на несебична индивидуалност. Но това е способност, която може да се култивира, умение, което човек може да усъвършенства посредством дисциплина и практика.

Източник: Михай Чиксентмихай: „Поток“, изд. Хермес
Снимки: psy-conf.ru, TED.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK