Ние, хората, никога не сме достатъчни сами на себе си ~ Карл ЯСПЕРС

„Уникалността не означава просто да си различен, а е духовност.“

Карл Ясперс е немски психиатър и философ екзистенциалист, който оказва голямо влияние върху модерните теология, психиатрия и философия. Взаимства много от основите на философските възгледи на Ницше и Киркегор, като се интересува предимно от проблемите за индивидуалната свобода на човешкото същество.

Роден е на 23 февруари 1883 г. в Олденбург, Германия. Завършва медицина и работи в психиатрична клиника, но неудовлетворен от начина, по който медицинската колегия подхожда към изучаването на психичните заболявания си поставя за задача да подобри психиатричния подход. Започва да преподава психология в Хайделбергския университет и напуска клиниката.

На 40-годишна възраст Ясперс се преориентира от психология към философия като работи върху проблеми, които преди е развивал в психопатологическите си трудове. Става прочут философ с изключително добра репутация в цяла Европа. До смъртта си в Базел на 26 февруари 1969 г. има славата на един от най-изтъкнатите съвременни мислители.

(1883 ~ 1969)

Човекът винаги е повече от това, което знае за себе си.

Интелигентност – това е, преди всичко, аристократисъм за духа.

Уникалността не означава просто да си различен, а е духовност.

Човек се намира там, където е в момента, благодарение на делата, които е направил.

Ако чакам промяната на обстоятелствата да направи това, което мога аз да направя за себе си, значи предавам собствените си възможности.

Цел – това е път във времето.

Миналото е в нашата памет откъслечно, бъдещето е тъмно. Само настоящето би могло да е озарено от сияние. Та нали ние сме напълно в него. И въпреки това точно то се оказва непроницаемо, защото то би било ясно само при пълно познание за миналото, което му служи като основа, и за бъдещето, спотаило се в него.

Моментът е единствената реалност.

Личността, която съгражда от себе си всеки човек, косвено променя всички останали хора. Така човечеството като цяло прави скок.

Никой не може да знае какво ще се случи. Живеем ли със съзнанието колко малко в хода на нещата може или даже никак не може да бъде променяно от отделния човек, то и това тъкмо не се знае от никого. Никой няма нужда да знае за какво го използва като инструмент трансцеденцията. Самото питане за това е гордост. Нашата човешка работа е да долавяме възможното във всеобхватното, което никога не бихме могли да обозрем.

Навярно трябва да живеем в готовност за най-лошото, но не бива да го мислим като неизбежно. Онова, което ще се случи, е дело, което ще бъде осъществено от човешката свобода. Който утвърждава неизбежността, казва повече, отколкото може да знае и подхранва страстта на нихилиста, който чака само мига на катастрофата, която за него е или желано индиректно самоубийство или абсолютна власт чрез насилие.

Какво да стане със света решава по парадоксален начин всеки от нас в зависимост от това какво решение ще вземе за себе си в континиуума на своите действия.

Онова, което се случва в голямото, има основата си в най-малкото. Духът на цялото израства от онова, което върши всеки отделен човек. Възгледите на световно-историческото цяло се превръщат в измама относно възможностите на отделния, ако му внушават, че той не може да промени нищо в тях; че колкото малко значение има гласът му, когато гласуват милиони, толкова малко е и значението на живота му за цялото. Това осакатяване предоставя човека на насилничеството на деспотични малцинства.

Ако отделният човек няма съзнанието, че нещата зависят тъкмо от него и ако той не действа така, сякаш основните закони на неговото действие трябва да бъдат основните закони на един свят, който все още предстои да бъде изграден, тогава е изгубена свободата на всички. Затова задачата пред всеки отделен човек е да не се подвежда нито по догмата на някаква социологическа, психологическа, расистка необходимост, нито по бъркотията на живота. Аз ставам безотговорен и като чист зрител или послушен изпълнител, и като изцяло завихрен в суматохата. Тогава аз не влияя върху хода на нещата чрез това, което съм или върша.

Най-дълбоките противоречия между хората са обусловени от разбирането за свобода.

Свободата е преодоляване на произвола. Защото свободата съвпада с необходимостта на истинното. Когато съм свободен, аз не пожелавам, защото така искам, а понеже съм бил убеден в правилността. Затова претенцията на свободата е да действа не по произвол, не от сляпа подчиненост и не поради външна принуда, а от собствена увереност, от разбиране. Оттам идва претенцията сам да узнаваш, актуално да осъществяваш, да искаш, изхождайки от собствено начало чрез дирене на котвата, спусната в началото на всички неща.

Но аз леко се заблуждавам. Чистото мнение още не е разбиране. Произволът бива отново издигнат под формата на претенцията да искаш да имаш свое собствено мнение, изхождайки от предпоставката, че всяко мнение има своето право, защото някой го подържа. Постигането на разбиране, свободата изисква преодоляване на чистото мнение. Това преодоляване се случва посредством обвързаността, която си възлагаме във връзката си с другите. Свободата осъществява себе си само в общност. Аз мога да бъда свободен само в мярата, в която са свободни другите.

Границите раждат моята личност. Ако моята свобода не е изправена пред каквито и да било граници, аз ще се превърна в нищо. Благодарение на ограниченията, аз се оттеглям от забравата и навлизам в съществуванието.

Ние сме свободни не благодарение на себе си. Нашата свобода е дарена, макар че ние не знаем откъде. Ние сме се оказали на света не благодарение на самите себе си. Тъй като, не самите ние сме създали себе си и нашата свобода съществува не благодарение на нас, но е дарена... Откъде? Очевидно, не от света.

В моята свобода аз не съм поради самия себе си, аз съм получил себе си в дар, защото спокойно мога да липсвам на себе си и не мога да бъда принуден да бъда свободен.

Колкото повече човек е истински свободен, толкова по-уверен е в Бога. ... Ние, хората, никога не сме достатъчни сами на себе си. ... Отнесеността на човека към Бога не е природна даденост. Понеже тя съществува само в едно със свободата, тя се изяснява на всеки отделен човек, когато направи скока от елементарното витално утвърждаване на своя живот към самия себе си...

Ако Бог би се изправил пред нас в цялото Си величие, то ние бихме се превърнали в послушни марионетки и не бихме останали свободни, каквито Бог ни желае.

Простотата – това е образ на истинското.

По-добре да загинеш от крайности, отколкото от отчаяние.

Духовното преживяване се случва тогава, когато човек изпадне в гранични ситуации.

Най-убедителната прогноза дава този, който притежава дълбоки познания за настоящето, основани на неговия собствен живот.

Дълго време изглеждаше, че апатията на масите би трябвало да се приветства от властта. Властта повярва, че колкото по-пасивни са масите, толкова по ефективно могат да бъдат управлявани те. Ръководена от това си убеждение властта е действала по този начин през периода, когато властовите механизми са били централизирани и бюрократизирани. Но днес последствията от тази стратегия се обръщат против самата власт. Безразличието на масите, активно поддържано от властта, предвещава нейния крах.

Хората не са само материал и поради това не подлежат на преобразуване в машинни части или в питомни животни. Масите никога не са само маса, а всеки в тях е един отделен, един човек, той самият. Срещу това застава презрението към човеците с унищожителното убеждение, че човекът не може да бъда свободен.

Библията познава едно единствено начало за всички хора. Всеки, който е човек, трябва да бъде припознаван като човек.

Без авторитет животът на човека е невъзможен.

Човек трябва да живее с глобуса пред очи.

Абсолютната истина, а с това и свободата, никога не е постигната, истината е на път. Ние не живеем във вечността на съвършеното съзвучие на душите, а във времето, което означава – в постоянно несъвършеното трябва-да ставам-друг.

Разумът е движещата сила, която довежда разсъдъка до такива граници, където той търпи поражение.

Който философства, съумява да се предпази от вмешателствата на едно мнимо знание, от заблудите на науките.

Знанието прави свободен. От гледна точка на мисленето, решаваща е не външната свобода, която дава господство на знанието над природните сили в ограничени зони. Решаваща е вътрешната свобода. Тя се съдържа още в това, че аз, накъдето и да насоча погледа си, вече не съм само зависим от някой друг. Но тя има завършеността си едва в изпълненото с любов единение с действителността. То е целта на знанието.

Смъртта предстои на всеки. Но ние не знаем, кога именно, и живеем така сякаш няма да дойде.

Снимки: karl-jaspers-gesellschaft.de, pinterest.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност