Религията е за тези, които се боят от ада, духовността за тези, които вече са били там ~ Джеймс ХОЛИС

„Да потискате всичко естествено в себе си означава, че рано или късно там ще израснат чудовища.“

Джеймс Холис е доктор по философия, юнгиански аналитик, преподавател и писател, както и изпълнителен директор в Институт "К. Г. Юнг" в Цюрих, Швейцария. Автор е на 14 книги и повече от 50 статии. На български език са преведени „Призраците от миналото“, „Райският проект“, „Да разбираме сянката си“, „Под сянката на Сатурн“ и други.

Според него човешката душа не е едно-единствено, единно или обединено нещо, както егото би искало да вярва. Тя е различна, многообразна и раздвоена... винаги раздвоена. Човек винаги е поставен пред избор, а хората, които не осъзнават последствията на разделената човешка душа, ще си останат несъзнаващи и затова са опасни за себе си и околните.

Нашата психика често използва депресията, за да ни привлече вниманието и да ни покаже, че някъде дълбоко в нас лежи лъжа.

Където съществува отрицание, има гнойна рана.

Пред нас е трудният избор: тревога или депресия. Преследвайки зова на душата и правейки крачка напред, можем да изпитаме силна и остра тревога. Ако се откажем да направим тази крачка и потиснем душевния порив – ще изпитаме депресия. В такава сложна ситуация е по-добре да изберем тревогата, защото този избор в крайна сметка е поне път, водещ към личностно развитие, докато депресията е задънена улица и житейска неудача.

Вината ни привързва към миналото, а тревогата към бъдещето.

Болшинството от нас са възпитани така, че да бъдем добри, а не истински; приспособяващи се, а не надеждни, адаптивни, а не уверени в себе си.

Изборът никога не се прави между добро и зло, бяло и черно, избира се винаги един от оттенъците на сивото.

Когато нашите действия са правилни, ние усещаме приток на енергия.

В края на своят живот Фройд отпусна ръце, казвайки, че при целия си интерес към своя метод на психоанализа и интерпретация, той е достигнал до извода, че лекува само любовта.

Търсенето на любов е заменило търсенето на Бога.

Странен парадокс на нашия адаптивен живот е в това, че веднъж придобита защитата скоро става наша тъмница, в която живеем по своя воля.

Да потискате всичко естествено в себе си означава, че рано или късно там ще израснат чудовища.

Скуката е създала повече играчи на хазарт, отколкото алчността, повече пиещи, отколкото жаждата, и, навярно, толкова самоубийства, колкото и отчаянието.

Съхранението и възпроизвеждането на ценности само по себе си не се явява добродетел.

За страданието няма лекарства, понеже животът не е болест, а смъртта не е наказание.

Болката и страданията са явен признак за това, че остава нещо живо, чакайки нашия призив да се върнем към живота.

Да живееш със страст е единственият начин да заобичаш живота.

Според древните религията е нужна на тези, които се боят да се окажат в ада; духовността за тези, които вече са били там.

Най-доброто лекарство от самота се явява уединението.

Средство да се избавиш от самотата е да попаднеш в нейните обятия. Тук, както при хомеопатията, травмата ще изцелява, приемайки определена доза отрова.

Човекът, усещащ самота, изпитва уникалното преживяване за странстване и заедно с това той осъзнава вътрешната си същност, с която може да започне диалог. Благодарение на този диалог започва индивидуационният процес. И колко трагично изглежда отказът от тази възможност за личностно израстване! Човекът става личност, ако постоянно пристъпва към такъв диалог и постоянно осъзнава изследвайки анатомията и теологията на своята душа.

Ако успешно преодолеем тревогата от самотата, пред нас се откриват нови хоризонти и в крайна сметка се научаваме да живеем независимо от другите.

Целта на личността не е в нарцистичната самовглъбеност, както смятат някои хора. Тя е в проявата на по-грандиозни цели на природата, въплътени чрез личностното развитие.

Оказвайки се в руините на партньорските отношения, човек често губи не просто отношения, но и целия си мироглед като цяло.

В стремежа си да избегнем житейския си път, като го прехвърлим на друг, предавайки се на страха от самотата, ние не само разрушаваме уникалния смисъл на живота си, който на всяка цена искаме да постигнем, но и обременяваме друг човек, на когото сме се обяснили в любов.

В крайна сметка от мъчениците не се получават нито добри майки, нито добри спътници.

Човек се стреми да потисне това, от което се страхува.

Единственото лекарство от страхът се състои в това - да го преодолееш.

Детето, казало, че всъщност кралят е гол, никога не е получило социално одобрение.

Изграждането на зряла личност пряко зависи от това, в каква степен човек е готов да носи отговорност за избора си, да престане на обвинява околните или да очаква от тях избавление, а също така и да признае болката, свързана с неговата самота, независимо от приноса си във формирането на социалните роли и укрепването на социалните отношения.

Без работа животът загнива, но когато в работата няма душа, животът се задъхва и умира.

Всички велики достижения на човешкия разум са се появили в резултат на съмнения.

За разлика от трагическото или комичното усещане за живота, чувството за ирония не може да лекува. Ироничното съзнание може да види "трагичните грешки", да разбере техните последствия, но то никога не може нито да ги изкупи, нито да ги избегне.

Вината, като огромна черна птица седи на раменете на мнозина от нас.

Вината ни свързва с миналото, следователно тя ни пречи да видим настоящето и бъдещето и даже ги разрушава.

Обичайно вината приема в нашия живот три форми: избягване, свръхкомпенсация и самонараняване.

Няма и не може да има никакви гурута, понеже на всеки човек е съдено да измине своя, не приличащ на другите път.

Нашите предци интуитивно са го разбрали: това, което не е изстрадано, не е осъзнато и не е интегрирано, се предава на следващото поколение.

Колкото повече знам за себе си, толкова повече мога да се реализирам, толкова по-многоцветна и многостранна става моята личност и толкова по-богат ще бъде моят жизнен опит.

Невъзможно е да постигнеш по-високо ниво на отношения с другите, отколкото нивото на отношенията сам със себе си.

Без да чувстваме родителско одобрение, ние не можем да заобичаме себе си.

Ексапнзивното, властно его трансформира детската беззащитност в усещане за величие.

Неврозата е само термин употребяван за описание на присъщи на психиката вътрешни противоречия и предизвиканият от тях протест. Всеки от нас се явява невротик, понеже ние изпитваме вътрешни противоречия между това, което сме, и това, за което се считаме.

Проблемът се състои не в това, че имаме комплекси, а в това, че комплексите притежават власт над нас.

Съвременното странстване на героя става не в реалният свят, а в душевната пустиня.

Задачата на индивидуализацията е в достигането на цялостност, а не доброта, не чистота и не щастие.

Външната власт може да възникне само на основата на вътрешен авторитет.

Целта на живота не е щастието, а смисълът.

Тези ужасни врани – депресия, отчаяние и усещане за ненужност – ще са винаги някъде наоколо, под прозореца ни. Независимо от това, колко осъзнато искаме да се избавим от тях. Те ще се връщат при нас отново и отново, а тяхното пресипнало гракане ще прекъсне задрямалото ни отрицание. Нека мислим за тях като постоянно като напомняне за стояща пред нас задача. Даже като чуваме тяхното гракане, шума на крилата им, дори и тогава запазваме свободата си на избор.

Снимка: Growing Bolder

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност