Да се отдадем на любовта и брака, означава да кажем "да" на смъртта ~ Томас МУР

„Покорството е свързано със загуба в живота, но и с печалба за душата.”

За сенките на любовта, споделено от американския психотерапевт в книгата му "Грижа за душата".

Не бихме могли да изживеем напълно любовта, ако не се срещнем със сянката й. Сантименталната философия на любовта, която признава само романтичното и позитивното, пропада и при най-малкия знак за присъствие на сянката - мислите за раздяла, загубата на вяра и надежда във връзката или неочакваните промени в ценностната система на партньора. Подобна едностранчива гледна точка поставя недостижими идеали и очаквания. Ако любовта не може да отговори на тези идеали, тя бива отхвърлена като незадоволяваща. Обичам да си напомням, че в нашето литературно и художествено наследство любовта е рисувана като дете с вързани очи или като непокорен юноша.

Поради самото си естество любовта изглежда незадоволяваща, но тази незадоволителност оформя широкия кръг любовни емоции. Любовта открива своята душа в чувството за непълнота, невъзможност и несъвършенство.

Като терапевт аз съм запознат твърде добре със сенките на любовта. Хората идват за терапия с искреното желание да получат внимание и лечение и после се влюбват в терапевта. Самата ситуация - редовните срещи, усамотената стая, интимният разговор - може да бъде също толкова ефективна и силна, колкото любовният еликсир на Изолда. Пациентът се измъчва от силни емоции, на които терапевтът обикновено не откликва.

"Защо не ми разкажете за живота си?", пита пациентката отчаяно. "Настанили сте се удобно и сигурно, свободно, защитен от своя професионализъм, а аз си разголвам душата. Ставам уязвима и се влюбвам във вас. Но вие не ме обичате. За вас аз съм просто една от многото. Вие да не сте воайор?"

Ние често се поддаваме на любовни фантазии, свързани с определени хора, особено такива със следните професии: учители, директори, медицински сестри и секретарки. За душата тази любов е истинска, но в контекста на живота тя няма голямо значение. В терапията, медицината и образованието любовта е предизвикана от разговорите, изпълнени със загриженост, от интимните признания и от самото вслушване. Вслушването в думите на околните и грижата за тяхното благо могат да бъдат така приятни, че магическият ореол на любовта да се спусне съвсем незабелязано.

Гърците са разказали една странна история за тъмната любов. Адмет бил виден мъж, който се ползвал с благоволението на Аполон, защото помогнал на бога, когато бил в беда. Като награда му била предоставена възможност да избегне смъртта. Когато смъртта дошла, за да го отведе в подземното си царство, на Адмет било позволено да намери някой, който да се съгласи да заеме мястото му и да умре вместо него. Той помолил престарелите си родители да го заместят. Те обаче отказали под благовиден предлог. Но жена му Алкеста се съгласила и била отведена от Танатос. По някакво съвпадение през това време у Адмет гостувал героят Херкулес. Щом научил за случилото се, той последвал Танатос и се преборил с него. Тогава от подземното царство се появила жена, покрита с воал. Тя сякаш била освободената от Херкулес Алкеста.

Според мен тази история разкрива една от най-тайнствените и необясними загадки на любовта. Любовта винаги е тясно свързана със смъртта. Обикновено легендата е била разглеждана като история, разкриваща призванието на съпругата да жертва живота си за своя съпруг. Но възприето буквално, това тълкуване води до женомразие и повърхностно покорство. Аз разглеждам смъртта на Алкеста по-скоро като смъртта на Нарцис в неговия ручей. Любовта ни извежда от живота и плановете, които сме изградили за него. Алкеста е образът на женското лице на душата, чиято съдба е да премине от живота към дълбините, разкрити посредством смъртта и подземния свят. Да се отдадем на любовта и брака, означава да кажем "да" на смъртта. Покорството е свързано със загуба в живота, но и с печалба за душата. Според древните гърци, в подземното царство душата е у дома си. На пръв поглед любовта предлага придобивки за егото и живота, но всъщност душата се подхранва от интимната близост между любовта и смъртта. Волята и самоконтролът, които губим, когато сме влюбени, могат да бъдат изключително подхранващи за душата.

И все пак не е лесно да приемем смъртоносния аспект на любовта. Той накърнява общоприетите ценности и надежди и противоречи на потребността ни от отговорно поведение. Когато се появи смъртта, всички можем да заприличаме на родителите на Адмет и да си намерим отлични извинения за отклоняване на поканата й. В крайна сметка аз имам планове и удобен живот, защо да се отдавам на тази любов, която би променила всичко завинаги? Или можем да сме герои като Херкулес и да изтръгнем онова, което желаем, от прегръдката на смъртта. Може би в моето сърце живее една Алкеста, която иска да се покори на повелите на любовта, но и един Херкулес, който се разгневява при тази мисъл и побеждава смъртта със силата на мускулите си.

Легендата има двойствен и загадъчен край. Дали това е Алкеста, която се завръща у дома? Защо лицето й е покрито с воал? Възможно ли е, когато насилствено връщаме към живот онова, което сме изгубили в любовта, да получаваме само сянка на предишната му същност? Навярно никога не бихме могли да възкресим душата напълно. Може би тя винаги ще е покрита с воал и поне отчасти защитена от несгодите на реалния живот. Любовта изисква пълно отдаване.

В терапевтичните си опити да направим живота си успешен ние се държим като Херкулес, който избавя душата от смъртта. Спасяваме човека от депресията, като го включваме активно в живота - това иска и Херкулес. Тогава обаче се сблъскваме със забулената от воал душа, с някой, който е познат, но и скрит, който страда от деформация на душата. Когато връщаме човек към живота посредством лекарства, често го виждаме отново сред живите, но с вид на зомби, подобно на жената, която Херкулес възкресява. Алтернативата на тази героична борба от името на живота е да открием нещо алкестианско у нас, което е склонно да отиде в подземния свят, да преживее онова, което съдбата изисква от душата.

Мислим, че знаем какво е любовта както на теория, така и в конкретните житейски ситуации. Но любовта се спотайва в загадъчните тъмни кътчета на душевния подземен свят. Нейната реализация е смъртта - по-скоро край на онова, което е било досега, отколкото начало на това, което очакваме да се случи.

Любовта ни отвежда до ръба на познатото и изживяното и ние заприличваме на Алкеста всеки път, когато приемем любовта с готовност и я придружим под маската на смъртта.

(The Death of Alcestis by Pierre Peyron (French 1744-1814), 1794, North Carolina Museum of Art )

От „Грижа за душата”, Томас Мур

Картина: alaintruong.com
Снимка: thomasmooresoul.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност