Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо ~ Карл Густав ЮНГ

Човек без „любов към съдбата“ е невротик.

Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на казуалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи.

Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивираща принуда на вътрешната или външната съдба.

Всяко друго развитие би било индивидуализъм. Затова, когато е насочен към естественото развитие на личността, упрекът в индивидуализъм е подло оскърбление. Думите: „Мнозина са звани, малцина избрани“ (Матей, 22:14) тук са по-уместни от всякога, защото развитието на личността от нейните кълнове до пълно съзнание е дар и същевременно проклятие – неговото първо следствие е осъзнатото и неизбежно обособяване на индивида от неразграничеността и неосъзнатостта на стадото.

Това означава само едно – самота. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самота няма да ни освободи нито успешната адаптация, нито безпрепятственото нагаждане към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е щастие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-много говорят за него, най-малко мислят за последствията, които са достатъчни, за да разстърсят из основи и които плашат по-слабите духове.

Зад развитието на личността обаче се крие нещо повече от страха от анормални отклонения или самота. Тя е също вярност към собствения закон. Това е доверие в този закон, упорстваща лоялност и доверчива надежда – нагласа, каквато религиозният човек трябва да има към Бога. Тук става ясно каква чудовищна по своите последици дилема лежи в основата на нашия проблем: личността не може да се развие, без човек осъзнато и чрез осъзнато морално решение да избере своя път.

Процесът на личностно развитие черпи енергия не само от казуалния мотив – от необходимостта, но и от осъзнатото морално решение. Ако първата, т.е. необходимостта отсъства, тогава така нареченото развитие е просто акробатика на волята; ако пък липсва осъзнатото решение, развитието се превръща в тъп, несъзнаван автоматизъм.

От морална гледна точка обаче човек може да избере свой път само ако го смята за най-добрия. Ако за по-добър се счита нечий друг път, вместо своята личност човек живее и развива чуждата.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение. Ако всички те бяха глупци, ще рече – „частни случаи“ в сферата на духовното, можехме да не им обръщаме внимание. За нещастие обаче личностите по правило са легендарните герои на човечеството – будещите възхищение, обичаните, боготворените, истинските божии синове, чиито имена „еоните няма да заличат“. Те са истинските цветове и плодове, плодовитите семена на дървото на човешкия род.

Величието на историческата личност никога не се е изразявало в нейното подчинение на общоприетите норми, а точно обратното – в спасителното освобождение от тях. Тези личности се издигат като планински върхове над вкопчената в колективни страхове, убеждения, закони и методи маса и избират свой път. А обикновеният човек винаги се е удивявал, че някой може да предпочете стръмната и тясна пътечка, водеща в неизвестното, пред широкия отъпкан път с познати цели. Затова винаги се е смятало, че подобен човек, ако не е луд, то поне е обсебен от някой бог или демон; защото чудото, някой да може да прави нещата по-различно от начина, по който са ги правили хората открай време, може да се обясни само с демонична сила или божествен дух. Кой друг освен някой бог може да надделее над цялото човечество и вековната привичка?

Открай време на героите се приписват демонични атрибути. Според схващанията на северните народи те имат змийски очи, а раждането или произходът им е необичаен. Някои от гръцките герои имат змийски сърца, други – личен демон, а трети са магьосници или божии избраници. Всички тези атрибути, които лесно могат да се умножат, показват, че за обикновения човек изключителната личност е така да се каже свърхестествено явление, обяснимо единствено с наличието на демоничен фактор.

Какво в крайна сметка кара някого да избере свой път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната идентичност с масата? Не може да е необходимостта, защото тя е еднаква за всички, но повечето търсят изход в конвенционалното. Не може да е и моралното решение, защото по правило хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкова неумолимо ни тласка към необичайното?

Свикнали сме да го наричаме призвание – ирационален фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите отъпкани пътища. Това призвание действа като божествен закон от който няма изплъзване. Фактът, че много от хората, тръгнали по свой път, намират смъртта си в това начинание, не значи нищо за човека с призвание. Той трябва да се подчинява на собствения си закон като на демон, който му нашепва нови, странни пътища. Човекът с призвание слуша зова на вътрешния глас, той е призован. Затова и се вярва, че има личен демон, чиито съвети трябва да изпълнява. Да имаш призвание в първоначалния смисъл на думата ще рече да доловиш зова на някакъв глас.

Призванието или чувството, че си призван, не са прерогатив само на великите личности, а са присъщи и на обикновените и дори незначителни личности, но под все по-завоалирана и несъзнавана форма. Все едно гласът на вътрешния демон е все по-далечен и говори все по-рядко и неясно. Колкото по-незначителна е личността, толкова по-неопределена и по-неосъзната става, докато напълно не се изгуби в социума. Цената за това е загубата на собствената цялост и пълното разтваряне в групата. Вътрешният глас бива заменен от гласа на групата и нейните норми, а призванието – от колективни потребности.

Със сигурност всички хора си приличат, иначе не биха се поддавали на едно и също безумие; и със сигурност психичната основа, върху която почива индивидуалното съзнание, е универсална и еднородна, в противен случай хората не биха се разбирали помежду си. Така че също и в този смисъл личността и своеобразното й душевно устройство не е нещо уникално и единствено по рода си. Единствена е само нейната индивидуалност, което важи за всяка индивидуалност.

Да стане личност, не е прерогатив единствено на гениалния човек. Човек може да бъде гениален и без да е личност. А доколкото всеки индивид има вроден свой собствен житейски закон, всеки притежава теоретичната възможност да следва единствено него и с това да се превърне в личност, т.е. Да достигне цялостност. Но тъй като животът съществува единствено под формата на живи единства, ще рече индивиди, жизненият закон в крайна сметка се стреми към един индивидуално живян живот.

Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.Величието и изкупителният подвиг на всяка истинска личност се състои в това, че сама се принася в жертва на своето призвание със съзнанието, че изважда на бял свят в своята индивидуална действителност онова, което, несъзнавано от групата, би я довело само до гибел.

Човек без „любов към съдбата“ е невротик; той губи себе си и не може да каже заедно с Ницше: „Човек никога не се издига по-високо, отколкото когато не знае къде ще го отведе съдбата му.“ В степента, в която човек предава собствения си закон и пропуска възможността да се превърне в личност, той пропуска и смисъла на своя живот. За щастие снизходителната и дълготърпелива природа никога не поставя пред повечето хора въпроса за смисъла на живота. А когато никой не пита, няма нужда и да се отговаря.

Така както значимата личност оказва освобождаващо, спасително, преобразуващо и лечебно въздействие върху обществото – раждането на личността действа лечебно на индивида – сякаш някой изгубен в заблатени ръкави приток отново открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да започне естествения си растеж.

Вътрешният глас е гласът на един по-пълноценен живот, на едно по-широко и всеобхватно съзнание. Тъй като формирането на личността е равнозначно на потенциране на съзнанието, в митологичен смисъл раждането на героя съвпада със символичното прераждане на слънцето. По същата причина повечето герои притежават свързани със слънцето атрибути, а мигът на раждане на личността им се нарича просветление.

Страхът, който повечето хора изпитват пред вътрешния глас, не е толкова детински, колкото може да ви се стори. Съдържанията, с които си има работа ограниченото съзнание, не са никак безопасни.

Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.

Вътрешният глас представя злото по подвеждащо убедителен начин, за да ни накара да му се подчиним. Ако не го сторим, нищо в това привидно зло не прониква в нас и не може да се извърши никакво обновление и изцеление.

Когато Азът напълно се подчини на вътрешния глас, тогава всичките му съдържания действат като демони, което води до неизбежна катастрофа. Ако Азът обаче бъде подчинен само отчасти и чрез себеутвърждаване се избави от пълно поглъщане, тогава той може да асимилира вътрешния глас и се оказва, че злото, което този глас носи, е зло само привидно, а всъщност е източник на изцеление и просветление.

Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.

Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние. Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Формирането на личността е рисковано начинание и е трагично, че тъкмо демонът на вътрешния глас представлява едновременно висша опасност и незаменима помощ. Трагично е, но е логично. Естествено, че е така.

Можем ли да упрекваме човечеството и добронамерените пастири на стадото или загрижените бащи за това, че издигат защитни стени, измислят убедителни фантазии и препоръчват проходими пътища, които се вият между пропасти? В крайна сметка герой, водач и спасител е онзи, който открива нови пътища към по-голяма сигурност. Бихме могли да оставим всичко постарому, ако не се налагаше да открием този път и човечеството не трябваше да търпи неимоверни страдания, докато не го открие.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.

От Карл Густав Юнг: „За развитието на личността“, изд. Леге Артис

Снимка: Philosophical Explorations

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност