Всяко създание възприема свой собствен отрязък от действителността ~ Дейвид ИГЪЛМАН

„Затворен в тъмната, безмълвна камера на черепа ви, вашият мозък никога не е имал непосредствен опит за външния свят и никога няма да има.“

Роденият през 1971 година невроучен Дейвид Игълман е преподавател в Станфордския университет и автор на научно-популярна литература по въпроса. Неговите изследвания са публикувани в множество издания – от Science до Nature. Той е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът”.

Неговите книги са смело и непоколебимо пътешествие из гъстата плетеница на милиарди неврони и трилиони връзки между тях, които се материализират в нещо, което едва ли очаквате да видите точна там – вашата същност.

Всички преживявания във вашия живот – от единичните разговори до общата култура – моделират микроскопични детайли във вашия мозък. От невронна гледна точка кой сте вие зависи от това къде сте били. Вашият мозък е в процес на неспирна метаморфоза, той постоянно пренаписва собствените си схеми, а понеже преживяванията ви са уникални, такива са и огромните, подробни конфигурации в невронните ви мрежи. Тъй като те продължават да се променят през целия ви живот, вашата самоличност е подвижна цел – тя никога не достига крайна точка.

Когато невронните мрежи се променят заради нараняване или дрога, и вашият характер се променя успоредно с нея. За разлика от всяка друга част от тялото ви, ако увредите частица от мозъка си, личността ви най-вероятно коренно ще се промени.

Каква е тайната зад гъвкавостта на младите мозъци? Тя не е в израстването на нови клетки – всъщност броят на мозъчните клетки е един и същ при децата и възрастните. Вместо това тайната се крие в начина, по който са свързани тези клетки.

При раждането невроните на бебето са разнородни и несвързани. През първите две години от живота те започват да се свързват изключително бързо, докато усвояват сетивна информация. Всяка секунда в мозъка на малкото дете се образуват до два милиона нови връзки, или синапси. На двегодишна възраст детето има над сто трилиона синапса – двойно повече от възрастен човек.

Сега то е достигнало максимума и има далеч повече връзки, отколкото ще са му нужни. В този момент образуването на нови връзки се заменя от стратегията на невронното „окастряне”. Докато съзрява-те, 50% от синапсите ви ще бъдат подрязани.

Кои синапси остават и кои изчезват? Когато един синапс участва успешно в дадена схема, той се усилва; и обратно, синапсите отслабват, ако не са от полза, докато накрая биват елиминирани. Също като пътеки в гората, връзките, които не използвате, се губят.

В известен смисъл процесът на превръщането ви в човека, който сте, се определя от орязването на вече наличните възможности. Вие ставате този, който сте, не благодарение на онова, което израства в мозъка ви, а на онова, което се премахва.

Ако развиващият се мозък не получи подходящата, „очакваната” среда – такава, в която детето е грижовно отглеждано, – за него ще е трудно да се развие нормално. Без среда, предлагаща емоционални грижи и когнитивни стимули, човешкият мозък не може да се развие нормално.

Само допреди двайсетина години все още се смяташе, че мозъчното развитие до голяма степен е приключило в края на детството. Но сега вече знаем, че процесът на изграждане на човешкия мозък отнема до 25 години. Тийнейджърските години са период на толкова важна невронна реорганизация и промяна, че оказват драматично влияние върху това как изглежда личността ни. Докато ние добиваме вида си на възрастни, хормоните, препускащи из телата ни, предизвикват видими телесни изменения – невидимо обаче нашият мозък преминава през също толкова монументални промени. Тези промени обагрят силно начина, по който се държим и реагираме на света около нас. Една от тези промени е свързана с възникващото усещане за „аз”, а редом с него и със самосъзнанието.

В юношеството мисленето за собственото аз – т.нар. „самооценка” – е с висок приоритет. За разлика от това, възрастният мозък е свикнал със собственото си аз – така както с времето се разносват новите обувки.

Освен социалното неудобство и емоционалната хиперчувствителност, тийнейджърският мозък е така нагласен, че да поема рискове. Дали ще е бързо каране, или изпращане на голи снимки, рисковото поведение е по-изкушаващо за тийнейджърския мозък, отколкото за възрастния. Това до голяма степен е свързано с начина, по който реагираме на възнагражденията и стимулите. Докато преминаваме от детството към юношеството, мозъкът проявява засилена реакция към възнагражденията в онези свои зони, които са свързани със стремежа към удоволствие. При тийнейджърите активността тук е толкова висока, колкото и при възрастните.

Има обаче един важен факт: активността в орбитофронталната кора свързана с вземането на ръководни решения, с вниманието и симулацията на бъдещи последици – при тийнейджърите все още е същата като при децата. Зрялата система за стремеж към удоволствие, съчетана с незряла орбитофронтална кора, означава, че тийнейджърите са не само емоционално хиперчувствителни, но и по-малко способни от възрастните да овладяват емоциите си.

Когато бил изследван един от най-прочутите мозъци на 20-ти в. – на Алберт Айнщайн, – той не разкрил тайната на гения му. Но показал, че мозъчната област, посветена на пръстите на лявата ръка, се била уголемила, образувайки в кората огромна гънка, наречена „омега знак” и оформена като гръцката буква Ω – и всичко това благодарение на не толкова известната страст на Айнщайн да свири на цигулка. Тази гънка се уголемява при опитните цигулари, които усилено развиват прецизна сръчност в пръстите на лявата ръка. Пианистите, за разлика от тях, развиват „омега знак” и в двете си полукълба, тъй като ползват и двете си ръце за фини и прецизни движения.

Мозъците са скъпи от енергийна гледна точка. Двадесет процента от калориите, които поемаме, отиват за захранване на мозъка. Така че мозъците се опитват да функционират по енергийно най-ефективния възможен начин, а това означава да обработват само онзи минимум информация от сетивата, който ни е необходим, за да се ориентираме в света.

Вие имате усещането за непосредствен достъп до света чрез вашите сетива. Можете да посегнете и да докоснете материята на физическия свят – като например книга или стола, на който седите. Но това усещане за допир не е непосредствен опит. Макар да ви се струва, че допирът става в пръстите ви, в действителност всичко става в контролния център на мисията – мозъка. Същото е и с целия ви останал сетивен опит. Виждането не става в очите ви, чуването не се осъществява в ушите ви, помирисването не се случва в носа ви. Целият ви сетивен опит се осъществява във вихрите от активност в изчислителната материя на мозъка ви.

Работата е там, че мозъкът няма достъп до външния свят. Затворен в тъмната, безмълвна камера на черепа ви, вашият мозък никога не е имал непосредствен опит за външния свят и никога няма да има.

Вместо това съществува само един начин, по който тази информация отвън стига до мозъка. Сетивните ви органи – очите, ушите, носът, устата и кожата – действат като преводачи.

Всичко, което преживявате – всяка гледка, звук, мирис, не е непосредствен опит, а електрохимично превъплъщение в един тъмен театър.

Всъщност мозъкът поражда своя собствена действителност още преди да получи информацията, идваща от очите и другите сетива. Това е така нареченият вътрешен модел. Така че във всеки един момент онова, което ние възприемаме като виждане, разчита не толкова на светлината, попадаща в очите ни, колкото на онова, което вече е в главите ни.

Ние смятаме цвета за фундаментално качество на света около нас. Само че във външния свят всъщност не съществува цвят.

Когато електромагнитни лъчи ударят обект, част от тях се отразяват и биват уловени от очите ни. Ние различаваме милиони комбинации от дължини на вълните, но единствено в главите ни някои от тях се превръщат в цвят. Цветът е интерпретация на вълновите дължини, която съществува само вътре в нас.

А работата става и още по-странна, тъй като вълните, за които става дума, са само от така наречената „видима светлина” – спектър от дължини, който се простира от червеното до виолетовото. Видимата светлина обаче съставлява само една съвсем малка част от електромагнитния спектър – по-малко от една десетотрилионна част от него. Целият останал спектър – в това число радиовълните, микровълните, рентгеновите лъчи, гама-лъчите, разговорите по мобилните телефони, безжичният интернет и т.н. – преминава през нас в момента, но ние изобщо не го осъзнаваме. Това е така, защото ние не разполагаме със специализирани биологични рецептори, които да улавят тези сигнали от останалите части на спектъра. Отрязъкът от действителността, който виждаме, е ограничен от нашата биология.

Всяко създание възприема свой собствен отрязък от действителността. В слепия и глух свят на кърлежа сигналите, долавяли от околната среда, са температурата и телесната миризма. За прилепите това е ехолокацията на въздушни вълни. Опитът на рибата черен нож се определя от пертурбациите на електрическите полета. Това са отрязъците от техните екосистеми, които те могат да различат. Никой няма опит от обективната действителност такава, каквато наистина съществува; всяко създание възприема само онова, което еволюционно е обусловено да възприема. Но вероятно всяко създание приема, че неговият отрязък от действителността е целият обективен свят. Откъде накъде изобщо би ни хрумнало, че съществува нещо отвъд онова, което възприемаме?

Как тогава наистина „изглежда” светът извън главата ви? В него не само че няма цвят, но няма и звук – сгъстяването и разширяването на въздуха се улавя от ушите и се превръща в електрически импулси. След това мозъкът ни представя тези сигнали като сладкогласни тонове, свистене, тракане и дрънчене. Действителността освен това е безмирисна – извън мозъците ни няма такова нещо като миризма. Молекулите, носещи се из въздуха, се свързват с рецепторите в носа ни, а мозъкът ги интерпретира като различни миризми. Действителният свят не е изпълнен с ярки сетивни събития – нашите мозъци оживяват света със собствената си сетивност.

Вашият мозък ви поднася разказ – и всеки от нас вярва на разказа, който той му разказва. Още по-странното е, че най-вероятно всеки мозък разказва един малко по-различен разказ. Във всяка ситуация с множество очевидци различните мозъци имат различни лични субективни преживявания. При седем милиарда човешки мозъка, бродещи по планетата (и още трилиони животински), няма една-единствена версия на действителността. Всеки мозък носи своята собствена истина.

Дейвид Игълман: „Мозъкът – това си ти“, изд. Сиела

Снимка: thersa.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност