Чувствата определят значението на всяко нещо ~ Даниел ГИЛБЪРТ

„Не можем да се чувстваме добре за въображаемо бъдеще, когато сме заети да се чувстваме зле за реално настояще.“

Даниел Гилбърт е американски социален психолог и писател на произведения по медицина и книги за самопомощ. Като професор по психология в Харвардския университет става известен с изследването си за емоционалното прогнозиране. Книгата му „Какво е нужно да си щастлив?“ от 2005 г. става бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и е преведена на повече от 30 езика по света. Тя печели наградата на Кралското общество за най-добра научна книга за 2007 г.

Най-голямото постижение на човешкия мозък е способността да си представя предмети и епизоди, които не съществуват в царството на реалното и именно тази способност ни позволява да мислим за бъдещето. Както беше отбелязал един философ, човешкият мозък е „машина за очаквания“ и „производството на бъдеще“ е най-важното нещо, което той прави.

Всеки мозък, отгледан на постоянна диета от криминални филми и евтини детективски романи, напълно очаква думата „нощ“ да последва фразата „Беше тъмна и буреносна“ и така, когато срещне думата „нощ“ е съвсем подготвен да я смели. Докато предположенията на мозъка ви за следващата дума се оказват верни, вие щастливо продължавате напред, от ляво на дясно, от ляво на дясно, обръщате черните заврънкулки в идеи, сцени, герои и понятия, блажено неведоми, че мозъкът ви следва и предвижда бъдещето на изречението с фантастична скорост. Само когато предвиждането му не се сбъдне, вие изведнъж се чувствате… авокадо.

Защо хората съжаляват повече за бездействията, отколкото за действията си? Едната причина е, че психологичната имунна система изпитва по-големи затруднения да произведе положителни и надеждни възгледи от бездействията, отколкото от действията. Когато приемем предложение за женитба от някого, който после започва да коли с брадва, можем да се утешаваме, като си мислим за всички неща, които сме научили от преживяното. Но когато бездействието ни стане причина да отхвърлим предложение от някой, който по-късно става филмова звезда, не можем да се утешим с мисълта за всичко, което сме научили от преживяването… тъй като такова няма. Абсурдът е пределно ясен: понеже не осъзнаваме, че психологичната ни имунна система може по-лесно да даде разумно обяснение на прекалената смелост, отколкото на прекалената страхливост, гледаме да се застраховаме, когато има възможност да сбъркаме.

Възрастните обичаме да задаваме идиотски въпроси на децата, така че да можем да се посмеем, когато ни дадат идиотски отговори. Един много идиотски въпрос, който обичаме да задаваме на децата е: „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ Малките деца изглеждат подобаващо озадачени, дори може би поразтревожени, дали пък няма някакъв риск да се смалят. Ако изобщо отговорят, обикновено казват неща от сорта: „продавач на бонбони“ или „катерач на дървета“. Смеем им се, защото вероятността детето някога да стане продавач на бонбони или катерач на дървета е почти нулева и е почти нулева, защото това не са неща, които повечето деца биха желали, пораснат ли веднъж достатъчно, за да започнат самите те да задават идиотски въпроси. Но забележете, че макар отговорите на нашия въпрос да са грешни, те са верните отговори на друг въпрос, а именно: „Какво искаш да бъдеш сега?“

Всички твърдения за щастие са твърдения от нечия гледна точка — от перспективата на едно човешко същество, чиято уникална колекция от минали преживявания служи като контекст, като обектив, като фон за оценката на настоящото преживяване. Колкото и да им се иска на учените, няма поглед от никъде. 

Преживеем ли веднъж нещо, след това сме неспособни да гледаме на света както преди. Невинността ни е загубена и не можем повече да се върнем назад. Може да помним какво сме си мислели или казали (не че е задължително) и да помним какво сме направили (макар че и това не е задължително), но вероятността да възкресим преживяното и да го оценим сякаш отново сме се върнали назад, е депресиращо малка. В известен смисъл пушещите пура, свирещи на китара и похапващи пастет хора, в които сме се превърнали, нямат по-голямо право да говорят от името на хората, които сме били, отколкото външните наблюдатели. Разделените близнаци може и да са в състояние да ни кажат как се чувстват днес от това, че са разделени, но не могат да ни кажат как се чувстват сиамските близнаци, които никога не са били разделяни.

Предчувствието често ни позволява да предвидим чувствата си по-добре, отколкото логичното мислене.

Емоционално преживяване в резултат на поток информация, който произлиза от материалния свят, се нарича чувство; емоционално преживяване в резултат на поток информация, който произлиза от паметта се нарича предчувствие; и тяхното смесване е един от най-популярните спортове на света.

Писателят Греъм Грийн пише: „Омразата явно задейства същите жлези като любовта.“ Наистина, изследване показва, че психологичната възбуда може да бъде тълкувана по различни начини и нашето тълкуване на нашата възбуда зависи от това какво си мислим, че я е предизвикало. Възможно е да сбъркаме страх със страст, опасение с вина, срам с безпокойство.

Чувствата не само имат значение — те определят значението. Не можем да кажем, че нещо е добро, освен ако не поясним защо е добро, отговорът е един: по правило добро е, защото ни кара да се чувстваме щастливи.

На повечето от нас им е безкрайно трудно да си представят утре, което да е ужасно различно от днес и ни е особено трудно да си представим, че някога ще мислим, желаем или чувстваме различно от начина, по който го правим сега. Тийнейджърите си правят татуировки, защото са сигурни, че „смъртта е яка“ винаги ще е страхотно мото, млади майки изоставят обещаващи юридически кариери, защото са уверени, че да си стоят вкъщи при децата винаги ще бъде удовлетворяваща работа и пушачи, които току-що са загасили цигарата са уверени през следващите пет минути, че могат лесно да се откажат и че решимостта им няма да намалее с намаляването на никотина в кръвния поток. Психолозите нямат нищо против тийнейджърите, пушачите и майките. 

Една от отличителните черти на депресията е, че когато депресирани хора мислят за бъдещи събития, не могат да си представят, че ще им харесат кой знае колко. Ваканция? Свалка? Вечер навън? Не, благодаря, просто ще си стоя тук в тъмното. На техните приятели им писва да ги гледат как кършат ръце, обзети от паника и им казват, че и това ще мине, че винаги е най-тъмно преди зората, че на всеки му се усмихва късметът и разни други важни клишета. Но от гледна точка на депресирания цялото кършене на ръце е съвсем обосновано, защото когато си представи бъдещето, човекът открива, че му е трудно да се чувства щастлив днес и оттам му е трудно да повярва, че ще се чувства щастлив утре.

Не можем да се чувстваме добре за въображаемо бъдеще, когато сме заети да се чувстваме зле за реално настояще.

Една от най-жестоките истини в живота е следната: чудесните неща са особено чудесни, когато се случват за пръв път, но чудесията им избледнява с повторението. Просто сравнете първия и последния път, когато детето ви е казало „мамо“ или партньорът ви „обичам те“ и ще разберете какво точно имам предвид. Когато преживяваме нещо — слушаме дадена соната, правим любов с даден човек, гледаме как слънцето залязва от даден прозорец на дадена стая — и когато това се случи повторно са две различни неща: ние бързо започваме да свикваме с него и преживяването ни носи все по-малко удоволствие с всеки изминал път. Психолозите наричат това привикване, икономистите го наричат намаляваща пределна полезност, а останалите му викаме брак.

Единственото по-трудно нещо от това да намериш игла в купа сено е да намериш игла на игленика. Когато един обект е обграден от подобни обекти, той естествено се слива с тях, а когато е обграден от различни обекти, естествено изпъква.

Защо прощаваме на потомците си поведение, което не бихме простили на приятел? Защо не се тревожим, когато президентът направи нещо, което би ни спряло да гласуваме за него, ако го беше направил преди изборите? Защо не обръщаме внимание на постоянните закъснения на даден служител, но отказваме да назначим на работа кандидат, който закъснява две минути за интервюто си? Едната възможност е, че кръвта вода не става, знамената са направени, за да се развяват и първото впечатление е най-важно. Но съществува и друга възможност и тя е, че е по-вероятно да търсим и намираме положителната гледна точка към неща, от които не можем да се отървем, отколкото към неща, от които можем. Приятелите идват и си отиват, а да си смениш кандидатите е толкова лесно, колкото и чорапите. Но децата и президентите са си наши, за добро и зло, и не можем да направим кой знае какво по въпроса, след като веднъж са били родени или избрани. 

Когато преживяването, което имаме, не е преживяването, което искаме да имаме, първата ни реакция е да излезем и да си набавим друго, за това връщаме взети под наем коли, от които не сме доволни, напускаме лоши хотели и преставаме да дружим с хора, които си бъркат в носа на публични места. Само когато не можем да променим преживяването, започваме да търсим начини да променим възгледите си относно преживяването.

Има много хубави неща в това да остаряваш, но никой не знае какви са. Заспиваме и се будим по никое време, храните, които избягваме, са повече от тези, които ядем и взимаме хапчета, за да ни помагат да си спомняме какви хапчета да взимаме. Единственото хубаво нещо в това да остаряваш, е, че хората, които все още имат коса на главата си, понякога са принудени да отстъпват крачка назад и да се възхищават на богатия ни жизнен опит.

Хора, които живеят в бедни държави са много по-малко щастливи от хора, които живеят в средно развити държави, но хора, които живеят в средно развити държави не са много по-малко щастливи от хора, които живеят в силно развити държави. Икономистите обясняват, че богатството има „намаляваща пределна полезност“, което е усукан начин да се каже, че е неприятно да си гладен, измръзнал, болен, уморен и изплашен, но след като се освободиш веднъж от този товар, останалите ти пари стават все по-безполезна купчина хартия.

Произвеждането на богатство не прави задължително хората щастливи, но служи за нуждите на икономиката, която служи за нуждите на стабилно общество, което служи като мрежа за разпространението на измамните убеждения относно щастието и богатството. Икономиките процъфтяват, когато индивидите полагат усилия, но понеже индивидите ще полагат усилия само за постигането на собственото си щастие, от съществено значение е те погрешно да смятат, че производството и консумацията са корените на личното благоденствие.

От Даниел Гилбърт, „Какво е нужно да си щастлив?“, изд. Изток-Запад

Снимка: ted.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност