За вярата и характера ╫ Владета ЙЕРОТИЧ

„Божият път е да преобразяваме своята природа, правейки я „нова твар”, защото „старото отмина, ето, всичко стана ново”.”

Думи на акад. Владета Йеротич - сръбски психиатър и християнски мислител, автор на множество книги и статии по психология и религия

Факт е, че човек се ражда с определен темперамент, а може би и интелигентност. С раждането той носи в себе си холеричен, сангвиничен, флегматичен или меланхоличен, а понякога и смесен темперамент (според Хипократово-Галеновата класификация), и запазва този темперамент малко или много през целия си живот. Вероятно е вродена даденост и това, дали характерът на човека е интровертиран или екстравертиран, дали той е мълчалив или приказлив, дали е пасивно-зависим или е активен. Човекът не приема от родителите и предците си само физическите белези (цвета на очите и на косата, формата на главата, предразположеността на отделни телесни органи към болести и т. н.), но и някои душевни особености. Наследяват се отделни душевни и физически болести. Най-новите изследвания върху алкохолици и наркомани показват тяхната генетична предразположеност да реагират по различен начин, в сравнение със здравите хора, на наркотиците, с които влизат в досег през своя живот. 

Каква е връзката между вродените или рано придобитите черти на човешкия характер и християнската вяра, както и с възможността за промяна на тези рано утвърдени особености на характера? Хората най-често не са доволни от онова, което са приели като наследство или са придобили в детството си чрез лошото възпитание на своите родители. В много случаи, макар и невинаги, това недоволство е оправдано и може да послужи като силен стимул за промяната на онези черти на характера, от които сме недоволни. С други думи, нашето недоволство от самите нас е или положително предизвикателство за нашата индивидуация (или/и обожение), или е безплодно и невротично и води до примирение, депресия и душевна празнота.

Свети Йоан Лествичник пише: „Наставленията, които ние сме получили от детинство, нашето възпитание и занятия, когато станем на възраст, способствуват или ни пречат за придобиване на добродетели и в монашеския живот” (Лествица 26:30).

Но важният въпрос, който занимава еднакво педагогиката, психологията и християнското учение, е: може ли и как трябва да се промени човешката природа; трябва ли да „пречупваме” своята природа или по-добре да я преобразим?

По-голяма част от хората никога през живота си, поне не съзнателно, не са си задавали подобни въпроси. Дали са доволни от себе си или не, те продължават да съществуват. Те търпят в живота си покорно и робски, като понасят своите собствени и чуждите недостатъци, или са в постоянен бунт срещу другите хора (ако знаеха, че единственият начин за поправяне на света е да поправят самите себе си, те биха станали „монаси” и без манастири и тогава биха се отказали от безсмислената задача да предизвикват революции и войни в света).

Много са хората, които не бихме могли да накараме да изпитат достатъчно убедително себе си, за да им помогнем да разберат необходимостта от това да се променят, вместо да се предават на мъртвешки сън или на „забравата на битието”. Да оставим за момент удивлението пред християнските подвижници от всички времена, които превръщат човешките страсти в добродетели (не бива да забравяме, че гръцката дума „άσκησις” и глаголът „ασκέω” означават не само методично повтаряне на нещо, но и възпитаване на духа и волята, и затова всеки индивидуален човек, който осъзнава своя път към това да стане личност, е естествено аскет). Сега ни интересува повече онази, вероятно най-многобройна група хора, която поради някакви събития или преживявания е пробудена от земната сънливост на битието, но няма достатъчно сили, воля и желание, а често не й достига и знание как да започне мъчителния процес на промяна на своята природа.

Естествено, силната мотивация в човека е онзи решаващ лост, който единствено може да повдигне здраво заседналата канара на нашите навици и грехове, с цел промяна на природата ни.

Карл Ясперс смята, че само „граничните ситуации” (към които спадат и тежките болести, смъртта на скъп човек, някое външно нещастие) са в състояние да ни извадят от блажения „покой”, който ни служи като прикритие или като подземния лабиринт от разказа на Кафка „Вертеп”. (Ще припомня, че в него става дума за човека-къртица, който неуморно руши и гради подземни тунели от страх да не му се случат външни нещастия, на които, в интерес на истината, ние най-често трябва да бъдем благодарни за разрушаването на тези вътрешни невротични крепости.)

Диалектиците биха казали, че онзи решаващ и спасителен „скок в екзистенцията”, който в началото на преобразяването на личността прилича на скок в нищото, в празнотата, настъпва ненадейно и неочаквано, когато количеството на безсмислени повторения на един и същи недостатък или грях прераства в качество, т.е. когато грехът е станал непоносимо блудкав и противен за своя носител. Но за един такъв скок ни е насъщно необходима Божията помощ, защото трудно можем да се измъкнем сами от блатото на греха. Колко рядко се случва този спасителен скок, а и каква борба още ни чака, когато той е направен – борба с греха, със самоизмъчването и вечно съществуващата опасност за връщане назад (подобно на алкохолика, веднъж престанал да пие, който отново, с още по-голяма страст се вкопчва в алкохола), нека ни покажат примерите от всекидневния живот, които още веднъж насочват вниманието ни към човешката природа и страшната сила на дългогодишните лоши навици.

За човека с холеричен темперамент знаем, че е в състояние дълго време да обуздава своя гняв към някого от близкото си обкръжение, така че изведнъж гневът да се прояви в цялата си сила, при това при съвсем незначителен повод, често с дълготрайни, а понякога и с непоправими последици. Сангвиничният темперамент, който се изразява в чести, резки и необясними промени в настроението на човека по няколко пъти на ден, които не могат да не предизвикат учудване, възмущение и гняв между членовете на семейството или приятелите, също като холеричния, създава безбройни проблеми на човека със самия себе си и с обкръжаващата го среда – първите заради естествената им тромавост и склонност да се оставят на течението на живота, а вторите поради тъжното си и мрачно настроение и постоянното избягване на борбата и конфликтите – имат проблеми с хората, които ги отбягват, не ги обичат, не ги разбират, а често и се плашат от тях. Какво да правим със себе си, когато се проявяваме като холерични, сангвинични, флегматични, меланхолични, или когато сме прекалено мълчаливи или бъбриви, прекалено зависими от другите хора и поради това пасивни и покорни, или когато непрекъснато изпитваме нужда да властваме над хората и да им се налагаме, като ги подчиняваме? Какво да правим с хиперсексуалната природа, която ни прави полигамни – донжуановци и нимфоманки? По-справедлив би бил въпросът дали тази наша природа (холерична, меланхолична, хиперсексуална, пасивна или активна) наистина ни пречи или така сме се сродили с нея, че ни е станала „втора природа”, която дори обичаме?

Немислимо е да се мислим за християни, без да разпознаваме греховете на своята природа. Нямаме право да се наричаме християни, ако не предприемаме нищо, за да променим, поправим, преобразим своята природа, желанието си да властваме и да демонстрираме силата си над по-слабия, нашата злословеща бъбривост, изпълнена със съзнателно или несъзнателно осъждане на другите, необузданата си сексуалност, която оправдаваме с полигамната природа на човека, и още много други вредни и пагубни за нас самите и за останалите неща. Напразно се наричаме християни, ако оправдаваме нехристиянските си постъпки с вродената или придобита природа, особено ако се позоваваме на лошите си родители, като им приписваме цялата вина за собствените си злодеяния. Никой разумен човек, който познава „злия нрав” на падналия човек, няма да оспори или да подцени страшната сила на наследствеността и на вродената човешка природа, и също толкова тежките последици от нещастното ранно детство с разведени родители, всеки от които може да бъде и сериозно болен – физически или душевно.

Но именно вярното разпознаване на страшната сила на падналата и грешна човешка природа предлага на човека идеалната възможност, подобно на удавника или на заобиколения от врагове, да викне за помощ към Единия и Всемогъщ Бог, по думите на св. Йоан Лествичник: „Представи пред Господа немощта на своето естество, съзнавайки във всичко своето безсилие, и ти неусетно ще получиш дара на целомъдрието” (Лествица 15:26).

Няма по-голяма благодарност към Бога от придобиването на здрав основен камък на вярата в човека, спасен от Бога в мига, в който е прозрял, че не може да се спаси от смъртната опасност с акробатиката на ума, с находчивостта на интуицията или с помощта на други хора.

За това колко отдавна истинските християни са съзнавали трагичността на човека в света, говорят следните думи на св. Йоан Лествичник, които с чиста съвест са могли да изговорят Шекспир или Достоевски, Паскал или Киркегор: „Как да умъртвя тая, която трябва да възкръсне с мене? Как да направя нетленна тая, която е получила тленно естество? Какви убедителни доказателства да представя на тая, която може да ми противопостави толкова естествени възражения?… Ако я наскърбя, сам много ще страдам. Ако я поразя, то с кого ще придобивам добродетели? И отвращавам се от нея, и я прегръщам. Каква е тая тайна в мене? По какъв начин става в мене това съединение на противоположности? Как аз сам на себе си съм и враг и приятел? Кажи ми, съпруго моя – мое естество; защото аз не искам да питам никого другиго, освен тебе, за това, което се отнася до тебе; кажи ми, как мога да живея неуязвяван от тебе? Как мога да избягвам опасността за моето естество? Защото аз съм обещал на Христа да водя с тебе постоянна борба. Как мога да избегна мъките от теб, след като доброволно съм се решил да бъда твой господар?” (Лествица 15:86).

В Евангелието Господ Иисус Христос ни напомня много пъти, че за този, който вярва, всичко е възможно. Но колко е трудно за днешния човек да вярва! А днес Бог не ни Се открива по-малко или по-рядко отколкото преди, от времето на Моисей или на апостолите. Той непрестанно Се открива в „дребните радости” на всекидневния живот: в слънчевия ден или в бурята, на морето и в планината, в смеха на любимия човек, в хляба и виното, в полета на птиците, във верността на кучето и своенравието на котката, в хайку стиховете и в човешкия глас, който Го прославя. Ако само за миг се спрем пред тези Божии явявания, вече сме уловени в галилейската рибарска мрежа и сме станали пленници на „безумната Божия любов”. А тогава наистина можем да правим всичко, защото сме повярвали. По „естествен” път, защото това е Божият път, ще преобразяваме своята природа, правейки я „нова твар”, защото „старото отмина, ето, всичко стана ново”.

От Владета Йеротич, „Завръщане към отците. Учението на св. Йоан Лествичник, св. Исаак Сирин, св. Марк Подвижник и нашето време“, изд. Омофор
Превод от сръбски: свещеник Стоян Бербатов и презвитера Екатерина Крумова

Източник (със съкращения): svet.bg
Снимка: lyuliyuli.blogspot.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност