„Различните форми на садизъм се свеждат до един основен порив - постигане пълна власт над друго лице, превръщането му в безпомощен обект на волята на садиста, който се стреми да стане негов абсолютен господар.“
Бягство от свободата
~ Садизъм
Каква е същността на садистичните склонности? И тук желанието да се причини болка на други не е главната цел. Различните форми на садизъм се свеждат до един основен порив - постигане пълна власт над друго лице, превръщането му в безпомощен обект на волята на садиста, който се стреми да стане негов абсолютен господар, да прави с него каквото си иска. Той постига това с унижаването и заробването на другия, а най-важната му цел е да го накара да страда, понеже няма по-голяма власт над друг човек от причиняването на болка, принудата да понесе страдания, без да бъде в състояние да се защити. Удоволствието от пълното господство над друго лице (или друго живо създание) е същността на садистичното поведение.
Маркиз дьо Сад поддържа, че същността на садизма е в качеството му да господстваш - гледище, отразено в следния откъс от 1934 г.: „Вие искате не да направите удоволствие на партньора си, а да въздействате на чувствата му - болката е далеч по-силно чувство от удоволствието... човек съзнава това; прилага го и е удовлетворен.“ В анализа си на труда на Дьо Сад, Горе определя садизма като „удоволствието, изпитвано от наблюдаваните изменения на външния свят, причинени от наблюдателя.“ Това определение се приближава до нашето схващане за садизма повече от разбиранията на други психолози. Според нас обаче Горе не е прав, когато идентифицира садизма с удоволствието от господството или продуктивността. За садистичното господство е характерно желанието обектът да се превърне в безпомощно същество в ръцете на садиста, докато несадистичната радост, изпитвана при въздействие върху други, зачита целостността на неговата личност и се основава на чувството за равенство. В дефиницията на Горе садизмът губи специфичното си качество и не се различава от другите форми на продуктивност.
На пръв поглед склонността да наложиш абсолютното си господство над друг човек е противоположна на мазохизма и наистина буди недоумение, че тези две пристрастия са много тясно преплетени. По отношение на практическите последици несъмнено желанието да бъдеш зависим или да страдаш е противоположно на желанието да господстваш над другите или да им причиняваш страдания. От психологическа гледна точка обаче и двете склонности са резултат на една и съща основна потребност, произтичаща от неспособността да се понесе изолацията и слабостта на собствената личност. Бихме предложили целта, която е в основата на садизма и на мазохизма, да се нарича симбиоза. Тя в психологически план означава обединяването на една самостоятелна личност с друга (или с всякаква друга външна сила) по такъв начин, че всяка от двете да загуби своята собствена цялост и те да изпаднат в пълна зависимост помежду си. Садистът, както и мазохистът, се нуждае в еднаква степен от своя обект, но намира сигурност не в собственото си унижение, а в унижението на друг. И при двата случая се губи целостността на собствената личност. При единия аз се разтварям във външна сила, аз се обезличавам. При другия - аз израствам, превръщайки друга личност в съставна част от мен, и придобивам сила, която ми липсва, ако съм независим от нея. Винаги неспособността на личността да понесе самотата поражда стремеж към симбиоза с някой друг. От това става ясно защо мазохистичните и садистичните склонности винаги са съчетани помежду си. Макар и на повърхността да изглеждат противоречиви, те имат общ корен - еднаква основна потребност. Хората не са нито садисти, нито мазохисти, но винаги е налице едно колебание между активната и пасивната страна на симбиотичния комплекс, така че в много случаи е трудно да се определи кое от тези две начала действа в даден момент. И при единия, и при другия случай индивидуалността и свободата се изгубват.
Обикновено свързваме мисълта за садизма с очебийните за него деструктивност и враждебност. Безспорно в садистичното поведение винаги е налице повече или по-малко деструктивност. Това се отнася със същата сила и за мазохизма, както показва анализът на всяка мазохистична склонност. Основната разлика според нас е, че при садизма враждебността е винаги по-добре съзнавана и непосредствено изразена в действие, а при мазохизма, обратно - нейното проявление е несъзнавано и косвено. В тази връзка бихме желали да изтъкнем, че садизмът не е идентичен с деструктивността, макар че до голяма степен се съчетава с нея. Лицето, което обича да руши, иска да унищожи обекта, тоест да го премахне и да се избави от него. Садистът иска да господства над обекта си и унищожаването му ще означава огромна загуба за него.
Садизмът според нас може да бъде относително свободен от деструктивната си тенденция и съчетан с приятелско отношение към своя обект. Този „любящ“ садизъм намира класически израз в „Изгубени илюзии“ на Балзак. Имаме предвид един епизод, илюстриращ потребността от симбиоза. В откъса Балзак описва отношението между младия Люсиен и представилия се за абат странник. Скоро след като се запознал с младежа, който правел опит да се дави, абатът му казва:
„ ...Този млад човек няма нищо общо с поета, който умря преди малко. Извадих ви от водата, върнах ви към живота. И сега ми принадлежите, както творението е в ръцете на твореца, както Африт от арабските приказки е собственост на демона, както ичогланът е на султана и както плътта принадлежи на душата. Ще ви крепя с мощната си десница по пътя към властта и ви обещавам освен това живот, преизпълнен с наслади, с почести и неспирни празненства ... Никога няма да ви липсват пари... Ще блестите, ще се перчите, а в това време, превит на две в калните основи аз ще строя пищната сграда на вашето благополучие. Обичам властта заради самата власт, това е моята същност. Ще се наслаждавам на твоите наслади, запретени за мен. С една дума, аз ще живея чрез вас …“
„... Искам да обичам мое създание, което да оформя и извая за мои цели, за да го обикна, както баща обича детето си. Аз ще се разхождам в твоята кола, моето момче, ще се радвам на твоите успехи с жените, ще казвам: „Този красив младеж съм аз! Този маркиз дьо Рюбампре е създаден от мен, аз го въведох в аристократичния свят, неговото величие е мое дело, той мълчи или говори по моя знак, той се съветва за всичко с мен.“
Често и не само в елементарните отношения садо-мазохизмът се възприема погрешно като обич. Особено мазохистичните прояви създават впечатление за израз на такова чувство. Отношението на саможертва в интерес на друго лице и отказът от правата и претенциите на една личност в полза на друга се възхваляват като примери на „велика любов“. Като че ли няма по-силно доказателство за „обич“ от готовността да се отдаде всичко в името на любимия човек. Всъщност при тези случаи „обичта“ е мазохистичен копнеж, коренящ се в симбиотичната потребност на другото лице. Ако под обич разбираме страстното утвърждаване и активната привързаност към една личност, ако я разбираме като единение с друго лице на основата на свободата и единството на двама души, в такъв случай мазохизмът и обичта са противоположности. Обичта се основава на равенството и свободата. Изразява ли се в подчинение и накърняване на целостността на единия от партньорите, тя се превръща в мазохистична зависимост, по каквито и начини да се осмисля взаимоотношението им. Садизмът често се проявява под прикритието на обичта. Да господстваш над друго лице, често излиза като израз на обич, ако успееш да убедиш другите, че това е в негов интерес, но същественият фактор винаги е удоволствието от самото господство.
Избрано от: „Бягство от свободата“, Ерих Фром, Изд. „Захарий Стоянов“, 2001 г.
Снимка: fromm-online.org
