Повечето житейски проблеми се основават на илюзията, че противоположностите могат да се разделят ~ Кенет УИЛБЪР

„Прогресът“ и нещастието са просто двете страни на една неуморно въртяща се монета.“

Кенет Уилбър е плодовит писател, психолог и будист. В книгите си успешно съчетава психология, философия, мистицизъм, екология и духовна еволюция. Още с публикуването на първата си книга „Спектърът на съзнанието“ през 1977 Уилбър се утвърждава като един от водещите живи теоретици на трансперсоналата психология. По-късно основава Интегрален Институт за интегрална психология, като винаги се стреми включи и отдаде дължимото на всеки важен аспект от човешкото съзнание.

(Rene Magritte, Decalcomanie, 1966)

Чудили ли сте се някога защо животът е изграден от противоположности? Защо всичко, което цените, е само едната от две противоложности? Защо всички решения се колебаят между две полярни възможности? Защо всички желания се базират на противоположности?

Забележете, че всички пространствени измерения и посоки се състоят от двойки противоположности: „горе“ и „долу“, „вътрешно“ и „външно“, „високо“ и „ниско“, „дълго“ и „късо“, „север“ и „юг“, „голямо“ и „малко“, „тук“ и „там“, „връх“ и „дъно“, „ляво“ и „дясно“. Забележете също, че всички неща, които смятаме за сериозни и важни, се явяват единият полюс на двойката противоположности: „добро“ и „зло“, „живот“ и „смърт“, „удоволствие“ и „болка“, „Бог“ и „Сатана“, „свобода“ и „робство“.

Освен това нашите социални и естетически ценности винаги вървят по двойки: „успех“ и „провал“, „красиво“ и „грозно“, „силен“ и „слаб“, „интелигентен“ и „глупав“. Дори най-възвишените ни абстракции почиват на противоположности. Логиката например се занимава с „истината“ като противоположна на „лъжата“, епистемологията - с „привидното“ като противоположно на „реалното", онтологията - с „битието“ като противоположно на „небитието“. Нашият свят май е една огромна колекция от противоположности.

Този факт е толкова добре известен, че едва ли се нуждае от споменаване, но колкото по-дълбоко се замисли човек над него, толкова по-странен започва да му изглежда той. И това е така, защото природата явно нехае за този свят от противоположности, в който живеят хората. Природата не ражда „истински“ или „лъжливи“ жаби, нито „морални“ или „неморални“ дървета, а още по-малко пък „правилни“ или „погрешни“ океани. В нея няма и помен от „етични“ или „неетични“ планини. Дори няма „красиви“ и „грозни“ биологични видове - поне не и за самата Природа, тъй като тя с най-голямо удоволствие създава всякакви. 

Както е казал Торо, Природата никога не се извинява - явно защото не борави с категории като „правилно“ или „неправилно“ и затова не познава онова, за което само хората могат да си въобразят, че е „грешка“.

Естествено, това не означава, че някои неща, които наричаме „противоположности“, не съществуват и в природата. Има например големи и малки жаби, високи и ниски дървета, узрели и неузрели портокали. Ала това не е проблем за тях и не ги спохождат пароксизмите на угнетението. Дори е възможно да има умни и глупави мечки, но това едва ли ги притеснява особено. Така де, при мечките може да откриете какво ли не, но не и комплекс за малоценност.

В света на природата също има живот и смърт, но тук отново липсват онези ужасяващи измерения, които им се приписват в света на хората. Никой престарял котарак не тръпне от ужас пред приближаващата смърт. Той просто ще иде най-спокойно в близката гора, ще се свие на кравай под някое дърво и ще си умре. Неизлечимо болната червеношийка ще се сгуши удобно на някой клон и ще съзерцава залеза. А когато установи, че вече не може да вижда светлината, ще затвори очи и ще тупне тихичко на земята. Колко различно е всичко това от начина, по който човекът посреща смъртта: Не си отивай кротко в тъмнината! Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Наличието на болка и удоволствие в света на природата също не е повод за излишни притеснения. Когато изпита болка, кучето изквичава. Ала когато му няма нищо, то не се притеснява дали пак няма да го заболи. Не се ужасява от бъдещите болки, нито пък се самосъжалява заради тези, които вече е изпитало. За него това са си съвсем прости и естествени неща.

Най-често си казваме, че всичко това е вярно, но защо? Защото Природата е напълно лишена от разум. Само че това обяснение като че ли издиша. Ние едва сега започваме да разбираме, че Природата е много по-умна, отколкото сме си мислели. Големият биохимик Албърт Сент-Дьорд дава и един доста находчив пример: „Постъпих в Принстънския институт с надеждата, че като се поотъркам в ония ми ти велики атомни физици и математици, ще понауча нещичко за живата материя. Но щом установих, че в която и да било жива система има повече от два електрона, физиците вече не искаха да ми говорят. При всичките им компютри те не можеха да кажат каква е функцията на третия електрон. Но най-забележителното бе, че той самият знаеше отлично какво трябва да прави. Така че мъничкият електрон знаеше това, което никой от ония всезнайковци в Принстън не знаеше, а то можеше да бъде само нещо съвсем просто. Страхувам се, че Природата е не само по-умна, отколкото си мислим, но и много по-умна, отколкото можем да допуснем. Освен всичко останало, Природата е създала и човешкия мозък, който не без самохвалство определяме като един от най-интелигентните инструменти в космоса. А би ли могъл, питам аз, един пълен идиот да сътвори истински шедьовър?“

Съгласно книгата Битие една от първите задачи, възложени на Адам, била да даде имена на всички животни и растения, съществуващи в природата. Това е така, защото естественото не се появява вече определено и с надлежно залепен етикет, затова най-удобното в случая би било, ако ние самите класифицираме и назоваваме имената на всички аспекти на естествения свят. Адам бил натоварен със задачата да сортира всички тези най-разнообразни естествени форми и да избере название за всяка от тях. „Ето тези например си приличат помежду си, ама изобщо не приличат на онези там, затова ще нарека първите лъвове, а другите -мечки. Я сега да видим какво ще ги правим пък тези... Аха, едните стават за ядене, другите- не. Значи първата група ще се нарича плодове, а другата - камъни."

Само че истинският проблем на Адам едва ли се е състоял в измислянето на имена за животните и растенията, колкото и сложно, и трудоемко да е било това. Много по-съществено е нещо друго - че преди това е трябвало да определи как ще протече самият процес (на назоваване). При положение, че имало само по едно от всички животни (колкото и неправдоподобно да звучи това), той трябвало да групира заедно подобните помежду си животни и да се научи как да ги разграничава мислено от онези, които не са им подобни. Първо трябвало да се научи да прокарва мислена разделителна линия между различните групи животни, защото само тогава можел да опознае напълно и в следствие на това да даде имена на отделните зверове и зверчета. С други думи, великото начинание, с което се заел Адам, било прокарването на мислени или символични разделителни линии. Адам е бил първият, който класифицирал природата, т. е. мислено я разделил на отделни части, обозначил ги и ги категоризирал според техните признаци. Да, Адам е бил първият картограф. Прокарал е първите граници.

Това първо класифициране на природата е било толкова успешно, че оттогава насам, та до ден днешен нашият живот протича най-вече под знака на ограниченията. Всяко решение, което взимаме, всяко наше действие и слово се базират на разграничаването и противопоставянето, независимо дали съзнателно или несъзнателно. В случая нямам предвид просто границата на самоидентификацията - колкото и важна да е тя, - а изобщо всяка граница в най-широкия смисъл на думата. 

Да вземеш решение означава да прокараш граница между тези двете - кое да избереш и кое не. Да желаеш нещо означава, че преди това си прокарал граница между приятно и болезнено и си се ориентирал към първото. Да поддържаш дадена идея означава, че си прокарал граница между онова, което смяташ за вярно, и онова, което преценяваш като невярно. Да си получил образование означава, че си се научил къде и как да прокарваш граници, а после - какво да правиш с тези разграничени дялове и аспекти. Да поддържаш правова система означава, че си прокарал граница между това, което се вписва в общоприетото, в законите на обществото, и онова, което не се вписва. Да водиш война означава, че си прокарал граница между тези, които са с нас, и онези, които са против нас. Да спазваш етиката означава да си прокарал граница между доброто и злото. 

Но светът на противополжностите е и свят на конфликти, нещо, в което самият Адам много скоро се убедил. Той трябва да е бил възхитен от предоставената му власт, дължаща се на самия факт, че поставя разграничители и измисля съответните имена. Само си представете: едно простичко звукосъчетание като небе можело да обозначи цялата тази необятна лазурна шир, която - по силата на т.нар. разграничители - вече се схващала като различна от земята, водата, огъня и т. н. Така че вместо да хваща, манипулира и един вид жонглира с реалните обекти, Адам можел наум да жонглира с тези магически имена, които преспокойно замествали самите обекти. 

Например преди изобретяването на границите и имената, ако Адам искал да каже на Ева, че е упорита като магаре, трябвало да я нарами и да хукне да дири магаре, а когато намирал въпросното четириного, посочвал първо него, а след това и самата си половинка, като през цялото време скачал насам-натам, хвърлял къчове, ревял и правел разни тъпи физиономии. Но сега вече, опознал магията на словото, Адам можел просто да я изгледа и да каже: „Ей, ама и ти си една, упорита като магаре.“ Ева, която междувпрочем била къде-къде по-умна от Адам, обикновено си замълчавала. Тоест тя просто отказвала да прибегне към същата словесна магия, тъй като дълбоко в себе си знаела, че думите имат ефекта на бумеранг и този, който бумеранг вади, най-често от бумеранг умира.

Междувременно резултатите от Адамовите начинания се оказали толкова ефектни, внушителни и изобщо едни такива магични, че той съвсем разбираемо започнал и малко да се възгордява. Започнал да поставя граници - и по този начин да ги опознава - и на места, където било по-добре изобщо да не се вясва. Това самонадеяно държане достигнало кулминацията си в епизода с Дървото на познанието, което всъщност било дървото на противоположностите „добро“ и „зло“. И когато Адам разбрал разликата между тях, т. е. когато положил и този фатален разграничител, неговият свят просто се разпаднал... Когато съгрешил, целият този свят от противоположности, за чието създаване той лично доста спомогнал, се обърнал срещу самия него и се заел да го унищожи. 

Болка и удоволствие, добро и зло, живот и смърт, труд и развлечение - целият този товар от конфликти се сгромолясъл върху човечеството.

Най-обезпокоителното, което научил Адам, било, че всяка гранична линия е и потенциална фронтова линия, така че да прокараш граница означава да се готвиш за конфликт. И по-специално конфликтът, наречен борба на противоположностите - отчаяната схватка между живота и смъртта, удоволствието и болката, доброто и злото. Онова, което Адам научил - ала го научил твърде късно - е, че въпросът „Къде да начертая линията“ всъщност означава „Къде ще се проведе битката“.

Простата истина е, че ние живеем в свят на конфликти и противоположности, защото живеем в свят, съставен от граници. Щом всяка гранична линия е и фронтова линия, ето в какво значи се състои и нашата човешка орис: колкото по-рязко очертаваме своите граници, толкова по-ожесточени ще са и нашите битки. Колкото повече се стремя към удоволствието, толкова повече ще се боя от болката.

Колкото повече се стремя да следвам доброто, толкова повече ще съм обсебен от мисълта за злото. Колкото повече жадувам успеха, толкова повече ще се ужасявам от провала. Колкото по-здраво се вкопчвам в живота, толкова по-мъчителна ще бъде смъртта. Колкото повече ценя нещо, толкова повече ще се притеснявам да не го изгубя. С други думи, повечето ни проблеми произтичат от самите граници и конфликтите, които те пораждат.

А обичайният начин, по който се опитваме да разрешим тези проблеми, е следният: опитваме се всъщност да заличим едната противоположност. Подхождаме към проблема за доброто и злото, като се стремим да унищожим злото. Смятаме, че сме се справили с проблема за живота и смъртта, като прикриваме смъртта под някакви си там символични безсмъртия. 

Самото понятие „рай“ е започнало да означава не преодоляването на всички противоположности, а просто място, на което са събрани всички положителни половинки от двойките противоположности, по същия начин, както „адът“ е място, където са струпани всички отрицателни половинки: болка, страдание, терзание, угнетение...

Тази идея за разделението на противоположностите и съответния стремеж към положителните половинки явно е отличителна черта на прогресивната западна цивилизация - на нейната религия, наука, медицина и промишленост. В крайна сметка се оказва, че прогресът е чисто и просто придвижване към позитивното и отдръпване от негативното. И все пак, въпреки очевидните предимства на развитата медицина и земеделие, няма изобщо никакви доказателства, за да смятаме, че след толкова векове на акцентиране върху позитивното и опити да се елиминира негативното човечеството е по-щастливо, удовлетворено или помирено със самото себе си. Всъщност наличните доказателства сочат тъкмо обратното: днес се намираме в „ерата на угнетението" и „шока от бъдещето“. Фрустрацията и отчуждението са взели епидемични размери, богатството поражда отегчение, а изобилието - безсмислие.

Явно „прогресът“ и нещастието са просто двете страни на една неуморно въртяща се монета. Тъй като самото желание за прогрес предполага недоволство от сегашното състояние на нещата, колкото повече се стремя към прогреса, толкова по-остра неутоленост ще изпитвам. В своята сляпа гонитба на прогреса нашата цивилизация на практика е институционализирала фрустрацията. В стремежа си да акцентираме върху позитивното и да елиминираме негативното ние напълно забравяме, че едното може да бъде определено само при наличието на другото. 

Истината е, че ние сме така дълбоко омаяни от границите и някак зашеметени от проклятието на Адамовия грях, че напълно сме забравили от какво естество всъщност са въпросните разделителни линии. Всички тези граници никога няма да бъдат открити в реалния свят, а само във въображението на „картографите“. Нека уточним: в естествения свят има колкото щете линии, например бреговата линия, разположена между континента и обкръжаващия го океан. Наистина е така, там има всевъзможни линии и повърхности: очертанията на листото и кожата на животното, линията на хоризонта и шарките по дървото, има светли и тъмни повърхности, водни и земни, както има линии, открояващи обекта на фона на околната среда, и т. н. Очевидно тези линии и повърхности действително съществуват, но бреговата линия съвсем не обозначава делението на суша и вода, както обикновено смятаме. Алън Уотс обичаше да казва, че тази уж „разделителна линия" същевременно обозначава и мястото, където сушата и водата се съединяват. Тоест тя събира и обединява така, както разделя и разграничава. С други думи, тя не е никаква граница! Както виждате, има огромна разлика между линия и граница.

И така, линията съединява противоположностите, но и ги разединява. Именно в това се състои същността и функцията на всяка реална линия и повърхност в природата. Те експлицитно разединяват някакви противоположности и същевременно имплицитно ги обединяват. Хайде да нарисуваме вдлъбнатина. Предполагам, ще се съгласите, че линията, представяща вдлъбнатината, може на същото основание да се приеме и като издутина. Това има предвид мъдрият Лаодзъ, когато казва, че всички противоположности възникват едновременно и съвместно. 

Нещо повече, не можем да кажем, че линията разделя вдлъбнатината от издутината, защото тя е само една и се споделя в еднаква степен и от двете. Линията не само не ги разделя, но благодарение на нея става абсолютно невъзможно едното да съществува без другото. Само с една-единствена линия, независимо как сме нарисували въпросната вдлъбнатина, ние също така сме нарисували и издутина, защото външните очертания на едната са и вътрешните очертания на другата. Ето защо никога няма да срещнете вдлъбнатина без издутина, защото тези двете, подобно на всички противоположности, са орисани во веки веков да се обхващат една друга.

От това следва, че всички линии, които откриваме в природата, а даже и сами да ги сътворяваме, не само разделят различните противоположности, но и ги свързват в едно неразделно цяло. Пак повтарям, линията не е граница. Това е така, защото линията, била тя мислена, естествена или логическа, не само разделя и обособява - тя също така свързва и обединява. От друга страна, границите са чисто и просто илюзии: те само се преструват, че делят онова, което всъщност е неделимо. В този смисъл реалният свят съдържа линии, но не и реални граници.

Реалната линия става илюзорна граница, когато си въобразим, че двете й страни са изолирани и несвързани, т. е. когато отчитаме външните различия за сметка на вътрешното единство. Линията става граница, когато забравим, че вътрешното съществува съвместно с външното. Линията става граница, когато си въобразим, че тя само разделя и никога не събира. Няма нищо лошо в това да чертаеш линии при условие, че не ги смяташ за граници. Добре е да правиш разлика между удоволствие и болка, но е невъзможно да ги разделиш.

И така, ние попадаме в плен на собствените си илюзии за граници по абсолютно същия начин, както Адам навремето - казано е, че греховете на бащите преминават върху техните синове и дъщери. В началото следваме линиите в природата - бреговата и тази на хоризонта, очертанията на планините, повърхността на кожата и т. н., за да започнем в един момент да прокарваме подобни линии и в собствените си мисли (наричани идеи и понятия). Чрез този процес сортираме и класифицираме аспектите на нашия свят. Така се научаваме да различаваме нещата, попадащи е дадена категория, от тези, които са извън нея: между камъка и онова, което не е камък, между удоволствието и онова, което не е удоволствие, между високото и онова, което не е високо, между доброто и онова, което не е добро...

Повечето ни „житейски проблеми“ се основават на илюзията, че противоположностите могат и трябва да се разделят и изолират една от друга. Но тъй като всички противоположности са всъщност аспекти на същата реалност, това е все едно да се опитваш да разделиш двата края на ластик. Колкото повече го опъваш, толкова по-вероятно е да те плесне болезнено през ръката.

По този начин ще можем да разберем защо във всички мистични традиции по света се казва, че онзи, който вижда през булото на илюзията, е постигнал „освобождението". Тъй като се е „освободил от двойствеността“, т. е. двойките противоположности, той се е избавил в този живот от онези напълно безсмислени проблеми и конфликти, намиращи своя израз в борбата на противоположностите. Той вече не ги манипулира и не ги противопоставя една на друга в стремежа си към покой, а ги трансцендира. Не се стреми към доброто като противоположно на злото, а се стреми да бъде отвъд доброто и злото. Който приема нещата такива, каквито са, и е преодолял двойствеността, избавен от користни помисли и от мисълта за успех и неуспех, вече е отхвърлил навеки оковите. Наистина освободен е този, що не изпитва ни ненавист, ни копнеж, отърсил се изцяло от двойствеността...

Но, питаме, какво ще стане с нашия порив към прогреса, ако започнем да гледаме на всички противоположности като на едно цяло? Е, с малко повече късмет този порив ще секне - а с него и онова специфично неудовлетворение, дължащо се на илюзията, че тревата е по-зелена от другата страна на оградата. 

Аз нямам предвид, че ще престанем да жънем успехи в областта на медицината, земеделието или технологията. Просто ще престанем да робуваме на илюзията, че щастието ни зависи именно от тях. Защото започнем ли да виждаме през булото на илюзиите, т. е. отвъд границите, ще съзрем - тук и сега - цялата Вселена, такава, каквато Адам я е съзерцавал преди Грехопадението: Вселената като органично единство, хармония на противоположности, мелодия от позитивни и негативни тонове, едно безкрайно очарование от играта на нашето вибриращо съществувание. Щом бъде установено единството на противоположностите, раздорът ще се разсее в съгласието, битките ще се превърнат в танци, а старите врагове ще се възлюбят един другиго. Тогава ще можем да се сприятелим с цялата си Вселена, а не само с едната от двете й половини.

От Кен Уилбър: „Без граници“, изд. Лик
Картина: Rene Magritte, Decalcomanie, 1966

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност