"Докато не се разтворим изцяло за болката и радостта, не сме готови за любовта."

Йоланта Брах-Чаина, философ и културолог, е родена във Варшава. Завършва физика и философия във Варшавския универститет и театрална режисура в Париж. Интересува се главно от философията на изкуството и философията на съществуването. Тя е автор и съавтор на множество книги в областта на естетиката, философията, изкуството, културата и антропологията. Сред тях: "По пътищата на театралната мисъл на ХХ век" (1975), "Етосът на новото изкуство" (1984), "Естетика на желанията" (1988), "Творческото възприемане на изкуството" (1992), "Цепнатините на съществуването" (1992), "Primum philosophari" (1993), "От жената до мъжа и обратно: размишления за пола в културата" (1997) и "Обвивките на разума" (2003)

(Edvard Munch, Cupido, 1907)

„Проникване” ~ Красиво от полската писателка, автор на много книги посветени на изкуството, естетиката, културата и философията.

Началото на любовното проникване е погледът. Той предвещава, а също така предизвиква еротичното събитие, което ще се случи. Прониква и веднага разкрива двамата, които се гледат. А гледайки, не само придобиваме наблюдаваната действителност, но също и пробуждаме нова. Би изглеждало, че погледът е само инструмент на наблюдението, обаче той също така създава. Трябва също да се помни, че първоначалното любовно вглеждане е придружено от ясновидско състояние. То не трябва да се изгуби. Задачата, пред която стоим, изисква концентрация. Трябва да се отдадеш изцяло, а същевременно да действаш прецизно и бързо, докато завесата пред цепнатината, през която може да се проникне, е повдигната. Разбира се, тук не става въпрос за изкуството да се прелъстява, следователно не ни интересуват (поне за момента) никакви тайни погледи, частични, повърхностни наблюдения, на каквито подлагаме непознати хора, които харесваме, за да преценим дали действително заслужават нашия интерес. Не става въпрос и за цялото ветрило от кокетни погледи: безпомощни, безсрамни, покровителствени, пренебрежителни, с които си служим леко, бързо и резултатно, за да ни обърнат внимание. Цялото това красиво изкуство трябва да бъде пропуснато тук, понеже засяга само повърхността.

Първоначалният любовен поглед е искрен и окончателен. Насочен към дълбината. Гол. А прониквайки, не само открива, но също така информира, че няма връщане.

Докато не се разтворим изцяло за болката и радостта, не сме готови за любовта. И не можем да се приближим до съществуването, без да се съгласим на това. Но когато проникваме в него любовно, тогава във вътрешността на опитното битие, в което влизаме през разтварящи се цепнатини, ни приема бездната на съществуването. За момент ни е разрешено да се потопим в нея, почти да се разтопим, преди, ръководена от собствените си импулси, да ни изхвърли отново навън, където копнеем да проникнем в нея пак. Струва си човек да се старае да запази спомена за потопяването. Докато съществува, сме способни да приемем всичко, дори доброто и злото, понеже не искаме да съгрешаваме в надменност към съществуването, за което то би могло да ни накаже с отдалечаване и бихме се лутали по повърхността на битието неспособни да намерим и най-малката цепнатина, през която може да се проникне и да се започне истинско съществуване.

Любовта води към изпитване на сгъстено съществуване. Отваря ни за него. Кара ни да бъдем бдителни към нетрайните явления и ни привързва към това, което преминава. Позволява ни да проникнем в същността. Води ни към възлите на случващото се битие. Открива ни идентичността на креацията, познанието и съвместното съществуване. Именно то ни показва и предлага всеки любовен акт.

Застиване. А после избухващо стремително желание да погълнеш, без да оставиш нищо навън.

В любовта тялото е тяло на духа. Негов знак, форма. Да не крием: в любовта духът целият е тяло. А кой знае дали това не е единственият му образ. Той винаги се открива материализиран, понеже всяка проява на духа изисква телесност, ако трябва да бъде знак, насочен към нашата наблюдателност. Следователно познаваме духа само дотолкова, доколкото познаваме тялото на духа и оттук идва нашата смелост в съмнението, че въобще би могъл да съществува по друг начин. Във всеки случай в любовта непосредствено докосваме субстанцията на съществуването, която е телесна духовност. Всъщност дори не знаем коя страна на съществуването докосваме, защото се намираме в пространство на твърде бързо настъпващи промени. А и двата образа или страни на съществуването трепкат пред очите ни, губейки своята еднозначна форма, докато вече стават само златиста, блестяща белота, затворена в пламтящия пръстен на вътрешността на кратера. Обичаме с духовното си тяло, със същото това, с което умираме. Но преди телесната консистенция на духа да ни се открие в смъртта, можем да я разпознаем и да се взрем в нея отблизо в любовта. Одухотвореното тяло е субстанция на любовта. Макар че може би по-правилно би било да се каже, че духът е субстанция на любовта в процеса на неговото формиране в тяло, което става точно, за да може той да възникне. Дух уловен, докато се материализира, изненадан в момента, в който обръща пясъчния часовник. Своеобразието на обсъжданото явление се основава на размиването на границата между материалността и нематериалността на бита. Във възникналата пауза изпитваме съществуването със сила, несрещана в другите познати ни състояния. Може би с изключение на смъртта, но нея преживяваме едва тогава, когато е твърде късно за сравнения и вероятно тя не позволява вниманието да се откъсне от нея нито за миг, докато процесът трае. В тази безусловност, поглъщаща ни цели, смъртта би приличала на любов. Изтриването на границата между материалността и нематериалността на съществуването в любовния акт онагледява двете му страни: вътрешна и външна, вдлъбната и изпъкнала, и двете са дадени в един акт с внушение за безграничност, ако може така да се каже, общо безпределна. Постигаме състояние на невъзможна за логиката пълнота, когато същата тази форма става напълно и изключително тяло, а същевременно напълно и единствено дух. Размиването на контурите на материалността ни позволява да преживеем безпределното, абсурдно двустранно изпълване. Чак в тази точка на пречупване на границата, на сливане на страните, на съприкосновението на горе и долу, на свързването на доброто и злото имаме право да говорим за проникване, понеже едва тогава наистина докосваме съществуването. Пробуждането на телесния дух в нас ни позволява да усетим присъствието на битието в пулсациите между противоположните страни или качества на субстанцията на света, която разпознаваме в самите себе си, когато контурите се размазват. Тогава ставаме самото движение, показване навън, капка на най-горното стъпало на водопада. Нашата телесност, извадена извън себе си, преливаща се, преобразена в дух чрез мигновението на промяната да се разпознаем във вътрешността на съществуването. Не е ли това понякога целта на любовта? Установяване в съществуването.

Превод: Мария П. Георгиева 

Източник (със съкращения): liternet.bg
Картина: Edvard Munch, Cupido, 1907, Munch Museum, Oslo; заглавна - 
Cupid and Psyche, 1907