„Грижовната майчица“ обикновено напуска мъжа неочаквано, „като гръм от ясно небе.“

Д-р Хърб Голдбърг е преподавател по психиатрия в Калифорнийския държавен университет в Лос Анджелис и практикуващ психолог с много научни публикации. В книгата си „Да си мъж е опасно“, той дава един съвременен поглед върху новите роли на мъжа и жената и възможностите, които те им дават за един значително по-пълноценен живот.

(Vampire II, 1902 by Edvard Munch, European period)

През последните години това явление – пасивна и покорна съпруга, която изведнъж и сякаш безпричинно променя напълно поведението си, и изоставя потресения си съпруг  – се разпространява изключително широко. Като се самоунижават и често стигат до крайности, за да спечелят обратно жената, която ги е отхвърлила, мнозина преуспяващи, привидно силни и самообладани „независими“ мъже са били поставени на колене.

Мъже, които на пръв поглед имат всичко, биват обзети от дълбока депресия и от склонност към самоубийство, биват измъчвани от нощни страхове и често проявяват физическо насилие спрямо напусналата ги съпруга или новия й приятел. В опитите да си върнат обратно „тяхната“ жена, те често прибягват до невероятно детински и неадекватни манипулативни постъпки.

 „Грижовната майчица“ обикновено напуска мъжа неочаквано, „като гръм от ясно небе“. А това е повече от необоримо доказателство колко зле са познавали тези мъже съкровените чувства на своите съпруги или интимни приятелки, като самонадеяно са вярвали, че абсолютно всичко, включително и сексуалният им живот, е било „върхът“.

В тези случаи изоставеният мъж буквално колабира и рухва – сякаш изведнъж му е бил отнет изворът на жизнените сили и смисълът на живота. И всеки от тези мъже минава през период, когато непрекъснато повтаря: „Без нея не си струва да живея“.

Според един широко разпространен мит, жената е по-зависимата страна в интимната връзка. Смята се, че мъжът е емоционално по-повърхностен и че е неспособен да поддържа наистина дълбоки интимни взаимоотношения с жена. Редица клинични изследвания обаче доказват, че тази „повърхностност“ не е нищо друго, освен самозащитна реакция, посредством която мъжът се опитва да прикрива собствената си уязвимост.

Тоест, мъжът избягва задълбочаването на интимната близост и се пази от силно емоционално обвързване с жената, защото веднъж щом някоя жена проникне през подсъзнателните му защитни стени, той се привързва изключително силно към нея, до степен на дълбока и почти пълна зависимост.

Особено при първи бракове мнозина мъже несъзнателно се стремят и търсят да установят с партньорката си такива взаимоотношения на първична и примитивна зависимост, каквито преди са имали с майка си. А когато жената ги напусне и им отнеме този техен извор на уют и сигурност, те се гневят и отчайват също като бебе, на което изведнъж отнемат гърдата на кърмещата го майка.

Съществуват неопровержими доказателства, че мъжете – разведени или вдовци – лишени от жена, към която да са привързани, а също и ергените без интимна приятелка, са значително по-уязвими за душевни заболявания, самоубийство и преждевременна смърт, отколкото жените в подобно положение.

Аз лично имам една моя любима теория относно това, защо жените в нашето общество живеят значително по-дълго, отколкото мъжете. Убеден съм, че подсъзнателно мъжът изпитва панически страх от това, че няма да може да се справи и да оцелее без жената до себе си. Като се изключи силната му привързаност към „неговата“ жена, съвременният мъж често е крайно самотно и отчуждено същество.

Той почти няма близки приятели мъже. Потиснал е интереса си към другите жени, а по отношение на децата си е пасивен и не особено дълбоко привързан баща. Вложил е в жената цялата си вътрешна необходимост от обвързване и всичките си душевни нужди. 

Докато, ако една жена изгуби мъжа си, тя не губи, а продължава да поддържа близките си взаимоотношения с други жени и с децата си – и тези емоционални връзки подхранват жизнените й сили. И тъй като в това отношение тя е далеч по-малко зависима от мъжа, жената прекрасно може да се справи и без друг партньор в живота си.

Мъжът е дълбоко зависим от жената още от самото си зачатие. Корените и обяснението на тази зависимост се крият в ранното биологично, социално и емоционално изграждане и насочване на неговата личност. Като ембрион и фетус мъжът е зависим от плацентата на жената майка. След раждането си е зависим от нейната гръд, а през ранните си момчешки години е дълбоко зависим от майка си, която е за него първоизвор на човешки взаимоотношения.

Жената е тази, която го гушка, люлее, почиства, утешава, храни и облича. Жената определя границите на допустимото му поведение, учи го да разграничава кое е добро/правилно и кое е зло/погрешно, окриля го с похвали и го контролира с наказания. 

Докато за момиченцето – също зависимо от майката, тоест от жената в неговата вселена – не съществува подобна дълбоко вкоренена зависимост от мъж, който да осигурява психическото му равновесие и комфорт.

Въпреки нафуканите си и шумни изявления, че не би позволил на никоя жена да го „командва“ или да го държи „под чехъл“, посредством които поддържа собствената си илюзия, че е по-силният и има контрол над интимните взаимоотношения, мъжът подсъзнателно възприема жената като извор на живота – тоест като същностна необходимост за оцеляването му и негов енергиен източник.

Мнозина възрастни мъже, веднъж установили дълбока и наистина интимна близост с жена, постепенно изоставят почти всички други свои връзки – приятелства или по роднинска линия. В подобни случаи зависимостта на мъжа от жената става изключително силна и ако стане така, че той изгуби партньорката си /ако тя го напусне или почине/, това често причинява крах на целия му живот.

Жената не изгражда подобна силна и жизненоважна зависимост от мъжа. За нея той никога не е единствен и незаменим източник на живота; психическото й равновесие и комфорт не са дълбоко обвързани с него. Като малко момиченце тя е била зависима от майка си, а не от баща си.

Ето защо – макар че и за нея също разводът, вдовството или отхвърлянето от страна на интимния партньор може да бъде силно травмиращо преживяване – жената се възстановява много по-бързо, тъй като зависимостта от мажа не е толкова дълбоко и примитивно заложена в нея.

Какво става с жената в днешно време? Дали не се превръща в някакво коренно различно същество? Отговорът е „не“. Съвременната жена просто е започнала да разкрива малко по малко истинската си същност и днес тя вече позволява на дълго потисканата си агресивност да избликва на повърхността.

По традиция жената е била принудена да се подчинява и да се нагажда към представата на мъжа за нея като за крехко, безпомощно и зависимо от него същество. Векове наред мъжът не е очаквал от „своята“ жена нищо повече, освен да поддържа собствената му представа за самия него като за силен и независим и да откликва на очакванията му, че тя самата е чиста, предана, пасивна, тайнствена, несексуална /може би проявявайки сексуалност по изключение само за него/ - с една дума, същество, чието личностно осъществяване на този свят и смисъл на живота се изразяват единствено в безграничната преданост към него, мъжа, и към децата му.

Изглежда че до неотдавна жената доста охотно е изпълнявала тази предопределена й роля на опора и на „улеснителка“ на живота. Задоволявала се е да се къпе в лъчите на мъжките постижения. Достатъчно е било мъжът й да постигне някакъв успех, за да може тя да се почувства удовлетворена и именно чрез това да се самоопределя като личност. 

Понастоящем жените започват да отхвърлят и представата, че намират личностно самоосъществяване само и единствено като изпълняват ролята на майки на децата на своите съпрузи.

Съвременният мъж обаче трябва да разбере, че това ново самоосъзнаване на жената като откровено самоуверено и агресивно същество има и някои изключително силни и благотворни страни за самия него. Илюзията за „грижовната майчица“ е мъртва. Съвременната жена все повече и повече осъзнава собствените си агресивност, гняв и сила. Или както казва една такава жена: „Това което ние, жените, открихме е, че с постепенното осъзнаване и разбиране на потисканите в нас чувства всъщност изяснихме за самите себе си какви искаме да бъдем – смели, независими, творчески личности, топли, обичливи и самоуверени хора – и какво искаме да имаме и да постигнем в живота – смислена работа и интимни връзки, които да не са мазохистични, а да са изградени въз основа на взаимна грижовност и сексуална привързаност.“

Мъжът вече може да се откаже от илюзията си, че жената е крехка, зависима и сякаш не от този свят, а също и от представата за самия себе си като за винаги по-силният, по-независимият. Сега вече е дошло времето за неговото повторно раждане на чувствата и на емоциите.

Отказът на жената да изпълнява предопределената й пасивна роля дава възможност на мъжа да се отърси от хроничното си чувство за вина, породено от факта, че той действа, а тя само реагира. 

Смъртта на „грижовната майчица“ означава, че мъжът най-после може да се отърси напълно и окончателно от своята поза на мъжкар. Вече може без каквото и да било чувство за вина да даде приоритет на самия себе си и на своите мъжки нужди, по същия начин както и жената започва да дава приоритет на нейните.

Еманципацията на жената ще помогне и дори ще принуди мъжа да израсне и да се развие, за да може да оцелява, в още една изключително важна насока. Досега илюзията му, че благодарение на нейната „интуиция“ жената е способна едва ли не да чете мисли, му е позволявала да живее, удобно вкопчен в детинското си желание да бъде безсловесно разбиран, всичките му емоционални нужди да бъдат предугаждани и удовлетворявани по някакъв сякаш вълшебен начин от неговата, всичко знаеща и всичко можеща, безусловно любяща го жена, без да му се налага дори да си поиска каквото и да било.

Но сега вече мъжът ще трябва да се научи да разпознава и да осъзнава собствените си нужди в областта на чувствата, а после откровено и направо да моли и дори да настоява те да бъдат удовлетворявани, защото в противен случай той също ще страда от емоционален глад. В миналото мъжът е бил неспособен да излага открито чувствата си и да моли те да бъдат удовлетворявани. Именно това е причината да живее обладан от задушаващ го гняв.

Всеки мъж, който продължава да се придържа към допотопните си илюзии и да търси някоя от все още предполагаемо съществуващите „грижовни майчици“ – жени, готови с охота да изпълняват старомодната роля на напълно себеотрицателни, пасивни и предани къщовници – се обрича доброволно на емоционален крах.

И трябва да е наясно, че повече от сигурно се самозаблуждава, ако си въобразява, че е открил единствената останала на света „истинска жена“. Защото по начало „грижовната майчица“ едва ли някога изобщо е съществувала. Това е по-скоро поза, чрез която през хилядолетията жената се е нагодила към вътрешната нужда на мъжа да се самовъзприема като хранилник, закрилник и пълновластен господар.

Следователно всеки мъж, който си въобразява, че е открил своята „грижовна майчица“, доброволно и сам се напъхва в капана на своята пълна зависимост от жената, което пък го води до прогресивно израждане – възпрепятства личностното му развитие и израстване и го прави много по-непълноценно човешко същество, отколкото би могъл да бъде.

Попаднал в този капан, мъжът ще изживее живота си скован от чувство за вина, ще си остане до края инфантилен и вечно ще очаква „мамичка“ да го нахрани, да му почисти и да му вдъхне жизнена сила, като в замяна на това продължава да се самозалъгва с допотопната си саморазрушителна роля на мъжкар. 

Той пак ще страда от неясната агресивност, която жената ще стоварва върху него по познатия стар, завоалиран и подмолен начин, под формата на умора, отпадналост, фригидност, депресия, нервно изтощение, главоболия, немарливост и т.н. 

А междувременно мъжът ще се самоунищожава, като си играе на герой, боец и мъжкар, и все повече ще се отчуждава от самия себе си, от другите мъже и от хората въобще.

Само онези мъже, които съумеят да преодолеят стереотипно предопределените им роли и очакваното от тях „мъжко“ поведение и успеят да развият в себе си способността да разчитат на жената като на равноправен партньор в живота – тоест човек, от когото могат да очакват градивна подкрепа, а също и да му я оказват, въз основа на взаимността и искреността – само те ще могат да познаят радостта, насладите и истинската прелест на интимната връзка между мъжа и жената.

„Грижовната майчица“ е мъртва, а сега вече е настъпило времето да умре и „мъжкарят“. Мъжът трябва да възкръсне като цялостна личност. Вече не му е наложително да се прави на могъщ, на преуспяваш... 

Вече не е длъжен да се покорява на унизителните двойни стандарти и да прикрива уникалната си мъжка същност. Той вече не е отговорен за чувствата, за житейското осъществяване и за благоденствието на жената.

Когато тя си е тя – с нейната истинска, пълна, силна женска същност и индивидуалност, а той си е той – с присъщата му цялостна мъжка същност и индивидуалност, само тогава двамата заедно ще могат да открият радостите и насладите на едно автентично, взаимно и дълбоко удовлетворително общуване.

От Хърб Голдбърг, „Да си мъж е опасно“, изд. Сиела
Картина: Vampire II, 1902 by Edvard Munch, European period