Едва чрез болката, човекът осъзнава, че е жив, че съществува | Владета ЙЕРОТИЧ

Откъс от книгата на акад. проф. Владета Йеротич „Психологическото и религиозното битие на човека” (ИК „Омофор“)

Болката е общо преживяване на всички живи същества. Някои изследователи на растителния свят твърдят, че и растението може да чувства болка и че тази болка е видима. Няма да прекалим, ако свържем болката със страданието, защото в действителност всяка болка, която стига до определена сила или продължава известно време, без значение дали е физическа, или психическа, причинява страдание. Но само човекът може да осъзнае болката и да търси нейния произход. Когато става дума за физическата причина за болката, човек по-лесно може да си я обясни, отколкото, когато болката и породеното от нея страдание са душевни. И все пак засега все още никой не е успял да каже със сигурност какво е болката – чувство, наблюдение или афект. Дори не е ясно дали болката изобщо трябва да се смята за проява на болестта, или тя е индикатор и пазител на нормалния интегритет на организма.

Очевидна е поразителната неспособност на човека, когато трябва да опише на друг природата и характера на своята болка. Той се държи като такъв, който трябва да опише вкуса или мириса на някой плод на човек, който никога не го е опитвал. Защо ни е толкова трудно да опишем болката си?

Болката е биологичен прафеномен. Ето защо тя и до днес не може да бъде разложена на елементи, нито пък разбрана изцяло и докрай. Като проява на съзнателния живот болката е, във всеки случай, предизвикателство не само за духовно-научните, но и за биологическите дисциплини.

Парадоксално, но факт: едва чрез болката, и то най-напред физическата болка, човекът осъзнава, че е жив, че съществува. Тъкмо така детето открива реалността на своето тяло: когато се удари или някой го удари. Вече казахме, че не само човекът, но и всяко друго живо същество реагира с болка на външния дразнител. Колкото по-примитивно е то, толкова по-склонно е да реагира най-вече на външните, а не на вътрешните дразнители. С развитието на нервната система, чийто връх е появата на мозъка с неговите величествени милиарди клетки при човека, реакцията е все по-интензивна, все по-малко рефлективна и все по-афективна, за да стане при високодиференцирания човек, диференциран преди всичко поради богатството на своя емоционален, интелектуален и духовен живот, най-вече едно вътрешно страдание, причинявано повече от вътрешни, отколкото от външни конфликти. „Грубата радост – от хляба, нежната мъка – от Бога“, пише свръхчувствителният и душевно богат Сергей Есенин.

Човекът цени онова, което е изгубил, казва не без основание една народна поговорка. Феноменът болка е по средата на пътя между здравето, което сме имали (или което ни е имало), в което сме пребъдвали и без да съзнаваме това, и загубата на това здраве, временна (както при акутните и субакутните болести) или окончателна (както в случая с хроничните болести). Ето защо болката ни подсеща, прави ни по-будни, а с това и по-съзнателни в сравнение с онова, което сме били преди нея. Тя ни посочва възможното ограничаване на нашето съществуване или пък пълната му загуба, но също и възможното му разширяване, което идва заедно със усиленото съзнание за ценността и отговорността на съществуването. Тъй като и двете екзистенциални възможности са открити за нас, именно нашето отношение към болката ще определи резултата. Сигурно е, че всеки страх от болката (все едно дали физическа, или душевна) е страх, който не защитава, нито пък е физиологически полезен; той свива съзнанието ни, като по този начин ограничава и способността ни да открием причината, а оттам и смисъла на болката, дори на най-елементарната болка – физическата.

В пътуването на човека от раждането до смъртта се повтаря – когато става дума за болка и страдание – в умален вид развитието на живите същества като цяло. Първото, което усеща детето, е физическа болка; няма съмнение, че то я усеща, и то вече в доста груб вид, още когато се ражда. Според някои психоаналитици този страх, който бебето усеща, когато излиза на бял свят, вече никога не напуска човека и е основа за всеки друг по-сетнешен страх. Към това физическо и физиологично преживяване на болката се добавят, както изглежда, твърде рано, още през първите месеци на живота, и първите наченки (навярно все още твърде рудиментарни) на душевната болка, тоест на онова, което наричаме страдание. Няма съмнение, че и едно съвсем малко дете също може да страда. Колкото повече расте и колкото по-зрял става човекът (или поне изглежда такъв), толкова по-силно и по-трудно преживява болката и страданието, особено ако те извират от самия него. Рано или късно той ще разбере, особено ако познава добре тъмните страни на душата си, на своето несъзнавано, както биха казали психоаналитиците, че в края на краищата най-големият му неприятел е самият той. Всякакви болки би понесъл, ако му ги нанасят други хора. Ще мълчи и ще търпи, ако смята, че ги е заслужил, или пък ще се бунтува, ще се гневи и ще отговаря на причинената му болка с още по-голяма, утешавайки се така в своите страдания. Око за око, зъб за зъб – този закон е царувал в света хиляди години и ще царува, докато сме природни същества. Загадката възниква в момента, когато естествената агресия на човека, служеща му за оцеляване, се превръща в автоагресия. Как е станало така, че човекът е започнал да измъчва сам себе си, да си причинява сам болка?

Достатъчно е да се обърнем към себе си, да се вглеждаме в душата си всеки ден – и не без учудване и страх ще забележим колко често и колко много болка, физическа и душевна, нанасяме на самите себе си! Броят самонаранявания на работното място, у дома, зад волана е застрашително голям. Човекът, който не е научен да наблюдава себе си, отминава небрежно тези непрекъснато повтарящи се самонаранявания до момента, в който някой негов приятел, брачен партньор или лекар не му посочи тяхното постоянно редуване или пък все по-сериозната им природа. Хора от този вид, каквито съвсем не липсват наоколо, медицината нарича травматофили. Въпреки че можем да говорим за преобладаващо физическа, или психическа травматофилия, човекът като цялостно същество проявява тази цялост и в болестите си, и когато несъзнателно се самонаранява физически, той го прави отново поради неосъзната душевна потребност от самонаказание. Това, че нанасяме болка или на физическото, или на душевното си същество, само привидно показва, че сме разделени уж на душа и тяло; в действителност ние се държим като едно душевно-телесно цяло и сме раними духом и тялом, както се вижда от непрестанната ни уязвимост от всичко.

***

Да забелязваш и да реагираш адекватно на болката – това свойство е характерно за развитите и зрелите хора. Различните видове и степени невроза изкривяват и изопачават нашето отношение към болката. Душевната болка, особено ако продължава дълго, е в състояние да притъпи естествената ни чувствителност за телесната, и обратно. Случва се, разбира се, и обратното – продължителната телесна или душевна болка да засили чувствителността на организма, който в такива случаи реагира свръхчувствително и на други видове болка. Понякога отношението е комплементарно. Най-трудно за човека е, както изглежда, да си признае собствените си конфликти, и особено грешките, пропуските и престъпленията, които вече е направил или ще прави и занапред спрямо себе си и другите и които произлизат от неосъзнатите, изтласкани както от съвестта, така и от съзнанието, отхвърляни по всички възможни начини конфликти в душата му. А нали вътрешните ни конфликти, особено когато обхващат витални и фундаментални човешки чувства, каквито са любовта и омразата, завистта и ревността, агресията и сексуалността, малоценността и превъзходството, не могат да се игнорират без разрушителни последици за човешкия организъм и душевния живот. Един от честите отдушници за тези насилствено запушени конфликтни преживявания е физическата болка. Тя, разбира се, може да бъде и признак за органично заболяване (което също не изключва като своя причина несъзнателната психична потребност от самонаказание), но по-често физическата болка, особено при младежите, не е органична – тя е само маска за депресията и страха, познати психични феномени с определена и разпознаваема несъзнателна динамика.

***

Потребността на човека да играе ролята на мъченик, а понякога и да става наистина такъв, е разпространен феномен. Тази потребност се появява обикновено като болка, често придружавана от хипохондрия. Някои измежду тези хора искат по този начин да бъдат в центъра на вниманието на околните, други се чувстват, с право или без, изоставени от хората. Болката остава понякога единствен начин за тях да заявят своето съществуване, макар и не в зряла форма. В единия случай това поведение води до позитивни промени в отношението на околните към „мъченика“, а в другия те са равнодушни или реагират негативно. И в двата случая незрялото, респ. невротично поведение на нещастния човек продължава. Защото, ако околните реагират позитивно и добронамерено, съществува опасност хора от този род да се фиксират в болката си, използвайки я несъзнателно, а понякога и съзнателно, във всяка ситуация, която възприемат като неблагоприятна за себе си; в другия случай ситуацията е още по-лоша, защото постоянният отказ на околните да забележат страданието може да доведе човека до отчаяние или притъпеност, до депресия, която понякога завършва със сериозна телесна болест.

***

Днес човекът трябва да стане и да остане буден за все по-многобройните капани на времето, в което живее. В общия хаос на загуба на ценности, изоставяне на традиции, безумно живеене тук и сега, без вчера и утре, без мисъл и без любов, трябва да сме особено будни и трезви спрямо века на технокрацията, в който живеем и който е обявил смъртна война на болката във всичките ѝ многобройни видове: и на физиологичната болка, причинена от органични процеси, и на душевната, възникнала от многобройните конфликтни ситуации, които възникват толкова повече, колкото повече се опитваме да ги решаваме, и на онази болка, която бихме нарекли „интелектуална“, защото е свързана със страданието на осъзнаването.

Вместо да се вливаме в армията на хората, които искат да обезсмислят всичко, в това число и болката и болестта, нека да напуснем „широкия път, който води към гибел“, да застанем пред болката и да запитаме: защо този човек се е разболял точно сега и точно по този начин? Защо се е разболял от тази болест, душевна или телесна (по-точно би било да се каже душевно-телесна), която е само негова, единствена и неповторима, която е история на личната му съдба; болест, която все още никъде не е описана и никога вече няма да се повтори като такава? Какво се крие зад физическата или психичната болка на човека? Дали само някой стрептокок или вирус като директен физически причинител на болестта? Или този злокобен и така мразен от съвременното човечество вирус е допуснат в тялото едва когато душата му е подготвила път, отслабвайки защитата на организма срещу същите тези вируси, които присъстват навсякъде и винаги и които все пак не ни нападат навсякъде и винаги?

Всяка болка в човешкия организъм е част от някаква обща известна или неизвестна болест. Болестта винаги е дезорганизация на целия свят на човека. Откъде произлиза и какво означава тя, зависи от това, какво е отношението на човека към себе си и към света. Това, в което човекът вярва, формира не само неговата личност, но и вида болести, от които той страда.

От болката и болестта, както и от смъртта, няма да ни защити нито силният, нито слабият дух, нито философията, нито науката. И болката, и страданието са синоними на живота. Единственото, което може да ни защити, е нашето отношение към тях, възможният им смисъл и дори целесъобразността им за нас. Смисъл, който хората винаги са успявали да открият; от две хилядолетия насам ние стигаме до него по-лесно, защото живият пример на Господ Иисус Христос ни показва пътя и целта.

От: „Психологическото и религиозното битие на човека“, акад. Владета Йеротич, ИК „Омофор“ 2013, превод Андрей Романов
Източник (със съкращения): pravoslavie.bg
Снимка: lyuliyuli.blogspot.com