„Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение.“
(Francisco Goya, Self portrait with Dr Arrieta, 1820)
Морал за лекари
Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно определено състояние е просто непочтено. Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение. Негови посредници биха могли да бъдат лекарите – не като предписват рецепти, а ежедневно увеличавайки дозата на своето отвращение към пациентите си. Трябва да се създаде нов вид отговорност на лекаря по отношение на всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да отстрани изродения, безперспективния – това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш... Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш... Свободно да избереш смъртта, своевременната смърт, да я приемеш с радост и блаженство, сред деца и роднини, да вземеш, ако си наистина в състояние, „последно сбогом“, истински да оцениш желаното и достигнатото – едно сумиране на целия живот, – а не да участваш в покъртителната комедия, извършена от християнството в предсмъртния ти час. Не трябва да забравяме, че именно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата смърт, използвайки я като присъда над човека и неговото минало. Именно тук, въпреки всички страхливи предразсъдъци, трябва да изясним истинското, т.е. физиологическото отвращение от естествената смърт: и която всъщност е пак една неестествена смърт, едно самоубийство. Не умираш чрез някой друг, а сам. Само че това е смърт при достойни за презрение обстоятелства, една несвободна, несвоевременна смърт, една смърт на страхливец. Би трябвало поне от любов към живота да си пожелаеш друга смърт – свободна, съзнателна, без случайности, без външен натиск... Накрая един съвет към песимистите и останалите декаденти: ние нямаме възможност да предотвратим собственото си раждане, но можем да поправим станалата грешка. Ако се отречеш от живота, ще направиш достойно за почит нещо съществуващо – с това почти ще спечелиш живота си...
Обществото, по-скоро животът, би имало повече полза от това, отколкото от един „живот на лишение и себеотричане“, на аскетична бледност или на други „добродетели“ – освобождаваме околните от себе си, освобождаваме живота от един упрек... Истинският, чистият песимизъм се доказва най-напред чрез себеопровержението на самите господа песимисти: необходима е още една, последна крачка – не само да отречеш живота „като воля и представа“, както Шопенхауер, трябва първо да отречеш самия Шопенхауер...
В допълнение – песимизмът, колкото и да е заразен, все пак не увеличава естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло – той е техен израз. Поддаваш му се по същия начин, както и на холерата, ако се разболееш, трябва да си вече отслабнал. Сам по себе си песимизмът не създава декаденти – статистиката показва, че в периодите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е различен от този в други години.
Из: „Залезът на боговете“ (Или как се философства с чук в ръка), Фридрих Ницше, изд. „Христо Ботев“, 1992 г.
Картина: Self portrait with Dr Arrieta by Francisco Goya, 1820
