„Властните родители искат децата им да приличат на тях по темперамент и характер. Родителският авторитет и начинът, по който децата се справят с него, се разкриват като практическия проблем на неврозата.“
Madame Roulin and Her Baby (1888) by Vincent van Gogh
Авторитарната съвест
При психологическа беседа, родителският авторитет и начинът, по който децата се справят с него, се разкриват като практическия проблем на неврозата. Аналитикът открива, че много пациенти са неспособни въобще да критикуват своите родители; други критикуват родителите си в известно отношение, но спират, когато стигнат до онези качества, от които те самите са пострадали; трети изпитват вина и неудобство, когато изразяват уместна критика или гняв срещу някой от родителите си. Често на аналитика са нужни значителни усилия, за да накара дадена личност да си спомни някакви инциденти, които са провокирали нейния гняв и критика.
По-крехки и все пак по-прикрити са онези чувства на вина, които се пораждат в резултат на преживяването от страна на някой човек, който е причинил неприятности на своите родители. Понякога чувството на детето за вина произтича от факта, че то не обича достатъчно своите родители, особено когато родителите очакват да бъдат фокусът на чувствата на детето. Понякога то се поражда от страха на детето да не разочарова родителските очаквания. Последният случай е особено важен, защото се отнася до един от решаващите елементи в отношението на родителя в авторитарното семейство. Независимо от огромната разлика между главите на семейства (peterfamilias) в древния Рим, чиито семейства са били тяхна собственост, и съвременния баща, все още широко е разпространено чувството, че децата са дошли на бял свят, за да удовлетворят родителите и да компенсират разочарованията от техния живот. Това схващане е намерило своя класически израз в прочутата реч на Креон върху родителския авторитет в „Антигона“ на Софокъл:
„Тъй трябва, синко мой, да мислиш винаги,
най-първо да зачиташ воля бащина.
Та за деца послушни молят хората
небето - с тях да им дарува къщите -
врага си да наказват, а приятеля
да тачат, както го е тачил татко им.
За оня, който е родил негодници,
какво би рекъл, ако не - че тежко зло
си е създал и смях за враговете си.
Дори и в нашата нетоталитарна култура се случва родителите да искат техните деца да бъдат „услужливи“, за да направят това, което родителите са пропуснали в живота. Ако родителите не са преуспели, децата трябва да се домогнат до успеха и това да донесе на родителите едно заслужено от друг удовлетворение. Ако те не се чувстват обичани (особено ако родителите не се обичат един друг), децата са тези, които трябва да компенсират това; ако се чувстват безсилни в обществения си живот, те искат да намерят удовлетворение, като контролират и господстват над своите деца. Ако децата не изпълнят тези очаквания, те все пак се чувстват виновни, че не са направили достатъчно и така са разочаровали своите родители.
Една особено крехка форма, която чувството, че си разочаровал родителите си, често приема, е предизвикана от чувството, че си различен. Властните родители искат техните деца да приличат на тях по темперамент и по характер. Холеричният баща, например, не симпатизира на един флегматичен син; бащата, който се интересува от практични постижения, се разочарова от син, който се интересува от идеи и теоретични изследвания и обратно. Ако отношението на бащата е собственическо, той тълкува разликата на сина от него като по-ниско качество; синът се чувства виновен и по-нискостоящ, защото е различен и се опитва да се превърне в този тип личност, който неговият баща иска той да бъде; но той успява само да осакати своя растеж и да стане едно твърде несъвършено копие (replica) на баща си. Тъй като синът вярва, че трябва да прилича на баща си, този неуспех прави съвестта му гузна. Синът, в опита си да се освободи от тези представи за дълг (obligation) и да стане „себе си“, често пъти така тежко бива потиснат от бремето на вината заради това „престъпление“, че пада край пътя, преди някога да достигне своята цел да бъде освободен. Бремето е толкова тежко, защото той трябва да се справи не само със своите родители, с тяхното разочарование, обвинения и молби, но също така и с цялата култура, която очаква децата да „обичат“ своите родители. Предходното описание, макар и пригодено за авторитарното семейство, както изглежда, е вярно и по отношение на съвременното американско семейство, особено градското, в което откриваме малко явен авторитет. Но картината, която описах, въпреки това остава в сила по най-съществените си пунктове. Вместо явен, ние откриваме анонимен авторитет, изразен в термините на силно наситени в емоционално отношение очаквания, вместо изрични заповеди. Още повече, че родителите не се чувстват като авторитети, но въпреки това те са представители на анонимния авторитет на пазара и очакват децата им да живеят според критерии, на които както родителите, така и децата да се подчиняват.
Чувството за вина не само се придобива в резултат на зависимостта на човека от един ирационален авторитет и от чувството, че дълг на човека е да се хареса на този авторитет, но това чувство за вина на свой ред засилва зависимостта. Чувството за вина е доказало, че е най-действеното средство за формиране и усилване на зависимостта, и в това се състои една от обществените функции на авторитарната етика в историята.
Най-действеният метод за отслабване волята на детето е да се предизвика у него чувство за вина. Това се извършва първо, като детето бъде принудено да чувства, че неговите сексуални желания и техните ранни прояви са „лоши“. Тъй като детето не може да се отърве от своите сексуални желания, този метод за пораждане на вина едва ли може да се провали. След като веднъж родителите (и обществото, представлявано в тяхно лице) са успели да направят асоциацията между секс и вина постоянна, създава се и чувство за вина в същата степен и със същото постоянство, с каквото идват сексуалните импулси. В допълнение към това и други физически функции биват разстройвани с помощта на „морални“ съображения. На пет или шестгодишна възраст детето е придобило изцяло предохранителното чувство за вина, защото конфликтът между неговите естествени импулси и моралната оценка за тях от страна на родителите му представлява един постоянно действащ източник на вина.
Либералните и „прогресивните“ системи на образование не промениха това положение, както някои биха помислили. Откритият авторитет беше заменен с анонимен авторитет, откритите заповеди бяха заменени от „научно“ установени формули: „Направи това!“ беше заменено от „Ти не би желал да направиш това“. Всъщност в много отношения този анонимен авторитет може да бъде дори по-тягостен от открития авторитет. Детето вече няма съзнанието за това, че е мачкано (bossed), (нито пък родителите, че дават заповеди) и то не може да се съпротивлява и по този начин да развие чувство за независимост. То бива подмамвано и убеждавано в името на науката, здравия разум и сътрудничеството - а кой би се съпротивлявал срещу такива обективни принципи?
След като веднъж волята на детето бъде пречупена, неговото чувство за вина се засилва по още един начин. То има неясното съзнание за своето подчинение и разстройство, но трябва да му придаде смисъл. То не може да приеме едно озадачаващо и болезнено преживяване, без да се опита да го обясни. Рационализацията в този случай по принцип е същата, както при индийския отшелник или страдащия християнин - неговото разстройство и слабост се „обясняват“ като справедливо наказание за греховете му. Фактът, че е загубил свободата си, се разбира като доказателство за вината и това убеждение усилва чувството за вина, внушавано от културната и родителската система за ценност. Единствената реакция на детето спрямо натиска на родителския авторитет е бунтът, който е същността на фройдисткия „Едипов комплекс“…
Доколкото общественият и родителският авторитет се стремят да пречупят неговата воля, спонтанност и независимост, детето, тъй като не е родено, за да бъде пречупвано, се бори против авторитета, представляван от неговите родители; то се бори, за да се освободи не само от натиска, но също така и за свободата да бъде себе си, да бъде едно напълно развито човешко същество, а не автомат. За някои деца битката за свобода е по-успешна от тази на други, макар че само малцина успяват напълно. Белезите, останали от поражението на детето в борбата срещу ирационалния авторитет, могат да се открият на дъното на всяка невроза. Те формират един синдром, чиито най-важни характеристики са отслабването и парализата на личностната самобитност и спонтанност; отслабването на Аз-а и заместването му с псевдо Аз, в който чувството, че „аз съм“, е обезличено и подменено от преживяването на Аз-а като обща сума от очакванията на другите; заместването на автономията с хетерономия; замъглеността или, ако използвам термина на X. С. Съливан, паратаксичното свойство на всички безлични преживявания. Най-важният симптом за поражението в борбата за своето Аз, е гузната съвест. Ако човек не е успял да разкъса авторитарната мрежа, неуспешният опит да избяга от нея е доказателство за вина и само чрез подновено подчинение чистата съвест може да бъде придобита отново.
Избрано от: „Човекът за себе си. Изследване психологията на етиката“, Ерих Фром, УИ „Св. Климент Охридски“, 1995 г.
Картина: Madame Roulin and Her Baby (1888) by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery
