„Моят живот е заради него самия, а не заради зрелище. Какво трябва да правя, е онова, което ме занимава, а не какво мислят хората.“
♥ Самоувереност
НЕ ИСКАМ ДА ИЗКУПУВАМ ВИНИ, а да живея. Моят живот е заради него самия, а не заради зрелище. Какво трябва да правя, е онова, което ме занимава, а не какво мислят хората. Това правило, еднакво трудно за следване в действителния и в интелектуалния живот, може да послужи като водораздел между величие и посредственост. То е толкова по-трудно, понеже навсякъде ще срещате хора, които мислят, че по-добре от вас самите знаят, какви са вашите задължения. Лесно е, когато си сред хората, да живееш според хорските разбирания; лесно е също, бидейки в самота, да живееш според своите собствени; великият човек обаче е онзи, който и посред тълпата запазва съвършено сладостна независимостта на самотата.
ОТКЪДЕ ТОГАВА ИДВА това поклонение към миналото? Вековете са заговорници срещу трезвостта и авторитета на душата. Време и пространство са физиологични цветове, породени от окото, но душата е светлина: там, където е тя, там е ден; където е била, е нощ; историята пък е безочие и клевета, ако изобщо е нещо повече от ободрително поучение или притча за моето битие и ставане.
Човекът е плах и примирен. Той вече не е решителен. Не дръзва да каже: „Аз мисля”, „Аз съм”, ами цитира някой светец или мъдрец. Той бива посрамен от стръковете на тревата или от разцъфващата роза. Тези рози под моя прозорец не отпращат към предишни или към по-красиви рози; те са заради това, което са; те живеят днес с Бога. За тях няма време. Съществува само розата, тя е съвършена във всеки момент от своето съществуване.
Човекът обаче отлага или си спомня; той не живее в настоящето, а с поглед, обърнат назад, оплаква миналото, или, нехаейки за богатствата, които го заобикалят, се повдига на пръсти да прозре бъдещето. Той не може да бъде щастлив и силен, докато също като природата, не заживее в настоящето, над времето. Когато човек живее с Бога, неговият глас ще бъде сладък като ромона на потока и шумоленето на пшеничните класове.
КОГАТО ДОБРОТО Е БЛИЗО ДО ТЕБ, когато в теб има живот, тук няма нищо познато или обичайно; не ще различаваш следите на други; не ще виждаш човешко лице; не ще чуваш ничие име; пътят, мисълта, доброто ще бъдат съвсем непознати и нови. Това положение изключва образец и опит. Под него стоят и страхът, и надеждата. Дори и в надеждата има нещо низко. В часа на прозрение няма нищо, което може да бъде наречено признателност, нито пък собствено радост. Душата, издигната над страстта, съзира тъждеството и вечната причинност, възприема само-съществуването на Истината и Доброто, и, знаейки, че всичко върви добре, се успокоява.
САМО ЖИВОТЪТ ИМА СМИСЪЛ, не и изживяваното. Силата секва в мига на покой; тя обитава в момент на преход от старо към ново състояние, в грохота на водовъртежа, във втурването към целта. Светът мрази истината, че душата израства; защото тази истина завинаги омаловажава миналото, превръща цялото богатство в бедност, цялата слава в срам, обърква светеца с измамника, отхвърля еднакво Иисус и Юда.
НИЕ ВСЕ ОЩЕ НЕ РА3БИРАМЕ, че добродетелта е висота, и че някой човек или група от хора, гъвкави и проницаеми за първопричините, по закона на природата трябва да подчинят и управляват всички градове, народи, царе, богаташи, поети, които не са такива. Това е последната истина, до която толкова бързо стигаме по този, както и по всеки друг въпрос: разтварянето на всичко в извечно благословеното ЕДНО. Самосъществуването е атрибутът на върховната причина, а тя съставлява мярата за добро според степента, до която навлиза във всички по-нисши форми. Всички действителни неща са такива според онова, колко добродетел съдържат.
Така всичко ни напътства: нека не скитаме, а да останем вкъщи с причината. Нека смаем и удивим досадната тълпа от хора, книги и институции, просто огласявайки Божествената истина. Да помолим натрапниците да си събуят обувките, защото Бог е тук в нас. Нека нашата простота им е присъда, а послушанието ни пред нашия собствен закон да покаже нищетата на природата и богатството пред нашите естествени достойнства.
НИЕ ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ САМИ. Уединението трябва да предхожда истинското общество. Но вашето уединение не трябва да бъде механично, а духовно, тоест, извисяване. Понякога сякаш целият свят е в заговор, за да ви натрапва упорито нещо незначително. Приятел, клиент, дете, болест, страх, нужда, милосърдие, всички изведнъж почукват на твоята врата и ти казват: „Ела при нас”. Но запази самообладание; не излизай сред тяхната суматоха. Онази способност, която хората имат да ми досаждат, аз им я предоставям чрез слабохарактерно любопитство. Никой не може да се доближи до мен, ако аз не му позволя.
АЗ ТРЯБВА ДА БЪДА СЕБЕ СИ САМИЯТ. Не мога повече да пречупвам себе си заради вас, или пък вас. Ако можете да ме обичате заради това, което съм, ще бъдем по-щастливи. Ако не можете, аз все пак ще се опитвам да заслужа вашата обич. Няма да крия своите предпочитания или неодобрения. Дотам силно ще вярвам, че дълбокото е свято, щото непреклонно денем и нощем ще правя това, което радва душата ми, и което ми диктува сърцето. Ако сте благородни, ще ви обичам; ако не сте, няма да нараня вас и себе си с лицемерно внимание. Ако вярвате в истина, различна от моята, останете при своите приятели; аз ще потърся мои. Правя това не от самолюбие, а смирено и искрено. Във ваш и мой интерес, в интерес на всички хора е, колкото и дълго да сме прекарали в лъжи, да живеем в истина. Днес това звучи сурово? Скоро ще обикнете това, което ви диктува вашата природа, както и моята; ако следваме истината, тя накрая ще ни донесе спасение.
Но така вие можете да причините болка на приятелите си. Да, но аз не мога да продам моите свобода и сила, за да щадя тяхната чувствителност. Освен това, всички хора имат моменти на прозрение, когато гледат към абсолютната истина; тогава те ще ме оправдаят и ще направят същото.
Из: „Самоувереност“, Ралф Уолдо Емерсън, изд. „Кибеа“, 2002 г.
Снимка: American writer Ralph Waldo Emerson in 1857; en.wikipedia.org
