Клиничният психолог, учител и водеща фигура сред авторите на духовна литература, Джил Едуардс, за потиснатите човешки емоции, които се превръщат във вътрешни демони - от депресията до самосъжалението, от парализиращия страх до самодоволството, от физическата болест до пристрастяванията.
(Two heads, c.1934 -1935, by Frances Hodgkins)
~ В търсене на любов и одобрение
За едно малко дете нуждата от одобрение е толкова насъщна, колкото и нуждата от храна и подслон. Все пак, ако нашите родители и другите големи хора не ни одобряват, ние може да бъдем пренебрегнати, малтретирани и дори изоставени. (А когато едно дете е малтретирано, то обикновено вярва, че вината е негова и че само ако се научи да бъде „добро“, лошото отношение към него ще престане.) И така, ние се научаваме да се приспособяваме, да потискаме части от себе си, да бъдем „добри“, за да може „големите хора“ да ни харесват.
Проблемът е в това, че дори когато станат на 30, 40 или 50 години, много от нас все още продължават да се държат така, сякаш другите възрастни са големите хора. Все още се опитваме да бъдем „добри“, все още използваме същите начини, които сме научили в детството си, за да търсим любов и одобрение - сякаш светът може да спре да се върти, ако искаме да бъдем честни, ако се осмелим да бъдем верни на собственото си сърце.
Първо и най-важно нещо е, че повечето от нас се научават да потискат, отричат и изкривяват своите емоции. Нашите емоции са начинът, по който основният ни Аз създава вътрешен баланс и хармония в отговор на всекидневния живот. Тъгата е естествената ни реакция към болката, загубата и скръбта. Гневът е здравословна реакция към несправедливостта или липсата на уважение. Емоциите се превръщат в пакостник единствено, когато биват потискани.
За съжаление някои хора използват философията на Новата епоха като оправдание за това, че потискат така наречените „негативни“ емоции. Те отричат тъгата, болката, гнева, страха, самотата, уязвимостта, разочарованието и копнежите си, като си слагат маската на позитивността или си дават си вид, че „гледат откъм добрата страна на нещата“. Но щом сме избрали да се родим като човешки същества, боравенето с целия спектър, дълбочина и сила на емоциите е част от сделката ни. Трябва да се научим да приветстваме и почитаме всички свои емоции, за да можем да бъдем цялостни човешки същества.
Емоцията е енергия в движение и нейната цел е да тече през нас, активирайки ни да направим нужното: да плачем, да викаме, да бягаме, да се смеем, да скачаме от радост. Нашите емоции ни помагат да останем в равновесие. Ако наблюдавате как плаче едно малко дете, ще видите, че очите му бързо се изпълват със сълзи, то плаче - след това, понякога само след няколко мига, детето отново се усмихва и тича наоколо. Емоцията преминава през него. Така и трябва да бъде. Това е здравословна емоция в действие.
За съжаление повечето от нас научават още в ранна възраст, че трябва да крият емоциите си. Не е хубаво да бъдат сърдити. Детинско е да плачем. Само страхливците се боят. Нередно е да бъдем весели и буйно да изразяваме радостта си. „Бъди добър!“, чуваме постоянно. И така бавно се научаваме да бъдем „добри“, вместо да бъдем себе си - защото искаме другите да ни обичат.
Докато станат възрастни, повечето от нас вече са експерти в това да потискат емоциите си - като се напрягат, дишат повърхностно, вземат лекарства, претоварват се с работа и се пристрастяват към различни вещества. Вместо да протичат безпрепятствено през тялото, за да възстановят баланса му, емоциите се превръщат в блокирана енергия, която създава свой собствен набор от проблеми. Когато са потискани, изопачавани, маскирани или укривани, тяхната енергия се превръща във вътрешни демони - от депресията до самосъжалението, от парализиращия страх до самодоволството, от физическата болест до пристрастяванията.
~ Потиснатият гняв
Да вземем гнева, например. Целта на гнева е да бъде посредник за самоуважението и утвърждаването на собствената ни воля, да бъде конструктивна сила за лична и глобална промяна. Това е чудесна, могъща енергия, в случай че й бъде позволено да протича безпрепятствено и да ни мотивира за действие. Но ако й се противопоставим - казвайки си, че не е хубаво или „духовно“ да се гневим или че нямаме право да се ядосваме - тогава емоцията може безмълвно да тлее в нас в продължение на часове, седмици или дори години.
Потиснатият гняв, като всяка емоция, трябва да избие рано или късно. Ако не почувстваме своя гняв, той се превръща в пакостник. Най-обичайните издайнически знаци за потиснат гняв са депресията и/или тревожността, самосъжалението и негодуванието, вината, апатията и инерцията, сарказмът и раздразнителността, борбата и мъченичеството, пристрастяването към наркотици, алкохол, работа, секс, храна и т.н., злополуки (които често са израз на гняв към собствената личност), рак, артрит и други болести, извънбрачни връзки, насилие или агресия. (Насилието не е израз на чист, истински гняв, а симптом за потискана ярост и страх, които в крайна сметка експлодират.) Тъй като светът е огледало, ако забележим някой от тези знаци в хората около нас, това може да свидетелства за гняв, който самите ние потискаме.
Една от техниките за освобождаване от гнева е без никакви задръжки да напишем едно безкрайно гневно „писмо“ на човека (хората), на който сме разгневени - след което да го изгорим или да го пуснем в течащата вода. (Не се поддавайте на изкушението да го пуснете по пощата!). Не се опитвайте да простите на някой, който ви е наранил или да разберете защо сте създали някакво травматично преживяване, преди да сте се справили с гнева, обидата и останалите емоции. Винаги, преди да се „издигнете на нивото“ на Висшия Аз, се погрижете първо за Основния си Аз - иначе ще привлечете още събития, които да изведат на повърхността тези потиснати емоции.
Гневът не трябва да бъде рационален, не трябва да бъде разумен. Емоциите просто са. Чувствайки своя гняв, вие почитате Вътрешното си дете, своя Основен Аз. Възвръщате част от целостта си. Ако просто си мислите: „Нормално е да се чувствам ядосан“, вашият Основен Аз най-вероятно няма да ви вземе на сериозно, но ако предприемете физическо действие или напишете писмо или удряте по възглавницата - вие му давате ясно послание, че сега е нормално да се чувствате ядосани, че правилата на играта са се променили.
Можете също да се срещнете със своето Вътрешно дете по време на медитация и да му позволите да изрази гнева си по начин, който то си избере, независимо какъв е той.
Понякога може да е подходящо да изразите гнева си пред човека, който е станал причина за него. Ако е така, постарайте се да го направите чисто. „Чистият“ гняв е просто израз на начина, по който се чувстваме. („Аз се почувствах много ядосана и наранена, когато ти започна да ме критикуваш в присъствието на моите приятели.“) „Мръсният“ гняв обикновено е умишлено злонамерен, манипулативен, омърсен от нуждата да обвинява или наказва. Той обикновено се фокусира върху другия човек, вместо върху нашите лични чувства. („Ти винаги си толкова критичен и негативен. Какъв ти е проблемът?, „Защо си толкова решен да унищожиш моята самоувереност?“) Той просто кара другия човек да започне да се отбранява и обикновено не разрешава самия проблем.
Ако усетите злонамереност в себе си, може да постъпите мъдро, като изчакате страстите ви да се успокоят, преди да се изкажете. Дали гневът ви наистина е насочен към този човек или таите в себе си някакво негодувание от миналото? А може би човекът, който ви е вбесил, отразява някой ваш аспект, от който сте се отрекли? Да почитате емоциите си означава да ги признаете, да поемете отговорност: за тях и след това да решите какво действие да предприемете. Това не значи да ги разплискате върху този, който ви е под ръка в момента, когато хвърляте огън и жупел! Все пак никой външен човек не би могъл да ни накара насила да чувстваме някаква емоция.
От: „Навлизане във вълшебството“, Джил Едуардс, изд. „Аратрон“, 2012 г.
Картина: Two heads, c.1934 -1935, by Frances Hodgkins; unsplash
