Винаги сме вярвали, че историята на един народ не трябва да бъде нечие угодна перифразирана, изкривена, изтрита или пренаписана истина, нито политически инструмент. Историята е неделима частица, максима, теорема, която само в най-чиста форма може да се нарече история. Но у нас тя е била заличавана и писана наново толкова много пъти, че днес повече прилича на „бестселър" от Евгени Минчев! Стотици факти са премахнати от учебниците, защото са неудобни, срамни или „недоказани". Но докато всяка следваща власт се специализира в съчиняването на факти, всяко следващо поколение губи нишката и най-важното – своята памет.

Ето защо днес ще ви разкажем (припомним) една трагедия, която независимо дали ни харесва или не, е част от българското минало – историята за шестте ястребинчета. Ако попитате крайно десните става дума за комунистическа пропаганда, ако попитате крайно левите говорим за национални герои, но както винаги – истината е някъде по средата.

На 20 декември 1943 г. със 70 куршума по изключително жесток начин са убити 18 души от село Ястребино в Тузлука. Шест от тях са деца. Днес, 70 години след трагедията, трудно някой би се сетил за имената на тези хора, а други никога не са и чували за тях. В годините преди 10 ноември обаче шестте ястребинчета - Стойне (7 г.), Иван (10 г.), Надежда (12 г.), Димитринка (11 г.) и близначките Ценка и Цветанка, са превърнати в икони на комунистическата пропаганда. За тях се учи в учебниците, пионерски отряди носят имената им и изследват живота им, а на тяхно име се провеждат различни конкурси и състезания, пишат се стихове и книги, снимат се филми.

Историята на кървавата трагедия

По предварително подготвен списък са арестувани семействата на шестима партизани. По случайност тогава няколко деца не са у дома си и се спасяват. Арестувани са 18 души, от които шест деца и двама старци - Петър и Стоянка Калайджийски с трите им деца: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г. и Стойне - на 7 г.; Иван и Марийка Димитрови заедно с по-малките им деца близначките Ценка и Цветанка - по на 13 г.; Лазарка и Петко Стоичкови с 11-годишната им дъщеря Димитринка; Мара и Рангел Дончеви; Станка и Димитър Богословови и дядо Стойне на 75 г. и баба Наста на 70 г.

q

Арестуваните отначало са отведени в общината на селото и формално са разпитани от подпоручик Йорданов. До последно те смятат, че ще ги интернират, никой не очаква да бъде убит. По обед ги повеждат по посока на общинския център Поляне (Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората.

Подпоручикът получава заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира ятаците на нелегалните, но явно се престарава и заповядва да бъдат разстреляни жените и децата наред с мъжете.

Още по пътя е убит 75-годишният дядо Стойне, тъй като не може повече да върви. После в гората идва ред и на останалите - за да не бягат, първо прострелват краката на арестуваните. Въпреки това някои от дечицата побягват, но застигнати от изстрелите, падат завинаги на замръзналата земя. Незасегнат между труповете остава малкият Стойне. Зашеметен и уплашен, той моли да не го убиват. Чува се изстрел и детето пада мъртво.

На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командва я по негова заповед фелдфебел-школник Никола Маринов, който е на редовна служба и по ирония на съдбата е ремсист. (След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.)

Подпоручик Йорданов и агентът Узунов идват след това и доубиват все още живите. После уверяват ястребинци на площада, че арестуваните хукнали да бягат и войниците заради това ги застреляли.

Принуждават съселяните на убитите да ги погребат. До самото място на разстрела ужасените хора изкопават един общ гроб и полагат в него разстреляните по семейства. Акцията завършва с разграбване и опожаряване до основи на къщите на жертвите от войниците и офицерите.

Навярно стреснати от кървавата драма с невинни жертви, късно вечерта на 20 декември 1943-а е издадена заповед разстрелите да се спрат, която е донесена от офицер с мотор. Това спасява живота на 44 души от селата Присойна, Божица и Любичево, арестувани и определени за екзекуция.

Убитите на 20-и в Ястребино са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко семейство е излязъл по един човек при партизаните.

През 1946г. на мястото на разстрела е издигнат скромен паметник-обелиск. На паметната плоча са изсечени имената и на другите 6 ястребинци, убити от полицията.

Във възстановената къща на семейство Калайджийски, намираща се на около 1,5 км от центъра на с. Ястребино, е уредена музейна сбирка. Освен подредения с лични вещи на семейството и с предмети от интериора на къщата, тук е устроена експозиция с много документален и снимков материал.

Тоталитарната власт обявява шестте деца за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски - партизанинът, заради когото са убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои." Той ги определя като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея.

Децата днес не знаят какво означава партизанин, а и няма кой да им разкаже. В селото, в което преди години е кипял живот, сега са останали само пет баби, останалите не искат да си припомнят тази история, защото думата партизанин се е превърнала в символ на едно не славно минало, от което много ни се иска да избягаме. А пък германците превърнаха концлагерите си в музеи – каква ирония!

Източник: blitz.bg