Аманда Палмър е музикант, който предоставя музиката си безплатно в Интернет, като разчита изцяло на феновете си за финансова подкрепа на проектите си. През 2012 г. се превръща във феномен, като успява да събере 1 200 000 долара в аванс, за да запише предстоящия си албум. Повече от 25 000 човека й гласуват доверие и плащат предварително за музика, който дори не са чули. Когато я питат как е успяла да накара толкова много хора да предплатят за изкуството й, казва: „Не съм ги карала, помолих ги!“
През 2014 г. публикува книгата си „Изкуството да помолиш“ - интимна изповед за това, че да си открит и искрен, да си позволиш да бъдеш себе си и да предоставиш възможност на околните да виждат истинската ти същност, е единствената възможност за изграждане на човешка връзка. Разказ за това какво е да прекараш живота си, правейки само това, което искаш и обичаш, за автентичността и за доверието, като фундамент на всяко ползотворно сътрудничество. За това как заедно да оползотворяваме ресурсите, с които разполагаме по най-добрия начин, помагайки си един на друг.

Всички мислим, че сме много свързани помежду си, мислим, че сме много комуникативни. Но ако се вгледаш, виждаш, че не е точно така. И доказателството е, че живеем в общество от хора, които са депресирани, неуверени и нервни, параноични и тревожни... и общо взето хората се чувстват невидими. Изглежда сме изградили култура, в която хората не се чувстват признати, обичани, приети и щастливи с мястото си в това общество. Как успяхме да изградим такова нещастие?

Има разлика между това да искаш да те гледат и да искаш да те виждат.
Когато те гледат, можеш и да си държиш очите затворени. Тогава изсмукваш енергия, крадеш светлинният поток, насочен към теб.
Когато те виждат, очите ти трябва да са отворени, тогава виждаш и разпознаваш наблюдателя си. Приемаш енергия и генерираш енергия. Създаваш светлина.
Едното е ексхибиционизъм, другото е свързване.
Не всички обичат да ги гледат.
Всички обичат да ги виждат.

 

Когато се страхуваш от осъдителната преценка на някого, е невъзможно да се свържеш с него. Твърде си зает да го впечатлиш.

Понякога най-големият подарък, който можеш да направиш на някой, е просто да го оставиш да говори истината.

Няма никакво достойнство в това да доказваш, че можеш да носиш целия товар на раменете си. Самотно е.

Ежедневно, всички ние, се молим един друг за разни дребни неща: за огънче, за свободен стол в кафенето, за място за паркиране, за превоз до някъде. И на всички ни се налага, рано или късно, да помолим за по-трудни неща: повишение, запознанство, заем, бъбрек.

Всички имат проблем с това да попитат и помолят за помощ. И не толкова самото молене ни парализира, колкото страхът, който стои зад него – страхът да не се покажеш уязвим, страхът да не бъдеш отхвърлен, страхът да не изглеждаш нуждаещ се и слаб. Страхът да не бъдеш помислен за някой, който е в тежест на околните. И този страх сочи право към отчуждението ни един от друг.

Когато истински се виждаме един друг, тогава истински искаме да си помагаме един на друг.

Когато молиш за помощ или услуга, винаги съществува възможността за „Не“. И ако не умееш да приемаш това „не“, значи всъщност не молиш, а или просиш, или изискваш. Страхът от това „не“ най-често ни кара да държим устите си здраво зашити. Но още по-често нашето собствено чувство, че не заслужаваме помощ ни демобилизира да я потърсим. Дали става въпрос за работата ни, за личния ни живот, за връзките ни, ние често се съпротивляваме срещу това да помолим за помощ не само защото се страхуваме от отхвърляне, а защото дори не мислим, че заслужаваме правото да помолим за това, от което се нуждаем.

На всички ни харесва модерния мит за Стив Джобс, работещ до изнемога в гаража на родителите си, за да създаде първия Епъл компютър, но биографите пропускат вероятно неловката сцена, в която Стив е трябвало да помоли родителите си за гаража. Всичко, което знаем е, че те са казали „да“. И сега имаме айфони.

Достатъчно трудно е да даваш без страх, дори още по-трудно е да приемаш без страх. Но между това взаимодействие се намира най-трудното нещо:
Да помолиш. Без срам.
И да приемеш помощта, която хората предлагат.
Не да ги насилваш.
Просто да им позволиш.

 

Тези, които могат да помолят за нещо без да се срамуват, са тези, които са в сътрудничество с останалата част от света, а не в конкуренция.

Да помолиш срамежливо за помощ е все едно казваш:
„Силата е в твоите ръце.“
Да помолиш за помощ високомерно и със снизхождение е все едно казваш:
„Аз съм по-силен от теб.“
Да помолиш с благодарност е все едно казваш:
„Ние имаме силата да си помагаме един на друг.“

Когато абсолютно открито се довериш на хората, те не само ще се погрижат за теб, но ще се превърнат в твои съюзници, в семейство. Ще се сблъскаш и с хора, които не заслужават доверие. Когато това стане, правилната реакция не е: “Знаех си, че не трябва да имам доверие на никого. Правилната реакция е: „Има и гадни хора. Продължаваме напред.“

Възприемането на уязвимостта като слабост е най-широко разпространеният мит и най-опасният. Когато прекарваме живота си, отблъсквайки уязвимостта и защитавайки се от това чувство и от страха да не бъдем възприемани като твърде емоционални, започваме да усещаме презрение към тези, които не желаят да слагат маски на чувствата си. Стигаме до там, че вместо да уважаваме и оценяваме куража и смелостта зад уязвимостта, превръщаме страхът и неудобството си в осъждане и критичност.

Когато ставаш човек на изкуството, никой не идва да ти го съобщи или да те удари с вълшебната пръчка на легитимността. Трябва сам да си удариш главата, с твоята собствена, ръчно изработена вълшебна пръчка. И се чувстваш глупаво докато го правиш.

Няма правилен път да станеш артист. Може да си мислиш, че ще тръгнеш по него като учиш в художествено училище, когато те публикуват, или като подпишеш договор със звукозаписна компания. Но всичко това са глупости, които са само в твоята глава. Ти си артист, когато кажеш, че си. И си добър артист, ако успееш да накараш някой да почувства нещо дълбоко или неочаквано.

Всички ние искаме да ни виждат, разбират, приемат. Всеки от нас иска да му вярват. Артистите просто са по-шумни в това.

 

Не приемай гадостите твърде сериозно. Всичко се променя.

Погълни болката. Изпрати я обратно в празнотата като любов.

Избирай си добра компания. Не се мотай с негативни, гадни, осъждащи задници. Или поне не прекалявай, понякога няма как, особено ако са част от семейството.

Не гледай тъпа телевизия, особено от рекламите стой колкото се може по-далеч. Те карат времето, мозъка и душата ти да загниват.

Изключвай се. Всички винаги сме постоянно на линия. Следващият път, когато излезеш с някого, остави телефона си в килера. Удивително е.

Медитацията, йогата, както и всички неща, които успокояват и фокусират ума, са безценни. Или поне ти пречат да полудееш.

От време на време се оглеждай около себе си, или като се събудиш си задавай въпроса: „С какво мога да съм полезен?“, вместо „Какво искам?“. Така изместваш тотално фокуса.

Напомняй си понякога, че всички ще умрем. Може да звучи странно, но помага.

Един фермер си седял на люлеещ стол, почивайки си на верандата пред къщата си. Негов приятел, минавайки, чул от вътрешността й ужасяващо виене и скимтене и учудено попитал:
– Какви са тия ужасни звуци?
– Кучето ми. – отвърнал фермерът. – Седнало е на пирон.
– Е защо просто не стане и не се махне от него? – попитал приятелят.
– Все още не го е заболяло достатъчно!

 

Снимки: mimologics.wordpress.com, ssgmusic.com, digitalspy.com, equipboard.com, blog.amandapalmer.net, alchetron.com, theguardian.com, profitalist.com