Чувството на самота и изолация води до психическа деградация ♥ Ерих ФРОМ

Sorrowing Old Man (At Eternity's Gate -1890) by Vincent van Gogh

Какво кара човека да се приспособява към почти всяка житейска ситуация и какви са пределите на неговата приспособяемост? 

Първият феномен, свързан с изясняване на тези въпроси, е съществуването на някои по-гъвкави и по-адаптивни страни на човешката природа. Стремежите и характерните черти, по които хората се отличават един от друг, имат широк обхват на променливост и податливост: обич, деструктивност, садизъм, склонност към покорство, жажда за власт, безразличие, самомнителност, страст към спестовност, стремеж към чувствени удоволствия и страх от похотливост. Тези и много други влечения и страхове на човешката личност се развиват като реакция на определени житейски обстоятелства. В известно отношение те са устойчиви, понеже след превръщането им в елемент от характера на личността нито изчезват лесно, нито се видоизменят в други склонности. Същевременно подобни качества са гъвкави, в смисъл че индивидите, особено в детската си възраст, развиват у себе си една или друга потребност в зависимост от начина на живот на средата, в която растат. Никоя от тези потребности не е фиксирана и неизменна в смисъл на присъща на човешката природа страна, която се развива и трябва да бъде удовлетворена при всички обстоятелства. 

В противовес на тези потребности има други, неотделими от човешката природа нужди, които са вкоренени във физиологичната организация на човека и императивно изискват удовлетворяване: глад, жажда, необходимост от сън и др. За всяка от тях съществува предел и отвъд него тя става непоносима. Нуждата придобива характер, на непреодолим, всевластен стремеж. Тези физиологично обусловени явления могат да бъдат обединени в понятието самосъхранение - онази страна на човешката природа, на която трябва да се отговори при всички обстоятелства и затова формира най-важния, мотив на човешкото поведение. 

Нека да изразим това в проста формула: човек трябва да яде, да пие, да спи, да се защитава от врагове и пр. За да изпълни всичко това, той трябва да работи и да произвежда. „Работата“ обаче не е нито обща, нито абстрактна, а винаги конкретна, т. е. специфичен зид работа в специфична икономическа система. Човек може да работи като роб във феодално общество, като селянин в индианско пуебло, като независим бизнесмен в капиталистическа страна, като продавач в модерен супермаркет или като работник на безкраен конвейер в голям завод. Различните видове работа изискват съвършено различни качества на личността и налагат различни по характер взаимоотношения с другите хора. Когато човек се роди, пътят към живота е открит за него. Той трябва да яде, да пие и следователно трябва да работи. А това означавахме трябва да се труди при определени условия и по начини, определени от характера на обществото, в което се е родил. Като отделен индивид той не може да променя тези два фактора - нуждата му да живее и обществената система, в която се ражда - и те определят развитието на останалите, по-гъвкави черти на характера му. Така начинът на живот на човека, предопределен от особеностите на съответната икономическа система, се превръща в главен фактор за формиране на цялата структура на характера му, защото императивната нужда от самосъхранение го принуждава да приеме условията, при които трябва да живее. Това не пречи той да опита, заедно с други хора, да извърши известни икономически и политически промени. Неговата личност обаче от самото начало е моделирана от специфичния начин на живот, с който се е сблъскал още от дете чрез семейството, притежаващо всички основни черти на конкретното общество или класа. 

Бихме искали да предупредим читателя, че във връзка с този проблем понякога се получава объркване. Икономическата структура на дадено общество действа като условие за развитие на личността, като определя начина на живот на индивида. Икономическите условия са нещо съвсем различно от субективните икономически мотиви, като например желанието за материално благосъстояние, което се приема от много автори още от времето на Ренесанса, включително поразено и от някои марксисти, не успели да вникнат в основната концепция на Маркс за господстващ мотив на човешкото поведение. Всъщност непреодолимото желание за материално благосъстояние е присъщо само на хора от някои културни епохи и при други икономически условия могат да се формират личностни черти, отричащи благосъстоянието или имащи безразлично отношение към него. 

Физиологично обусловените нужди не са единствената задължителна страна на човешката природа. Има и друга, еднакво необходима, която се корени не във физиологичните процеси, а в самата същност на начина на живот и на житейската практика на човека: потребността му да се свърже с външния свят, да избяга от самотата. Чувството на самота и изолация води до психическа деградация, също както физическият глад причинява смърт. Взаимоотношенията с другите не са равнозначни на физическия контакт. Един човек може с години да живее сам във физически смисъл на думата н същевременно да е свързан с идеи, стойности или поне социални модели, които му създават чувство за общност и „принадлежност“. От друга страна, той може да живее сред хора и въпреки това да е завладян от чувство на абсолютна изолация, което след преминаване на определени граници се превръща в болестно състояние от рода на шизофреничните страдания. Отсъствието на тясна връзка с ценности, символи, модели можем да наречем морална самота и да приемем, че тя е еднакво непоносима като физическата, или по-скоро последната става непоносима само когато е свързана с моралната самота.

Духовната приобщеност към света може да има много форми: монахът в килията си, който вярва в Бога, и политическият затворник в режим на строга изолация, който чувства солидарността на своите другари по борба, не са самотни. Същото се отнася за английския джентълмен, който не се разделя със своя смокинг дори в най-екзотична обстановка, и за дребния буржоа, който, макар и да живее съвсем откъснато от сънародниците си, се чувства тясно свързан с нацията си или с нейните символи. Приобщеността към света е различна - може да бъде благородна или не, но дори да се свежда до най-ниското обществено равнище, тя е неизмеримо по-привлекателна от самотата. Религията и национализмът, разните обичаи и вярвания, колкото абсурдни и деградиращи да се те, щом свързват личността с другите хора, са спасение от най-големия ужас за човека - изолацията. 

Належащата потребност да се избегне моралната изолация е описана много сполучливо от Балзак: „Не забравяй обаче едно нещо, нека се вреже дълбоко в паметта ти, докато все още е тъй силна: човек изпитва ужас от самотата. А от всички видове самота най-страшната е моралната. Първите отшелници живяха с Бога, обитаваха най-многобройния свят - царството на душите. Първата мисъл на човека - прокажен или затворник, грешник или инвалид - е: да има другар по съдба. За да откликне на този стремеж, който всъщност е самият живот, той влага всичките си сили и енергия в целия си земен път. Щеше ли Сатаната да си намери сподвижници без това непреодолимо влечение? На тази тема човек би могъл да напише цяла поема, която би била пролог към Изгубения рай, защото Изгубеният рай не е нищо друго освен апология на бунта.“

Опитите да се намери отговор на въпроса, защо човек изпитва толкова голям страх от изолацията, доста ще ни отклонят от пътя, който сме избрали да следваме в тази книга. Въпреки това, за да не остане читателят с впечатление, че потребността на индивида да се чувства заедно със своите събратя е забулена в някаква мистерия, бихме желали да споделим в каква посока според нас може да се търси истината. 

Важен елемент в това отношение е фактът, че човек не е в състояние да живее без някаква форма на сътрудничество с другите хора. Ако иска да оцелее, във всяка културна среда той се нуждае от взаимодействие с другите хора, независимо дали целта е да се защити от врагове и природни стихии, или да работи и да произвежда. Дори Робинзон Крузо имаше своя Петкан - без него вероятно щеше не само да загуби разсъдъка си, а и да загине. Всеки изпитва такава потребност от подкрепа особено силно по време на детството си. Практическата невъзможност на детето да се грижи за себе си и за насъщните си нужди потвърждава, че неговата непосредствена връзка с другите е въпрос на живот и смърт. Опасността да остане в изолация е най-голямата заплаха за оцеляването му. 

Много изостря необходимостта от „принадлежност“ и още един фактор: субективното самосъзнание, умението да се мисли, с помощта на което човек разбира, че е отделна индивидуална същност, различна от природата и от другите хора. Това състояние, макар и да не е еднакво за всеки, както ще посочим в следващата глава, изправя индивида пред един същински хуманен проблем: осъзнал, че е нещо различно от природата и от другите хора, схванал, даже и съвсем смътно, че има смърт, болести, старост, той неизбежно стига до мисълта за своята незначителност и безпомощност в сравнение с Вселената и с другите, които не са „той“. Ако не принадлежи към някаква среда, ако няма цел и насока в живота си, той ще се чувства като прашинка и ще бъде сломен от собствената си нищожност. Откъснат от система, обуславяща стремежите и перспективите в житейския му път, човекът ще бъде изпълнен от съмнения, които в края на краищата ще парализират способността му да действа - т. е. да живее. 

Човешката природа не е нито биологично фиксирана и вродена съвкупност от нагони, нито безжизнена сянка от културни модели, плавно приспособяващи се към тях. Тя е продукт на историческата еволюция, но същевременно е подвластна на някои присъщи механизми и закономерности. В личността действат определени и непроменливи фактори: необходимостта да отговори на психологически мотивираните стремежи и необходимостта да избяга от изолацията и духовната самота. Наблюдавали сме как индивидът по необходимост приема специфичния за дадено общество начин на живот в разпределение. В процеса на динамично приспособяване към културната среда се пораждат неудържими стремежи, мотивиращи неговите постъпки и чувства. Човек може и да не ги съзнава, но веднъж възникнали, те са непреодолими и изискват отговор, превръщат се в мощна сила, която от своя страна влияе върху моделирането на обществения процес. Как си взаимодействат икономическите, психологическите и идеологическите фактори и какви по-нататъшни изводи могат да се направят по този въпрос, ще обсъдим в хода на нашия анализ на Реформацията и фашизма. Разсъжденията ни винаги ще бъдат ориентирани към основната тема на нашата книга: колкото повече свобода постига при отделянето си от първичното единство с природата, колкото повече се превръща в „личност“, човекът толкова по-ясно разбира, че няма друг избор, освен да се приобщи към света със спонтанността на обичта и с производствената си дейност или да търси някаква сигурност чрез връзки на зависимост със света, които рушат собствената му свобода и цялостност.

От: „Бягство от свободата“, Ерих Фром, изд. „Захарий Стоянов“, 2001 г. 
Картина: Sorrowing Old Man (At Eternity's Gate -1890) by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery