Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми ~ Франко ДЗЕФИРЕЛИ

На 93 години, Франко Дзефирели е живата история на италианското и световно кино. Великолепната му режисура дава живот на филми, които с лекота си проправят път във времето. Неговите Ромео и Жулиета са съвършени, Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са неукротими в „Укротяване на опърничавата”, а „Исус от Назарет” и до ден днешен остава най-внушителният библейски филмов разказ.

Дзефирели – незаконнороденото дете, чиято майка му дава фамилия като никоя друга и който по волята на съдбата остава сирак едва на 6 години. Но именно съдбата ще бъде благосклонна към него, ще го отведе в света на артистичното и красивото и ще го срещне с едни от най-прочутите творци – Салвадор Дали, Лукино Висконти, Тенеси Уилямс, Мария Калас, Ленард Бърнстейн, Коко Шанел. За неведомите пътища на своя живот и нея, съдбата, разказва великият Дзефирели в своята „Автобиография”.

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.
Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.

А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е "малко измислено чудо" и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото по-блестящ е човекът, толкова повече "салонните" анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?

Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как "да разкажа" живота си?

В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.

През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат?

През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен.

Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен. Чувствам силно, че тя не си е отишла напълно: сякаш духът и енергията й са се задържали тук, на земята, за да пазят този син, когото е искала толкова отчаяно и когото е трябвало да напусне толкова рано.

Това не е езическо суеверие. Обратното, то е съзнанието, че "има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала" – както Шекспир кара Хамлет да каже.

И не на последно място, трябва винаги да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с прости думи Майка Тереза: "Животът не е бяг към смъртта. А смъртта е източник на живот".

(Franco Zeffirelli and Andy Warhol)

(Franco Zeffirelli with opera singer Maria Callas)

(Franco Zeffirelli and Olivia Hussey on the set of Romeo and Juliet, 1968)

Източник: Франко Дзефирели, „Автобиография”, изд. Колибри
Снимки: tgcom24.mediaset.it, alchetron.com, francescomariacolombophoto.com

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност