За изкуството като съдба, за таланта като призвание, за обичта като дар. Спомен за незабравимия актьор, докоснал най-съкровените кътчета в душите ни.
Връщаме се всички ние към спомените от детството, за да почерпим и обаяние, и радост, и скръб, и усещане за времето и природата.
Бяхме притиснати от бедността. Нямах братя и сестри, често оставахме сами с майка ми, защото баща ми дълго пътуваше по гурбет. Тогава още като ученик помагах в цялата кърска работа на село. Работил съм в балкана на свличане и сечене на дървен материал, на дърва за горене, работил съм и в каменна кариера, по настилката на пътища. А каква радост беше да ходиш на воля с овцете или пък за първи път да ти поверят воловете и без ничия помощ да водиш колата, или пък за първи път да ореш.
Струва ми се, че за нас, които сме дошли от село, нито един ден не прилича на вчерашния или утрешния. Всеки нов ден идва с ново усещане.
Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едни от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените в него възможности.
Не помня когато съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7-8 годишен. И така ми беше влязъл театъра под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена, барон Скарпия в „Тоска”.
Обичта си към театъра до голяма степен получих от моите по-възрастни съселяни. Постепенно, със съзряването, тази обич се превърна в необходимост и измести всичко останало в моето ежедневие.
Ако в овладяването на театралното майсторство ние имахме много добро наследство, то в областта на киното приносът на нашето поколение е безспорен. За да не звучи пристрастно оценката, бих споменал само, че играех в третия български филм – „Утро над родината”. Тогава нашето кино беше, така да се каже, още в пелени.
Още като студент всички ме наричаха Гец. В киното това допълнително се наложи, защото станахме няколко актьори със същото име и фамилия.
Аз съм щастлив, че първите ми партньори бяха такива надарени хора като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Любомир Кабакчиев.
За постигането на успеха са нужни съответните природни данни, качества за професията, която си избира човек, и … труд.
Интересно нещо е нашата работа! Покрай всичките си радости и успехи понякога тя ни изненадва с внезапни провали, случват се почти непреодолими трудности. Но в същото време дори малките мигове на пълно разбирателство със зрителите са необикновени. В тях се съдържа толкова радост и те крият толкова пленителност, че актьорът отнася това със себе си, споделя го или го затаява, но винаги получава импулс за утрешната си работа.
Вече тридесет години работя едновременно в киното и в театъра… киното ме свързва повече с хората, научи ме на непосредственост, държи ме буден пред съвременността, направи ме популярен. Ще призная обаче честно – никога, дори да бъда освиркан, не ще напусна театъра. Не зная как бих понесъл една евентуална раздяла с киното, но трудно бих живял, ако ми се отнеме възможността да стъпя на сцената.
Актьорът не е самостоятелен, самотен творец. Неговите успехи или неуспехи са винаги свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя образ, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, защото знае, че соловото изпълнение никога не гарантира успеха на премиерата.
Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се, ако има време и за тях…
Избрано от „Книга за ГЕЦ”, Георги Пенчев, 2003 г.
