Легендарният кинорежисьор е роден през 1923 г. в едно от най-богатите семейства във Винчи, родното градче на Леонардо, а наскоро историците потвърдиха, че Дзефирели е сред малцината потомци на великия художник. Изящен и грандиозен е неговият поход в сътворяването на едни от най-впечатляващите шедьоври на Седмата муза – „Укротяване на опърничавата” с Елизабет Тейлър и Ричърд Бъртън (1967), „Ромео и Жулиета” (1968), „Исус от Назарет” (1977), „Хамлет” с Мел Гибсън и Глен Клоуз (1990), „Джейн Еър” (1996). През 2002 г. Дзефирели покани великолепната Фани Ардан да изпълни главната роля във филма „Калас Завинаги”. Под неговата талантлива режисура се раждат и над 100 опери, които създават сърдечни приятелства с Мария Калас, Елена Образцова, Пласидо Доминго, Павароти. „Винаги съм вярвал, че операта е планета, където музите работят заедно, сплели ръце и празнуващи всички изкуства”, споделя легендарният творец.
За живота, съдбата и Бог, споделено от „Автобиография” на Франко Дзефирели.
През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.
Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.
Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се „хване“ духът на епохата, и когато става дума за разкриване на „истинската природа“ на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum.
А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е „малко измислено чудо“ и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото по-блестящ е човекът, толкова повече „салонните“ анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?
Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как „да разкажа“ живота си?
В началото на работата спомените за онези, които познавах, се оказаха променени от сегашните ми чувства, а щом задълбах по-упорито, си дадох сметка, че хора, които днес ненавиждам, някога са ми били скъпи и обратното. Мисля, че част от това е преминало в книгата. Да я напиша, за мен беше възможност да преценя отново живота си, а като я препрочитам, все едно че разгръщам страниците на романа, който съм изтъкал от спомените си.
През последните години взех да проявявам нарастващ интерес и голямо внимание към някои явления, които сякаш ни отвеждат отвъд нашето земно измерение. Защо много неща се случват? Какво ги кара да се случат?
През целия си живот съм получавал знаци и сигнали от такъв характер, но едва напоследък започнах да си задавам въпроси за събитията, които са ми се случили, и да ги гледам по нов начин, макар и обезпокоителен.
Още преди да се родя, е имало ясни индикации, че поради някаква определена причина е трябвало да живея: майка ми се е противопоставяла упорито на мисълта да абортира, въпреки че е знаела срещу какъв скандал ще се изправи. Малко по-нагоре споменах, че през годините и при различни обстоятелства съм се оказвал няколко пъти близо до смъртта. След като съм оживял, то не може да е просто заслуга на Съдбата: става ми все по-ясно, че оживяването ми е било част от замисъл от по-висш порядък. Срещите с хората, които начертаха пътя на живота ми, идеите, които съпътстваха работата ми, чудото, което ме спаси през войната (и след това), са все неща, дето е трябвало да се случат и са се случили заради определена цел. Усещал съм докосването на една ръка, която ме е водила и която сякаш е написала за мен историята ми. Вярвам, че душата на майка ми е останала по някакъв начин до мен. Чувствам силно, че тя не си е отишла напълно: сякаш духът и енергията й са се задържали тук, на земята, за да пазят този син, когото е искала толкова отчаяно и когото е трябвало да напусне толкова рано.
Това не е езическо суеверие. Обратното, то е съзнанието, че „има по земята и небето неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала“ – както Шекспир кара Хамлет да каже.
И не на последно място, трябва винаги да си даваме ясно сметка за крайния резултат (summa), заключението на всичко, както разкрива с прости думи Майка Тереза: „Животът не е бяг към смъртта. А смъртта е източник на живот“.
Откъс от „Автобиография“ на Франко Дзефирели, изд. Колибри
Снимки: TGCom24 - Mediaset.it
