Нито един филм не може да повтори живота ~ Изабел ЮПЕР

петък, 16 март, 2018

Блестяща дебютантка от Националната консерватория по драматични изкуства в Париж, Изабел Юпер стъпва на театралната сцена със спектакъла „Месец в страната” по Тургенев. После грабва главната роля в „Медея” по Еврипид, а киното се влюбва в изящното й лице и я превръща в една от водещите актриси на Франция. Мария Стюарт на сцената, Мадам Бовари на екрана, наивна плетачка на дантели, проститутка, дама от висшето общество, собственичка на публичен дом, убийца – всички тези образи са по силите на Изабел Юпер, превърналата се в муза и вдъхновение за едни от най-талантливите режисьори в киното – Жан-Люк Годар, Морис Пиала, Клод Шаброл, Микаел Ханеке, Майкъл Чимино. Майка на три деца, влюбена във фотографията и музиката, отдадена на театъра и киното, мадам Юпер продължава със страст и елегантност да предизвиква аплодисментите на своята отдадена публика. И да пресича категорично опитите на журналистите да се ровят в личния й „гардероб”.

(Isabelle Huppert by Jean Claude Pierdet in Histoire vraie directed by Claude Santelli, 1973)

Всеки ден аз играя ролята на самата себе си. Дори в момента, когато давам това интервю. Затова не ме питайте твърде много. Аз просто играя жена, която дава интервю. Спомнете си Грета Гарбо, която живееше в самота и не общуваше с журналисти. Тя изобщо не знаеше коя е всъщност.

Не ставаш актриса, раждаш се такава.

Моята майка беше католичка, баща ми – евреин, и те двамата не искаха да променят нищо в това, нито пък да обсъждат тоя въпрос.

Дъщеря ми се казва Лолита. Не, не в чест на книгата, нито пък на филма. Лолита – това е просто женско име.

Когато бях на 16, усетих че съм уморена от училището. Излязох на улицата и се запътих към киностудиото. Почуках на вратата, попитах имат ли нужда от статисти и те ме взеха. Да, просто почуках на вратата.

Никога не размишлявам за категориите настояще, минало и бъдеще. Чувствам се така, както когато започвах в самото начало. Ролите, които вече съм изиграла, мога да изиграя отново, а ролите, които играя сега, бих могла да изиграя и тогава, преди години. Не чувствам, че нещо силно се е изменило в мен по отношение на таланта. Едва ли аз самата съм се променила много за цялото това време.

Да си актриса – това е начин да оцелееш в безумието си.

Всички мои персонажи ми се струват съвършено чужди.

Харесва ми се вмъквам в сложни характери и да ги правя обикновени, доколкото това е възможно, защото всички знаем, че трагичното и ненормалното винаги е скрито зад нещо съвършено обикновено.

Ние изобщо не искаме да мислим за това, че чудовищата, от които се страхуваме, се раждат в обществото, което сами създаваме, а някъде другаде.

Повечето хора избират от това, което им предлага животът, съвършено не разсъждавайки, че могат да потърсят и опитат нещо друго.

Винаги можеш да си намериш повод да бъдеш нещастна.

Киното много прилича на наркотик. То ти позволява да избягаш от обичайното.

Ако реалността ти е достатъчна, значи нещо с теб не е наред. Не разбирам, как може да се живее без музика, кино или театър.

За мен киното е като лека разходка по време на отпуск, а театърът – като алпинизъм. Никога не знаеш, ще успееш ли със следващата стъпка, ще стигнеш ли изобщо върха.

Нито един филм не може да повтори живота.

Има хиляди начини да бъдеш смешна на екрана и толкова малко начини да бъдеш трагична.

Вярвам в бъдещето, доколкото то съществува.

Isabelle Huppert in La dentellière directed by Claude Goretta, 1977