По-добре да живея, отколкото да вегетирам ♥ Едит ПИАФ

Едит, която иска всичко да прегърне. И прегръща всичко. Откъс от единствената автобиография на великолепната Пиаф, озаглавена “На бала на късмета” с предговор, написан от Жан Кокто (изд. „Лабиринт”)

Уверяват ме, че тази малка книжка, в която събрах някои свои спомени, разказани без ред, както изникваха в ума ми, докато перото се плъзгаше по хартията, няма да е пълна, ако не добавя няколко реда за всекидневния си живот. Да се залавяме! Това може би ще бъде удобен случай да поправя някои грешки, допуснати не злонамерено, а от добра воля, от зле осведомени журналисти. Та нали неотдавна се намери един, който написа, че спя в леглото на Помпадур? Навремето аз наистина имах стая, обзаведена в стил „Луи ХV”, но мебелировката беше произведена по времето на Луи-Филип. Живея на булевард „Лан”, в голям апартамент на приземния етаж. На две крачки от Булонския лес, прозорците ми гледат към Отьойския хиподрум, а отпред има мъничка градинка. Имам девет стаи, но живея само в три: спалнята, хола и… кухнята. Покрай работата съм доста заета, още не съм намерила време да обзаведа своя „home”, но не страдам от това. И така се справям чудесно, няколкото куфара в хола не ми пречат. Важното е, че там са и пианото, на което композиторите ще идват да свирят песните си, грамофонът, на който ще пускам любимите си плочи, радиото, телевизорът, удобните фотьойли и няколкото ниски масички, на които да се слагат чашите. Един „декоратор” ще се намръщи: в подобна обстановка не се открояват няколкото картини, които съм окачили на стените и които са много хубави. Знам, но какво да правя? Запазила съм известна доза бохемство и скитническият живот, който водя — шест месеца тук, три месеца там и още три другаде, –  по-скоро го поддържа, отколкото да го заличи.

Имам си обаче и своите малки еснафски черти. Ужасно съм зиморничава и обичам да надувам парното докрай още щом се появят първите почервенели листа по дърветата, а прозорците стоят затворени. Зад кулисите става достатъчно течение! Друг еснафски навик: плетенето. Обожавам да плета, това е моята страст. Плета през цялото време. Вечно съм започнала някакъв пуловер. Приятелите ми твърдят, че не съм завършила и един. Възможно е. Това не пречи да съм добра клиентка на продавачите на прежди. Изпитвам ужас от тиранията на времето. Денят ми започва надвечер. Събуждам се в четири часа и едва привечер започвам да се чувствам във форма. Ако съм на работа, хапвам набързо, преди да отида в театъра, но истински сядам да се храня едва посред нощ, след представлението. Едни и същи приятели от години споделят масата ми, сервирана в кухнята. След кафето (което обожавам) отиваме в хола. Свирим, пеем, приказваме си. Мигове на отдих. Шегуваме се и се смеем. Нямам нищо против шегите, още по-малко срещу коварните номера. Макар и весела по природа, младостта ми не беше забавна. Сега си наваксвам донякъде. Това са и моменти на работа. Композитори ми предлагат последните си творби, репетирам новите си песни, нахвърлям други на първото парче хартия, което ми попадне под ръка. И така до сутринта. „Нежните натури” отдавна са отпаднали от играта. Спят, свити на някой фотьойл, където неусетно са се оттеглили.
Дали съм суетна? Разбира се. У дома си стоя по пуловер и трикотажен панталон, но изпитвам удоволствие да се докарвам, обичам да прекарвам час-два в салоните на известните модисти и макар рядко да нося шапки, имам слабост към тях и притежавам цяла колекция. Сценичната ми рокля обаче ne varietur (Не се променя (лат.). Облякох я при първия си гастрол в „Бобино” и макар че е възпроизвеждана много пъти, на практика си е същата. Не искам външният ми вид да разсейва зрителя.

Случвало ми се е все пак заради някои песни да изневеря на тясната черна рокля, която наричам своя униформа. За „Затворника от кулата” облякох дълга рокля от черно кадифе:
Ако кралят знаеше това,
Изабел!
Изабел, ако кралят знаеше това…

Казах всичко.
Ще завърша с цитат. Взела съм го от Морис Шьовалие, който в четвъртия том на „Моя път и моите песни” пише за мен: „Пиаф, малка шампионка в категория „перо”, се раздава болезнено. Тя като че ли не пести нито силите си, нито спечеленото. Сякаш тича, революционерка, гениална, към пропасти, които моето симпатично притеснение съзира по нейния път. Иска всичко да прегърне. И прегръща всичко. Отрича старите закони на предпазливостта, към която всяка звезда трябва да се придържа.” Може би, Морис. Но човек не се променя. Когато лекарите препоръчвали на президента Айзенхауер да се пази, той им отговарял, че искат много от него. И добавял: – Better live than vegetate! (По-добре да живея, отколкото да вегетирам. (англ.)

Девизът ми харесва и аз много отдавна съм го приела за свой.

От: „На бала на късмета”, Едит Пиаф, Изд. „Лабиринт”

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност