„Мразя необходимостта за обичам околните, мразя през цялото време да правя това, което мразя…”

Остро и без лирика от известния руски актьор, режисьор и сценарист в книгата му „Склероз, рассеянный по жизни”.

(Александър Ширвиндт в Ирония на съдбата или честита баня, (1975)

Какъвто и да си бил в младостта – оптимист или песимист, наивник или реалист, ведър или мрачен, все едно – с възрастта ставаш мрънкало. А още по-нататък – все по-голямо и по-голямо мрънкало. Главното е, че сам чувстваш това, но нищо не можеш да направиш по въпроса.

Натрупаната всеядност води до паническа раздразнителност, а от тук до омразата има една ръка разстояние. 

Мразя се! Мразя необходимостта за обичам околните, мразя през цялото време да правя това, което мразя, мразя хората, правещи това, което мразя, обекти на творческо въжделение. 

Мразя да мразя факта, че изобщо никаква емоция не си заслужава. 

Мразя злите, стиснатите, без чувство за хумор. Социална принадлежност, политическа платформа, степен на грабеж мен съвършено не ме вълнуват. Кради, но с хумор. Фашист, но дивашки добър.

Мисля, че характерът на човек се оформя до 3-я месец. Но при мен някак и до днес не се случило, затова ми е трудно да говоря за себе си. Аз, например, не съм злопаметен. А това е лошо, защото благодарение на злопаметността могат да се вадят поуки, а така – всеки път една и съща мотика настъпваш.

На 80% съответствам на самия себе си. През времето този процент не се е променял. Но в последно време започнах да формулирам тая цифра. Какво не бива да правя. Въобще, не бива да изговарям нищо сериозно на глас. Особено да  употребявам думите „кредо” и „гражданска позиция”. Всяка формула е смърт. 

Със всички съм на „ти”. Това е моята  жизнена позиция. На „ти” означава, че приветствам естественото, искрено общуване. Това не е някакво си приятелство, а другарство. Умея да слушам другарите си. У някои от тях, особено знаменитите, вървят постоянни монолози за тях самите. Приятел може да ми звънне и да пита: „Е, как си? А пък аз….”. И после се разгръща пространен монолог за самия него. Това е много удобно, когато имат такъв като мене, на когото можеш да разказваш неща, без да се страхуваш, че могат да те убият. 

И после – аз съм гроб.  Когато чета съвременна мемоаристика, особено за това кой къде е бил и в какво е участвал… Ако взема да напиша всичко, което зная…

Късно е да сменям приятелите, ориентацията и навика си на съществувание. Смисълът на съществуването е в душевния покой и отсъствието на неизпълнени задължения. Но задълженията непрекъснато те връхлитат. Струва ти се – ето ще направя това и това, а после спокойствие и тишина. Не – появяват се нови. 

Мислиш си понякога – ох, време е с душата си да се заема. Време е, време е. А после забравяш – айде, може и да почака. 

Да вярвам ми е късно, но да повярвам…  И макар да съм възпитан като атеист, с годините стигам до извода, че има Нещо. Нещо непонятно. Не е от извънземните то…

През цялото време се улавям в мисли, че съвсем съм престанал да се харесвам на себе си. Какво се случи?

Накрая разбрах – дотегна ми да бъда добър човек! Немодерно, нерентабилно, а понякога – просто обидно!

(Михаил Державин, Андрей Миронов И Александър Ширвиндт в Трима души в една лодка, (1979), по Джеръм К. Джеръм

(Вера Петрова, Олег Басилашвили и Александър Ширвиндт в Гара за двама, (1983)

(Нина Корниенко и Александър Ширвиндт в Луд ден или сватбата на Фигаро, (1974)

(Любов Добржанская и Александър Ширвиндт в Ирония на съдбата или честита баня, (1975)

Източник: Яндекс.Директ
Снимки: imdb.com