Като си на село, пред очите ти се извървява едно ежедневие, дето не спори с естествения ход на живота. И ако човек няма много възвишени мисли и може да другарува с бълхите, лесно ще прегърне тая идилия. Връзката между човека и животните е изведена на предна позиция, затова всички си имат уважението.
Снощи съседът не си прибра козата, а тя разтревожена блееше и търчеше нагоре-надолу по улицата. По едно време той изскочи от близкия двор, където правенето на ракия се беше превърнало в спонтанна дегустация и се провикна: „Коце-е-е-е, Коце, ма! Ела тука, мама ти стара, не виждаш ли, че имам работа!". Ще рече човек, че Коца му е нещо повече от коза, както се надяваха в един виц - ако можеше и да пере...
Има случки, които удостоверяват, че хората на село имат въображение и са склонни да реагират своевременно на всеки проблем. Проблем имаше и другият ни съсед. Водопроводна тръба се спука при него, събра се силна група да възстанови щетата. Накрая всичко беше отпразнувано подобаващо, когато за жалост в ранни зори мезето свърши. А ракия имаше. И настана цяло сражение, при което прасето беше заклано на запалени фарове, после опърлено на две-на три и сервирано някак, за да не се разваля това мило тържество. А беше едва края на юни.
Точно в 8 вечерта, стрина Димитрина чевръсто атакува моста на малката река и се провиква: „Къде сте бе-е-е, айде милички! Недялке, побързай!". В отговор се чува ведро крякане на стадо патки, предвождано от Недялка /също патка/, която ситно пори водата срещу течението и бърза ли, бърза, все едно вечерен час има. Казват, че стрина Димитрина близо месец е учила малките патета как да се справят с живота, носила ги точно до това място в реката, дето сега се развиват събитията и всяка вечер в осем, напомня на възпитаничките си, кой всъщност сервира вечерята.
Преди пет години някакъв заблуден фермер подарил на друг такъв, две двойки щрауси. Уж знаел какво да ги прави, после премислил нещата и решил да се отърве от тях. Така четирите високи птици се настаниха в един открит краварник на село и посяха стрък екзотика в средногорския пейзаж. Тия дни обаче, минахме оттам с децата и само двамата мъжки крачеха напред-назад. „Къде са им жените?", питам един дядо. „В буркани са, скоро и тия там ще идат", отвръща весело той и продължава по пътя.
Децата се разреваха и само коня Пепи, който все възторжено пърди, когато минаваме покрай него, успя да разведри и умирише атмосферата.
Малката река е пълна с мряна, която като че с нетърпение иска да се закачи на въдицата и на най-неграмотния рибар. Чичо ми всеки следобед си тръгва с пълна кофа, старателно чисти, пържи, сипва си биричка и се съсредоточва в някоя Шампионска лига. Децата, дето хал хабер си нямат от риболов, метнаха три пъти, закачиха си кукичките на ушите – три пъти, обаче хванаха риба, гордо се изпъчиха, снимаха се с улова и се публикуваха във Фейсбук. За мотивация, чичо им извади официални билети от Ловно-рибарския съюз, ама нямаше нужда. Много исках и аз да се включа в тая дейност, но коня Пепи не ми даде път да мина – надупи ми се застрашително и....
Докато чаках рибарите, заприказвах с един приятел, дето от години не бях виждала. Седим на моста и говорим за рибата, пък аз викам: „А бе виж го тоя, вътре в реката – от един час гази водата и се върти, наясно ли е със себе си?" А приятелят се почесва по главата и вика: „Съвсем е наясно. Това е брат ми, търси злато – хоби му е". После братът излезе от реката с гумени ботуши и накратко обясни отде извира златото и изсипа в шепата си всички блестящи люспи, събрани през лятото. Чудесата нямат край в този край!
Всичко това се случва надлъж и нашир из селото, а в нашия двор витае съвсем различен сюжет. Кахърите касаят любовните отношения на немската ни овчарка, която е тъжна. На осем години е, минал й е бенефисът, както казва моя племенник, но уви - все още е мома. Намерихме й породист партньор, допитахме се до селския ветеринар, дали не е твърде късно да нарушаваме девствената й тишина. Пък той вика – „Ма, как бе, много даже е убаво, тамън да й се врътне хормоналния баланс!". Викам си, я да проверя и по-цивилизована версия. Звъня директно в развъдника, откъдето е взета Хера - кучката. Разказвам накратко, а човекът отсреща много сърдито ме пита: „Според вас, една жена на 56 години дали е добре да забременява и да ражда – при това за пръв път?!". „Ами не е много добре, но е възможно" – давам отпор аз. После се замислям и си викам, че не е нужно да насилвам късмета. Пък и немската ни овчарка е влюбена в един много висок пинчер. То е платонично, разбира се.
Та така..., на село животните и хората намират общ език. Когато се изгубят в превода, едни стават на буркани, други ги рита кон. То няма много варианти.
Текст и снимки ~ Мария Тонева
* Автор на рисунките по коритото на река Луда Яна в село Бъта е бившият комбайнер Йордан Калагларски – Гарчо, наричан още Бътовския Микеланджело. Рисува с блажни бои.