Старостта е стъпало в нашия живот, което както всички други негови стъпала има свое собствено лице, собствена атмосфера и температура, собствени радости и горести. Ние, сивокосите старци, имаме както и всички наши по-млади събратя, своя задача, придаваща смисъл на нашето съществуване, и смъртноболният, и умиращият, до чийто одър едва ли вече може да достигне глас от тази страна на света, си има своя задача, той също трябва да изпълни нещо важно и необходимо. Да си стар е също такава прекрасна и необходима задача, както и да си млад, да се учиш да умираш и да умираш - е също такава почтена функция, както и всяка друга - при условие, че тя се изпълнява с благоговение пред смисъла и свещеността на всякакъв живот. Старецът, комуто старостта, белите коси и близостта на смъртта са само ненавистни и страшни, е също такъв недостоен представител на своето стъпало на живота, както и младият и силният, който ненавижда своето занятие и всекидневния труд и се старае да се измъкне от тях.
Казано накратко: за да изпълниш в старостта си своето предназначение и да се справиш със задачата си, трябва да си съгласен със старостта си и с всичко, което носи тя със себе си, трябва да й кажеш "да". Без това "да", без готовността да се отдадеш на това, което изисква природата от нас - стари или млади - ние губим ценността и смисъла на своите дни и лъжем живота.
Всеки знае, че старческата възраст носи всякакви тягости и че завършва със смърт. Година след година човек трябва да й принася жертви и да се отказва от много неща. Трябва да се научи да не доверява на чувствата и силите си. Пътят, който съвсем неотдавна е бил малка разходка, става дълъг и труден, и в един прекрасен ден ние вече няма да можем да го изминем. От блюдата, които сме обичали цял живот, се налага да се отказваме. Все по-редки са физическите радости и удоволствия, и за тях се налага да се плаща все по-скъпо. И после всякакви недъзи и болести, притъпените чувства, отслабналите органи и различните болки, особено през нощта, често пъти толкова продължителни и страшни - и от всичко това няма къде да се денеш, това е горчивата действителност. Но жалко и печално би било човек да се отдава единствено на този процес на упадък на силите и да не вижда, че старостта има и своите хубави страни, своите преимущества, своите утешения и радости. Когато се срещат двама възрастни, те трябва да говорят не само за проклетата подагра, за несгъващите се части на тялото и за задъхването, когато се качват по стълбите, но и за веселите и приятни усещания и впечатления. А такива са множество.
Когато аз напомням за тази положителна и прекрасна страна в живота на старците и за това, че на нас, сивокосите, са подвластни и такива източници на сила, търпение, радости, които в живота на младите не играят никаква роля, не ми подобава да говоря за утешенията на религията и църквата. Това е работа на свещеника. Но мога да изброя някои от даровете, които ни носи старостта. Най-скъпият от тях за мен е съкровищницата от картини, които носиш в паметта си след дълъг живот и към които, когато твоята активност намалява, се обръщаш със съвършено друго отношение, в сравнение с когато и да е било преди това. Образите и лицата на хората, които вече петдесет-шестдесет години ги няма на земята, ни правят компания, гледат ни с живи очи. Къщи, градини, градове, вече изчезнали и изцяло променени, ние виждаме цели и невредими, както някога, и далечните планини, крайбрежията, които сме видели при пътуванията си преди десетки години, отново намираме с всичките им свежи краски в тази своя книга с картинки.
Разглеждането, наблюдението, съзерцанието все повече стават навик и упражнение, и незабележимо настроението и позицията на наблюдаващ определят цялото ни поведение. Гонени от желания, мечти, влечения, страсти, ние, както и повечето хора, се носехме през годините и десетилетията на нашия живот, носехме се нетърпеливо, с любопитство и надежди, бурно преживявайки успехи и разочарования, а сега, внимателно прелиствайки голямата илюстрована книга на нашия собствен живот, ние се учудваме на това, колко е прекрасно и славно да излезем от тази надпревара и бързане и да се отдадем на vita contemplativa*. Тук, в тази градина на старците, цъфтят множество цветя, за грижата на които ние преди не сме и мислили. Тук цъфти цветето на търпението, злак благороден, ние ставаме по-спокойни, по-снисходителни, и колкото по-малка става нашата потребност да се намесваме и да действаме, толкова по-голяма става нашата способност да се вглеждаме и да се прислушваме към живота на природата и към живота на нашите събратя, наблюдавайки го как тече без критика и без да преставаме да се учудваме на неговото разнообразие, понякога със съпричастие и тиха тъга, понякога със смях и светла радост, с хумор.
Неотдавна аз стоях в градината си край огъня, подхвърляйки в него листа и сухи клонки. Край бодливия плет мина някаква стара жена, сигурно на около осемдесет години, спря се и започна да ме наблюдава. Аз я поздравих, тогава тя се засмя и каза: "Правилно сте направили, че сте запалили огън. На нашата възраст трябва да привикваме към ада". Така беше зададен тон на един разговор, в който ние се оплаквахме един на друг от всякакви болежки и беди, но всеки път шеговито. А в края на беседата си признахме, че при все това ние още не сме чак толкова страшно стари и едва ли можем да се смятаме за истински старци, поне докато в нашето село още е жив най-големият, който е на сто години.
Когато съвсем млади хора с превъзходството на тяхната сила и наивност се смеят зад гърба ни, намирайки за смешни нашата тежка походка и жилестите ни шии, ние си спомняме как, притежавайки същата такава сила и същата такава наивност, и ние се смеехме някога, и съвсем не ни се струва, че сме победени и поочукани, а се радваме на това, че сме надрасли това стъпало на живота и сме станали малко по-умни и търпими.
Херман Хесе, 1952г.
Снимки: Burnéd Shoés, BookFans
