Мая ПЛИСЕЦКАЯ | Характерът - това е съдбата

Мая Плисецкая
(20 ноември, 1925 – 2 май, 2015)

Лебедът е могъща, гневна, недостъпна птица - аз танцувам не врабче, не гълъбче, а кралица на царствените лебеди.

На любовта не са й нужни книги. На книгите им е нужна любовна интрига.

Времето поставя всичко на мястото му. Но трябва да се чака по-дълго.

Поклоните са част от спектакъла. От кометата поне опашката трябва да остане в ръцете на зрителя.

Каква бях на пет години?
Рижа като морковче, цялата в лунички, със синя панделка в косите, зелени очи и белезникави мигли. Имах здрави крачета, стегнати бедра. Като бебе, изправена в креватчето с мрежа и хваната за студената изкривена пръчка, съм клякала и ставала в такт с дрезгавия глас на бавачката Варя (същата, която обитаваше банята). Не е изключено, правейки тези упражнения по цели дни, добре да съм тренирала краката си. Едва проходила, неспирно тичах изправена на пръсти и обувките ми винаги имаха дупки отпред. Не знаех що е умора. Трудно ме слагаха да спя.
В театъра влязох за първи път на петгодишна възраст. Пиесата се наричаше "С любовта шега не бива". Не помня автора, а и не искайте това от едно малко момиченце. Беше драматичен спектакъл. Без музика. Без танци. Но аз си тръгнах поразена. Доста време след това все ми се присънваше стройната красива жена с дълга, черна, прилепнала по тялото рокля. Тя стоеше на рампата, осветена от лъча на прожектора, зад нея параван, и слушаше разговор, който не трябваше да чуе. Цяла седмица бях в еуфория, вдигах шум, имитирах всички действащи лица. Най-вече жената с черната рокля. Към края на седмицата търпението на семейството свърши. Татко не издържа и ме шляпна по дупето. Аз се обидих. На следващата сутрин, на закуска, намусено мълчах. Баща ми се разтревожи: "Маичка, сърдиш ли се? Прости ми, пошегувах се. Аз те обичам." "С любовта шега не бива" в позата на "черната жена" театрално отвърнах аз.

Днес ние много се отдалечихме от естествения избор на професия, включително и в областта на танца. По детското тяло опитното око може да прочете и пластичните му възможности, и бъдещите промени, които ще му наложи лукавата природа, и просто да намери отговора на Хамлетовия въпрос: да бъдеш или да не бъдеш танцьор. Днес преди училищния изпит родителите подлагат детското тяло на гуинпленовски изтезания, заставяйки рожбата си да демонстрира пред сразената в сърцето комисия свръхгъвкавост, свръхпластичност, свръхподвижност. За целта се наемат частни учители, треньори, посещават се гимнастически зали, басейни. Детето отива на изпит подготвено, но изтощено, ошашавено. Всяко насилие над организма, още повече в детството, после скъпо се плаща. Към четирийсетгодишна възраст "измъчените танцьори" окуцяват, тръгват с бастуни.

В "Експромт" на Якобсон за пръв път вкусих изцяло и симпатията на публиката, и радостта от успеха, и опияняващите ръкопляскания, и хазарта на първия прочит, но усетих и злобно присвитите очи на завистта. Всичко това премина през целия ми живот.

Винаги съм мислила, че книгите ги пишат само необикновени хора. Свръхумни. Свръхучени. И изведнъж някаква балерина се хваща за перото. В паметта ми тозчас изниква един стар анекдот. Как в океана потъва огромен кораб, почти като "Титаник". Но двама от пътниците оцеляват и изплуват. Един министър защото бил голямо лайно, и една балерина, тъй като била глупава като тапа...